МАКЕДОНСКИ ПРЕГЛЕД Списание за наука, литература и културен живот. Издава Македонският научен институт. София, п-ца П. Глушков. 8⁰. Год. аб. 200 лв. 1100 – 2000 тир. I 1 – 6 юли 1924 – 1925 II 1 – 4 1926 III 1 – 4 1927 IV 1 – 4 1928 V 1 – 4 1929 VI 1 – 4 1930 – 1931 VII 1 – 4 1931 – 1932 VIII 1 – 4 1932 – 1933 IX 1 – 4 1933 – 1935 X 1 – 4 1936 XI 1 – 4 1938 – 1939 XII 1 – 4 1940 – 1941 XIII 1 – 4 1942 – 1943 От I, 3, с подз. Списание за наука, литература и обществен живот. Редактор-основател – Георги Баждаров. От I, 3 до 10 – ред. Л. Милетич; 11 – Ст. Романски; 12–13 – Ив. Снегаров. Печата се и в Придворна п-ца. Заглавието на списанието и съдържанието се изписват и на френски ез., а в края на всяка книжка са дадени и резюмета на фр. език на някои от публикациите в броя. Списание „Македонски преглед“ възниква в една сложна обществено-политическа обстановка в България след поредицата войни през второто десетилетие на века и унизителните за страната решения на Ньойския мирен договор. През 20-те години, въпреки умората след събитията, общественото негодувание е все още неуталожено, ведно със стремежа към възраждане и нормализиране живота на нацията. Откъснатите земи и особено Македония, вече сръбска, са истинска рана в националното съзнание за мнозинството от българската интелигенция. Тази ситуация мотивира създаването на Македонския научен институт през 1923 г., а в управителния съвет, оглавен от проф. Любомир Милетич, влизат проф. Александър Балабанов, Георги Баждаров, проф. Михаил Арнаудов, Йордан Бадев, Данаил Крапчев и други водещи учени и общественици. Решението за издаване на списание „Македонски преглед“ е заложено в Устава на учредения институт. Според чл. 1 от този Устав списанието си поставя задача „да спомага за проучването на езика, историята, етнографията и стопанския живот на Македония, и да изнася материали по освободителните борби на македонските българи“. Списващите го следват напълно тази насока, отстоявайки възгледите за българска Македония. С публицистична жар проф. Л. Милетич, Хр. Шалдев, А. Стоилов, проф. А. Иширков, К. Стоянов, Хр. Стоянов, В. Пасков, проф. Васил Златарски, Борис Йоцов, Стоян Романски, В. Друмев, проф. И. Д. Шишманов, проф. П. Мутафчиев, проф. Стефан Младенов, Ив. Снегаров и др. в статиите си защитават българската национална кауза със средствата на научните факти и проучвания в множество исторически и езиковедски публикации. За всички автори е несъмнено, че македонците са българи в своето историческо и културно начало, убеждения и език и в ситуацията на политическо разделение двата народа трябва да работят за единението си с всякакви цивилизовани средства, най-вече чрез културата. Списанието е и отговор на потребността българската интелигенция да откликне на нуждата от едно духовно общение с македонската общност. Сред членовете, съоснователи на списанието, са и писателите Теодор Траянов, Христо Силянов, Андрей Протич, Симеон Радев и други. Целите и задачите, които си поставя изданието, очевидно не са свързани пряко с литературния живот в страната, но в контекста на цялостния културен процес списанието отразява в някаква степен новостите в научната и художествената литература – но разбира се, с оглед на темата за Македония. Като цяло, то има научен, предимно исторически характер. Представени са най-вече езиковедски и литературоведски материали, свързани предимно с актуални изследвания в областта на народното творчество, на говоримия български език и неговия исторически развой, диалектологията. Основните публикации в списанието са статии върху исторически, археологически, църковноисторически, икономически и политически въпроси, доказващи българското историческо и езиково присъствие по тези земи. Авторите са авторитетни български (а някои и чужди) учени, мнозина от тях преподаватели в Софийския университет, отстояващи българската национална кауза. Открояват се публикациите на проф. П. Мутафчиев – „Сръбското разширение в Македония през средните векове“ (1, 4); проф. А. Иширков – „Географските връзки на Македония и България“ (1, 4); Йордан Иванов – „Българо-албанската етническа граница“ (1, 4). Тази основна линия на списанието се поддържа от всички автори: Димитър Яранов в „Македония или Южна Сърбия“ (12, 1), привежда научни доказателства за историческия произход на името Македония и за българския характер на населението в този регион; Л. Милетич застъпва тези въпроси в статиите си „Живот и характер на славяните в древността“ (2, 2), „Из живота на българите в Солунско. По животописни спомени на дядо Трайко Кехайов от село Ватилък“ (8, 1), „Собственото име “Кали” у македонските българи през ХІV в.