CL-BAS Repository

Наши дни : Неделно литературно издание

Наши дни : Неделно литературно издание

 

НАШИ ДНИ Неделно литературно издание. София, п-ца Земеделско знаме. 2°. Ц. 1 лв., аб. за 3 м. 75 лв. 1 1-14 16 ноем. 1924 – 15 февр. 1925 Излиза заедно с в. “Наши дни” (20 окт. 1924 – 18 февр. 1925). От 4 подзагл. Седмично литературно-научно издание. Ред. Тодор Павлов; от 4 ред. к-т; от 13 ред. Д. И. Полянов. 10 посветен на Ленин по случай 1 год. от смъртта му. От 4 – 4°. Сп. “Наши дни” се появява през ноември 1924 г. като седмично литературно издание на едноименния лявомарксически вестник (20 окт.1924 – 18 февр. 1925). Първоначално за негов редактор е обявен Тодор Павлов, от 4 – сменен от редакционен комитет, а последните две книжки са под редакцията на Димитър Полянов. То напълно се родее с обществено-културните леви издания от 20-те години: “Нов път”, “Нови дни”, “Наковалня” и др. Сходно с тях е демонстрираното на неговите страници отношение към актуалните културни и литературни явления, до голяма степен общ е и съставът на сътрудниците им. От принципно еднакви позиции се оценяват обществените събития по това време. “Наши дни” – се казва в редакционна бележка (1) – е вестник на трудящите се от градовете и селата. Той изразява техните болки, брани техните интереси, участвува в техните борби. Той иска да задоволи всички техни духовни нужди, да им даде литературно четиво, научни знания и пр. Затова е и неделното литературно издание на “Наши дни”. В него младата пролетарска поезия ще намери место, за всички, които искат и могат да служат с литературно творчество на делото на труда, колоните на неделното издание ще бъдат отворени.” Очевидна е утилитарната насоченост на списанието – литературата в него трябва да служи преди всичко на едно идеологическо и политическо дело. Ето защо основната характеристика на изкуството като естетическа потребност е изтласкана на твърде заден план като критерий за подбор на публикуваните произведения, а и на тяхното оценяване. Не случайно автор на въвеждащата статия “Защо буржоазната литература бяга от живота” (1) е Георги Бакалов – безспорен авторитет в марксическите интелигентски среди. Той припомня основополагащата марксическа постановка за литературата като отражение на живота, разбиран в неговото диалектическо развитие, художествено пресъздаден в произведенията на изкуството. Освен това припомня кървавите юнски и септемврийски събития от 1923 г. и акцентира върху осъдителното според него мълчание на българските писатели. Статията на Бакалов открито заявява отношението на “Наши дни” към литературата – основаващо се главно на една “правилна” и активна позиция на твореца спрямо социалната действителност. В четиринадесетте книжки на списанието са оформени няколко рубрики, които подреждат сравнително стройно неговото съдържание. Както подобава на едно литературно и културно издание, преобладават публикациите, които представят и оценяват главно културния и литературния живот в страната. Най-обемна и постоянна е рубр. “Книжнина” (2, 4-5, 7-9, 13). В нея се представят новополучени в редакцията книги и периодични издания, като специално внимание се обръща на поредните броеве на марксическите издания. Като “единственото списание, заслужаващо работническата любов” се препоръчва “Нов път” (9); с гневен тон се съобщава за конфискуването на кн. 7-8 на Гео-Милевия “Пламък” (З). В “Книжнина” се поместват и литературни рецензии – от Д. Полянов, Г. Цанев, Т. Павлов, Ас. Разцветников. Смесено е съдържанието на рубр. “Културни вести” (4, 5, 7), в която освен новини от културния живот в Русия, са включени и съобщения за постижения в областта на науката и техниката. В този дял тук се преливат по-ранните рубрики “ИЗ науката и живота” (1-2) и “Из науката и техниката” (3). Единственият отбелязан автор в “Културни вести” е Димитър Славчев (подписан Д. С.). Обществената насока на “Наши дни” е потвърдена в рубр. “Седмичен преглед” (1-4), заменена от “Политически преглед” (5, 7-11), в която накратко