“ (8, 1); Ив. Снегаров, в „Нови данни за българщината в Македония“ (1, 4) привежда необнародвани свидетелства, че „Македония била считана от света за българска, а не за сръбска“; интересни са статиите на проф. А. Иширков в „Македония, име и граници“ (3, 1); на проф. Геза Фехер в „Първата поява на прабългарите в Македония“ (4, 3), в публикациите му за македонските българи през ХІV в. (8, 1), за костурския говор (10, 1); на К. Мирчев за развоя на глаголните форми „бе и беше“ в българския език, за гръцко-българските разговорници и речници през XIX в. и тяхното значение за проучването на българския език“ (12, 4). Същият автор съобщава за неизвестна старопечатна книга с автор македонски българин, написана на църковнославянски език. (13, 1) Литературоведски текстове се появяват спорадично, подписани от наши и руски автори, сред които името на проф. Н. Державин е често срещано. Статиите от руски езиковеди и литературоведи са посветени на актуални за българската наука теми: проф. Селищев – за „Днешната югозападна граница на българската говорна област“ (6, 1), „Говори в Скопие“ (7, 1); проф. М. Сперански съобщава нови данни и коментари в „Из переписки Ст. Верковича“ (6, 2). С архива на Ст. Веркович се занимава и Ст. Романски (6, 4). Мемоарната рубрика присъства неизменно, открива се със „Страници от спомените ми“ (1, 1; 2, 2) на Христо Коцев, отнасящи се до македонските борби и дейността на Даме Груев в недалечното минало, като основната идея е автономията на Македония. В „Из спомените на две учителки в Македония“ В. Друмев запознава читателя с преживяванията на майка и дъщеря от Кюстендил (1, 2-3). Интересни са и публикациите на Петър Завоев – „Спомен из просветното минало на гр. Щип“ (2, 4); Божил Райнов – „Спомени от Солун“ (7, 1); Вл. Караманов – „Спомени от последните дни в Кукуш 1913“ (12, 1-2) и др. Султана Петрова публикува забележителните си спомени („Из моите спомени“, т. ІІ – 12, 1) за държавнотворната дейност на Стефан Стамболов. Съдбата на друг достоен българин – книжовник, е предмет на статията на Антон Стоилов (1, 1) – Насте Стоянов, посветил се на българщината в Солунско. Христо Шалдев (1, 1) разкрива българската основа на просветната дейност в Прилеп, свързвайки я с Възраждането. Иван Снегаров публикува записи на стари песни и молитви от Охридско на българско наречие с гръцко писмо. С много патос проф. В. Н. Златарски (1, 1) утвърждава българската езикова основа на църковнославянския език. Стоян Романски публикува „Българския говор в Македония“ (3, 1) и „За български приказки с гръцко писмо от Македония из архивата на Веркович“ (4, 4). Иван Снегаров в редица статии – „Жития на народни светии“ (1, 5), „Към историята на Охридската патриаршия“ (12, 1-3) и др., утвърждава българското охридско наречие, както и А. Стоилов в „Пословици в Охрид“ (2, 2) и Б. Цонев в публикация за сръбско-македонските говори (2, 2). Стилиян Чилингиров в „Документи за Скопската и Нишката епархии“ (12, 2-3) допълва изследванията на Симеон Радев в тази насока. В статията си „Кузман Шапкарев и Марин Дринов“ (1, 3) проф. Иван Д. Шишманов обсъжда кореспонденцията на двамата учени, като публикува писмата им относно тяхната дискусия за дейността на Вук Караджич. Иван Снегаров печата статията „Просветното дело в Македония и К. Шапкарев“ (3, 1-2). „Македония в преписката на Марин Дринов“ е предмет и на изследването на Петър Динеков, който въз основа на кореспонденцията на Дринов с Райко Жинзифов, К. Шапкарев и др., както и с чужди учени като В. Ягич и В. Облак, разкрива активната обществена дейност на М. Дринов и работата му в защита на македонските българи. Хр. Чанов публикува „Едно неизвестно писмо на Райко Жинзифов“ (1, 5); Кирил Г. Пърличев (син на видния възрожденец) – „Към характеристиката на Григор Пърличев, по спомен, сведения и документи“ (4, 2). Тези публикации представляват един богат принос в българската литературна история. Проф. Михаил Арнаудов посвещава първата си статия в списанието на легендата за Крали Марко (1, 1), публикувайки нови народнопесенни записи от Тетово, за да открои в тях ядрото на западнобългарския епос. Интересни са и „Български народни песни от Костурско“, записал Калчо Деляков (1, 2, 5; 5, 3-4; 10, 1); „Народнопесенни материали от Гевгелийско“ (2, 4; 3, 1-2) от Н. Рачев; „Две приказки от Солунско из неиздадената сбирка на Ст. Веркович“ (4, 1) – публикация на Ст. Романски. За българската художествена литература научваме от рубриката „Рецензии и книжовни вести“, в която се печатат отзиви за конкретни произведения, като повечето от тях изразяват