се коментират политически събития у нас и в чужбина. В две книжки (9 и 12) е въведена “Економическа страничка”, в която се печатат “кратки и популярни работи по економическите въпроси на деня”. Безспорно литературна е рубр. “Литературна ковачница” (7, 12-14), съдържаща стихове на млади ляво ориентирани поети. Художествено-сатиричен характер има рубр. “Редакционен участък” (4, 5, 7), списвана вероятно от един автор, който използва псевд. Джендарин № 1 и Жандар № 2. По повод една година от смъртта на Ленин “Наши дни” излиза със специален брой (10), който е продължен с редица публикации по темата в 11 и 12, а в 13 е оформена страница за Ленин. Кн. 11 е посветена пък на Първата руска революция от 1905 г. Изобщо интересът към обществените и културните процеди в Съветска Русия и предхождащите ги събития е подчертан, особено в последните книжки на списанието. Без да са подредени в рубрики, в “Наши дни” се появяват няколко публикации, посветени на театъра и изобразителното изкуство. Анализирайки накратко новите постановки на Народния театър (1) Ст. П. (неразкрити инициали) акцентира върху социокултурната му роля, която по негово мнение била насочена към задоволяване на “буржоазния” вкус на публиката. На същата тема е и статията на Ст. Гендов “Народния театър” (2). Най-вероятно Асен Киселинчев (подп. А.К-чев) пише прецизна рецензия за пиесата на Фр. Шилер “Коварство и любов” (5). Бъдещият професор-философ псевд. А. Камен) е автор и на кратката, но задълбочена статия “Ново изобразително изкуство в Русия” (3), в която характеризира изкуството на “левия фронт”, супрематизма (К. Малевич) и конструктивизма (Вл. Татлин). “Техните цели – обобщава той – ликвидация на изкуството, господство на индустрията над изкуството – отговарят на колективната воля на революционния руски пролетариат, който тласка страната към индустриализация.” Полемиките, които списанието отразява, са от принципно литературен характер, поради което ще бъдат коментирани в отдела за литературна критика. Последната книжка на “Наши дни” излиза през февруари 1925 г. Заедно с вестника, чието издание е, е принудително спряно в натегнатата обществена атмосфера, предхождаща априлските събития от 1925 г. Литературната стойност на списанието се обуславя преди всичко от присъствието на безспорни творци като Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, заявили в тези години категорично своя художествен талант; на младите и още търсещи своя собствен творчески път Георги Караславов, Емил Коралов и др.; на критическите пера на Тодор Павлов и Георги Цанев, чиито разгорещени спорове формират облика на изданието и оставят страница в българската литературна история. Преобладаващ жанр, както е в повечето леви издание по това време, и тук е поезията. Списанието се открива със стихотворението на Христо Смирненски “А навън мъглата гъста тегне...” (1), четвърто от цикъла “Зимни вечери”, излязъл за първи път в седмичната литературно-научна притурка на “Работнически вестник” (бр. 182, 27 ян. 1923). С тази публикация редакцията поменава “пролетарския бард” и очевидно засвидетелства отношението си към поезията му като към еталон за пролетарска литература. С отпечатването на първите четири части от поемата “Сватба” (4) на Никола Фурнаджиев в “Наши дни'' се открива място за изява на станалата по това време скандална в левите среди четворка от сп. “Нов път” – Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев, Цанев. Очевидно изданието се блазни да покаже на своите страници творби, нови по начин на чувстване и художествен изказ, творби – очевидно високохудожествени, макар за критическите литературни корифеи от левите редици художествеността да има значение само при наличие на “правилно” отношение към действителността. В следващата книжка, когато вече е започнал и се разгорещява спорът около т.нар. “втори период” от Яворовото творчество, избухнал по повод литературното четене в Софийския университет, отбелязало 10-годишнината от смъртта на П. К. Яворов (за него подробно ще стане дума в обзора на критиката), се появяват първите четири стихотворения от поемата “Затвор” (5) на Асен Разцветников. Публикациите и на двете поеми, макар и не в пълнота, са първи на страниците на “Наши дни”. За левия литературен печат те са нещо ново и приносно към художествения му облик, ала литературната диктатура с лека ръка се освобождава от присъствието на тези сътрудници, придържайки се към идеологическата догматика. По-значителните имена, от гледна точка на мястото, което по-късно заемат в родната литература, формиращи облика на изданието след напускането на “новопътците” (7), са тези на Емил Коралов – стих. “Младост” (7); Славчо Красински (подп. С. Генков и Генков-Красински) – стихотворенията “Следи” (13), “Пламъци” (14) и “Ковач” (14); Петко Буюклиев (подп. Петър Б.) – “Борба” (14), а също и Георги Караславов (псевд. Агор Черноръкий), който под загл. “В мълчанието” (З) печата още преди Фурнаджиев стихотворенията “Селото” и “Градът”. При първите двама посочени автори отработената стихотворната техничност се съчетава с очевидно подражаване на поезията на Хр. Смирненски – и по отношение на ритъма, и по посока на алегоричната образност и лирическите внушения. Значително по-слаби са работите на П. Буюклиев и Г. Караславов, чиито революционни призиви са по-открито агитационни и стоят по-близо до поезията на Д. Полянов. От самия Полянов са публикувани стихотворенията “Пролетарско рождество” (9), в което поетът перифразира евангелската легенда за Рождеството – раждането на “пролетарския бог”, и “Ода на Ленина” (10), гъмжаща от титанични митологични образи в познатата патетичност и символна окрупненост, на които разчитат внушенията. Сродни по дух и художествена реализация са стихотворенията на Алеко Андреев (псевд. Emil Ardent) – “Във утрото на нашта бурна младост...” (З), Любен Велев (псевд. Чавдар) – “Снежен стон” (3), Ю. В. Олимпиев (псевд. на Йордан Василев-Богдар) – “По улиците в тая късна вечер...” и “Отново те виждам възмогнат и светъл...” (13), Ангел Тодоров (подп. Ангел Т.) – “Пролет” (14), Стефан Железов – “Нашите селения”, “Събира се гъсто мъглата...” и “Обичам!” (13), Кил-ов (неидентифициран автор) – “Зората на новото утро” и “Гответе се, другари!” (12), И. Н. (неразкрити инициали) – “Вяра” (6). Картината на загиващия буржоазен свят и призивно-борческият тон доминират в една или друга степен в тези стихотворения, като оставят на заден план въздействието, което единствено по оригинален художествен път може да бъде постигнато. Ала всичко това е обяснимо както от пропагандните цели на изданието, така и от равнището на художествената възприемчивост на аудиторията, към която са отправени неговите послания. Затова и тук се срещат още стихове, под които просто липсва авторовото име и които имат единствено агитационна функция – “Труд и борба” (12), “Рудокопачи” (13). С различна тоналност и образност се отличават само стихотворенията на Марин Йонов (псевд. М. Гранитов) – “Изгнаници” (7) и “Коледари” (12), в които, поради очевидното подражание на Фурнаджиевата поезия, откритият призивно-революционен патос липсва и макар класическият им стих да е на места неизгладен, впечатлението от тях е далеч по-удовлетворително. Както в повечето периодични издания и от това време, и тук не липсва поезията в проза, макар да е представена само с две работи – “Закъснели рози” (3) от Станимир Лилянов (подп. Ст. Н., псевд. на Стефан Рашенов) и “Чук” (1) от Ж. (неразкрит инициал), които не променят в положителна посока художествения облик на раздела за поезия. Преводната поезия намира място на страниците на списанието изключително чрез преводите на Д. Полянов от руски. Подборът е насочен към автори или текстове, демонстриращи борчески дух и бунтовна призивност, които лесно се съгласуват с политико-пропагандните цели на изданието. По повод (Лениновия брой, броя за Първата руска революция) или не, тук Полянов помества преводите: под наслов “Преди сто години” (8) – стих. на А. С. Пушкин “Послание в Сибир”, последвано