дадено становище по отношение на македонския въпрос. Основен рецензент в тази рубрика е Любомир Милетич, който с еднаква лекота и страст говори за политически, исторически и художественолитературни произведения. Той аплодира първото италианско издание на Вазовите избрани разкази в превод на известния българист Енрико Дамиани (2, 1); критикува разказите от „Моите стари съседи“ на писателя и журналиста Петър Завоев, заради прекаления и ограничаващ битовизъм в тях и преднамерената сензационност в психологическите отношения на героите. Името на Мария Милетич-Букурещлиева се появява с отзив (4, 2) за първата част от романа на Димитър Талев „Усилни години“ (1928). Критичката оценява разказваческия талант на младия Талев, но отбелязва непълнота в образите, прекалено усложняване на сюжета и увличане в исторически и психологически описания на персонажите. Подчертан е приносът на писателя в македонската тема и в развитието на жанра. За „три сбирки македонски разкази“ – „Ножът“ (1926) от Кирил Искров, „На юг“ (1928) от Н. Джеров и „В бури“ (1928) от К. Велянов и Милко Ралин, посветени на македонските освободителни борби, критичката се изказва доста остро, като подчертава, че тъкмо важността на темата изисква и един по-издържан художествен подход и резултат. Името на М. М.-Букурещлиева присъства активно в следващите годишнини на списанието с компетентни рецензии за нови книги. Тя се представя и с авторската си книга „Македония в българската поезия“ (1929). За нея научаваме от рецензията на проф. Б. Йоцов (5, 4), който изтъква актуалността на темата и приносния анализ на авторката. За книгата на Стилиян Чилингиров „Сърбите и ние“ (1930) се отзовава В. Алексиев, а за друг негов труд от същата година – „Българските читалища преди Освобождението“ пише Л. Милетич (7, 1). И двете произведения са оценени като принос на автора им към темата за българската национална идентичност. К. Младенов се спира на новата книга на писателя Стилиян Чилингиров „Какво е дал българинът на другите народи“ (1941), представяща портрети на изявени българи, като изразява мнението си, че авторът не би трябвало да изтъква „ренегати“ като Никола Пашич, „работили против българщината“, а би трябвало да пише за Константин Фотинов, Петър Берон и др., чиито портрети липсват в книгата. Отношенията между българи и сърби са предмет и на други книги от видни български автори – като „Днешна Югославия“ (1937) от Димо Казасов, в която според рецензията в 12, 1 е преувеличена степента на историческата близост между двата народа; като „От Черно море до Триглав“ (1939) от Л. Михайлов, „искрен радетел на българо-сръбското приятелство“, според отзива в 12, 1. В рубриката за отзиви и рецензии в края на всеки брой научаваме и за нови езиковедски и исторически книги, не само български, но и чуждоезични, с което списанието гарантира на тогавашния читател актуална информация от света в дадената научна област. В 1, 1 Ст. Младенов коментира труда на френския учен Андре Мезон, защитавайки тезата за българо-македонската езикова цялост. С неприкрита страст той атакува сръбската „наука“, отричаща българското присъствие в Македония и определяща македонците като „прави стари срби“. С много страст Л. Милетич опонира на проф. Цвиич от Белград за „Етнографско-политически статии“, обвинявайки го във фанатизъм и безскрупулност (1, 3). Милетич критикува също „Френска граматика на славянските езици“ и научната неточност относно границите на сърбохърватския език (1, 3). Похвална е рецензията му за труда на Й. Иванов „Българска диалектология и Солунско“ (1, 3); той приветства и тезата за българската същност на македонския език, поддържана и от руския проф. Селищев (1, 4). Любопитни данни представя трудът на Владимир Сис за кореспонденцията между Константин Иречек и Марин Дринов и критиката му към покойния Иречек, че не защитавал по-категорично българската теза за Македония (1, 4). В същата книжка е и благосклонната рецензия на Л. Милетич за друг труд на чешкия учен Владимир Сис относно „обективната картина“ на Балканите. Любомир Андрейчин отделя място на труда на Александър Т.