от “Отговор (от декабристите на “посланието” Пушкиново)”, чийто автор Ал. Одоевски не е посочен, накрая Пушкиновото “Послание към Чаадаева”, всички датиращи от 1818 г.; от Максимилиян Волошин – “Предвестие (1905)” (11); от Василий Сорокин – “9януари 1905”; от Демян Бедни – “Моят стих” и “Фарът” (14), както и посветеното на Ленин стихотворение “Това ще помогне” (11); от Владимир Камщицки – “Сън” (14). От руски са преведени и две стихотворения с неозначени автори и преводачи, които продължават темата за Ленин и революцията от 1905 г. (12). С две стихотворения – “Ние растем от желязо” и “Звънтежи” (2), е представена все още неизлязлата по това време книга на Алексей Гастев “Химни на труда” (1925), в която стиховете са преведени от Хр. Смирненски и Кр. Кюлявков, а илюстрациите са от Кюлявков. Както вече стана дума, четворката от “Нов път” е приета на страниците на “Наши дни” посред самия спор с Георги Бакалов и Тодор Павлов. Навярно редакцията все още се надява младите писатели да се разкаят за “грешката” си и да продължат литературната си работа, следвайки поученията. Така, заедно със стиховете от Фурнаджиевата “Сватба”, се появява и известният разказ на Ангел Каралийчев “Куршуменото кладенче” (4), включен в излезлия по същото време сборник “Ръж”, художествен отглас на септемврийските събития от 1923 г., който на страниците на списанието запълва онази празнина, за която Бакалов осъдително говори в спомената вече уводна статия (1). Този разказ е единственото произведение, придаващо художествена тежест на раздела за белетристика. Очевидно редакторите са разчитали Каралийчев да даде тон на художественото осмисляне на тези събития на страниците на “Наши дни”, най-малко неговият стил да формира една поне приемлива посока на творене. За съжаление в списанието само приказно-легендарният разказ на Емилиян Янтров (псевд. на Стефан Мокрев) “Камионетка” (1) следва подобна художествена линия, ала опитът да се избегнат директните внушения в него е доста неубедителен и произведението не стои равностойно до Каралийчевата проза. Другите белетристични работи обаче не успяват да достигнат и това равнище. Директността на идейните послания ги приближава повече до публицистиката и плакатната пропаганда, които изместват художествената въздейственост на словото. Разказите “Възход” (2) на Станимир Лилянов, “Протест” (3) на Никола Перич (псевд. на Никола Петков), “Непристойно държане” (13) от Ванадий (неразкрит псевдоним), монологично-психологическият разказ на Д. Полянов “Другият“ (11), не привнасят нищо истински ново и ценно в белетристичния раздел на “Наши дни”. От възпоминателния сборник, издаден по повод петгодишнината от смъртта на Георги Кирков (1924), под известния му псевдоним Мастор Гочу Зулямът списанието препечатва фейлетона “Вълк-водач” (3). А първата книжка от новата 1925 г. се открива с патетичния текст “Пред новата година” (8), взет от “Работнически вестник” (1 ян. 1899) По жанрови особености към раздела за художествена проза можем да отнесем и публикациите от рубр. “Редакционен участък”, подписани от Джендарин № 1 (4) и Жандар № 2 (5, 7). Изборът на актуална тема е успешно съчетан с памфлетния стил, който авторът използва, за да изрази отношение към българските политически и журналистически безобразия, видени, разбира се, от лявопартийната позиция на списанието, или пък да подкачи добронамерено някои литературни събратя – напр. Стрелеца Пантелеев и Жертвоприносителя Разцветников. Забележителни за тази рубрика са сатиричните нотки, с които се осъжда конфискацията на кн. 7-8 на Гео-Милевия “Пламък”: Долу Бог! Най-напред удивителната след Бог се обърна надолу с главата от страх, след това главата на Демократически сговор пламна от ужас, пламъците лизнаха голото теме на Мир, Народ напълни гащите, будкаджията нададе истеричен вик. Пристигна тозчас литературно-критичната полиция, констатира престъплението, арестува Пламъка и го откара в участъка. (7) Очевидно съзнавайки художествената “недостатъчност” на прозата в