-Балан „Нова българска граматика“ (1940) – той го определя като „бележито дело“ и препоръчва на автора му да се занимае по-задълбочено с фонетичната част от граматиката. (13, 1). Отношенията между България и Русия също са предмет на обсъждане в списанието. Димитър Йоцов и дипломатическите му студии „Русия и България“ (1940) са оценени с оглед на ситуацията на Балканите и споровете около Македония (12, 3). Сериозен коментар е отделен и на изданието „Български народни песни от Македония“, събрал Панчо Михайлов, редактирал и издал Ал. Балабанов, с предговор от Михаил Арнаудов, определено като голям изследователски труд. В рецензията Ст. Младенов иронично препоръчва на „нашите писатели“ да прочетат книгата, която ще разведри техните „мрачни и немощни мисли“ (1, 1). Останалите отзиви също визират книги, посветени на Македония: „Охридска пролет “ от Н. Джеров; възмутената критика на Г. Баджаров за „Френска книга за Македония“ на френския автор П. Фокас, фалшифицираща историческата истина за този регион от Балканите. Трудът на М. Арнаудов „Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаване на Екзархията“ (1940) дава nълна биография на българския екзарх. „Кратка история на българите от най-стари времена до днес“ на Н. Хр. Станишев също заслужава внимание според Ив. Снегаров, най-вече заради чувството, с което е написана, и въпреки някои неточности, които съдържа (13, 4). Трудът на Ст. Романски „Любомир Милетич“ (1940) е рецензиран от К. Мирчев като внушителен и ценен за българската наука (12, 3). Принос в новата езиковедската наука е и книгата на К. Мирчев „Сръбската наука за езика на македонските българи“ (1943), в която видният български учен обосновава за сетен път възгледите си за народностната принадлежност на македонските българи с оглед на езиковата основа. Авторът на отзива, проф. Ст. Стойков, цитира думите на К. Мирчев, че „на младото българско езикознание се поставя задача да разкрие несъстоятелността на сръбските научни хипотези“ (13, 4). Новата политическа ситуация през Втората световна война – с присъединяването на Македония към българските земи, определя и възторженото отношение на списващите изданието към „свободата на Македония“. Така, в статията си А. Томов призовава македонската интелигенция „да възпламени душата на македонеца, да го приобщи към културния и духовен живот на голямото българско отечество и към висшия духовен живот на великите нации, като му помогне да се отърси от зловредното влияние на сръбската тирания – политическа и духовна“ (13, 3). На тази нова обществено-политическа ситуация и на разбираемата емоционална атмосфера в страната реагират с въодушевение и някои български писатели. Петър Динеков се изказва благосклонно за новите книги за Македония – „година след нейното освобождение“ (13, 2). За Динеков е ясно, че тези книги „не представляват, от гледището на литературата, значими прояви“, те са само пътни описания и очерци, но са „доказателства за първите дни на свободата“ и „Македония тепърва ще бъде изобразявана от нашите писатели“. Такъв писател е може би Стилиян Чилингиров, който в пътеписа си „През Македония“ (1941) „не само предава впечатленията си и описва местата, през които минава, но се старае да надзърне и в миналото на македонската земя“. За „Душата на Македония“ (1941) пише и Георги Константинов, разсъждавайки за „съдбата на Македония и за мястото ѝ в съдбата на общото Отечество“. Своите вълнуващи впечатления от току-що освободената Македония предава и Сотир Нанев в книгата си „Възкресение. Македония 1941“ (1941), както и Златка Чолакова в „Свободата на Македония“ (1942) – очерци, „художествени видения“. Петър Динеков адмирира също приноса на Никола Обретенов с неговите „Спомени за българските въстания“ (1942) като особено ценен за „нашата не особено богата мемоарна литература“, още повече, че в тях „присъства духът на епохата“. Самият Петър Динеков изтъква в „Първи възрожденци“ (1942), че „дейците от първия период на нашето възраждане са главно от Македония“. Сред възторжените автори на „първи впечатления“ от Македония е и писателят Добри Немиров, който в книгата си „И вечна да е. Из Македония“ (1941) с вълнение заявява: „На всичко гледах с очите на българин и всичко видяно преживях с душата на поет и любящ син“. Стилът му е определен от рецензента Динеков като жив, описващ интересно преживяванията на автора. Доминиращо, политическият характер на списанието се засилва още повече през времето на Втората световна война, когато амбициите спрямо македонските земи стават неприкрито агресивни. Така, в началото на последната годишнина Институтът излиза с обръщение по повод „тържеството на правдата“ и скорошната свобода на Македония (13, 1). Това е и началото на края на съществуването на списанието. То изиграва своята роля в утвърждаването и развитието на българската историческа, политическа, езиковедска, историческо-литературоведска и фолклорна наука. Въпреки че „Македонски преглед“ не оказва значимо влияние в областта на художествената литература, неговите навременни отзиви за книги са от значение за автори и читатели. Мая Атанасова