списанието, редакцията се ориентира повече към преводни текстове, които да я компенсират. И за разлика от поезията, чуждата белетристика е представена много по-разнообразно, не само от руски автори. Отново редовен сътрудник е Д. Полянов. Той превежда от френски разказа на Анатол Франс “Едма или на место дадената милостиня” (8), “Атака” (9) от Анри Барбюс и “Плевникът на Ева” (13) от Бласко Ибанес (не е посочено от какъв език). Произведенията разискват социални отношения (бедни-богати), тъмни страни от човешката психика и пр. От френски превежда и Д. Славчев, който помества откъс от наградения с “Гонкур” и поради това станал скандален във Франция роман на африканския писател Рене Маран “Батуалат” (7), охудожествяващ темата за колониалната експлоатация в Африка. Части от още един шумен за времето си социален роман помества анонимен преводач – “100%” от Ъптон Синклер, излязъл по това време у нас в превод от немски (1924, преводачът не е отбелязан). В списанието от него са публикувани кратки фрагменти, поднесени като афоризми (12). Не са подписани преводите и на още два прозаични текста: краткото очерково есе за Ленин “Смелият” (12) от Максим Горки и “Трудът и работническата сила” (14), разказоподобен текст за колективността от М. Чуносов. Тук можем да причислим и есето на А. Луначарски “Без Ленина – по пътя на ленинизма” (10), поместен също от анонимен преводач. Още едно произведение от руски автор е с неидентифициран преводач – фрагмент от повестта на Всеволод Иванов “Брониран влак № 14-69” (6), чийто превод е подписан с инициалите А. К-в (зад тях може да стои един от двамата сътрудници на “Наши дни” – Асен Киселинчев или Ангел Каралийчев). Тонът и съдържанието на литературнокритическия раздел на списанието се определят от принципно отношение към националната литература, което, меко казано, се изявява разноречиво – от две полюсно различни позиции. От едната страна са авторитетните в левия печат критически гледища на Георги Бакалов и Тодор Павлов, подкрепени от “мнения на читатели”; от другата – необременената със закостенели идеологически съображения и постановки позиция на четиримата новопътци, представена главно от Георги Цанев. Външен повод за изява на тези вътрешно конфликтни отношения става честването на 10-годишнината от смъртта на П. К. Яворов. По-дълбокият повод е Яворовото творчество. Документиран, спорът започва след публикуването в “Нов път” на статията на Младен Иванов (Г. Цанев) “Яворов днес” (II, 1924/25, № 1) – статия, в която младите се опитват да внушат едно цялостно възприемане на Яворовото творчество, проследявайки основните линии, в които не допускат разделянето му на първи и втори период – страданието, драматичното раздвоение, самотната личност. На страниците на “Наши дни” статията е тенденциозно резюмирана и коментирана от Тодор Павлов под загл. “Една грешка” (2). Менторските възражения на Павлов съдържат презумпцията, че такова нещо като национална литература и национален писател не може да има, че те подлежат на окачествяването “наши” и “чужди”, т.е. пролетарски и буржоазни. Иначе биха били чиста проба заяждане квалификациите по адрес на организаторите на Яворовото утро: “...задружно с г-жа Дора Габе, Янев и други дребни, наистина непрононсирани като открити антипролетарски, но все пак не пролетарски поети и писатели, а писатели с явно буржоазна идеология и сътрудници на най-реакционни буржоазни издания”. След тази статия Г. Бакалов атакува в “Нов път” позицията на организаторите на чествуването – стат. “Яворов и индивидуалистическата интелигенция” (II, 1924/25, № 4). Макар и по-сдържан, Бакалов не се отличава по същество от отношението на Т. Павлов, който по повод обясненията на младите, че са чели на утрото само класово издържани неща, заключава в цитираната публикация: “Може ли марксическата издържаност или пролетарско-боевия дух на отделното четено произведение да унищожи общоделския характер на цялата акция като акция (к.а. – Т. П.)?” И тук не просто се търси под вола теле, а се отстоява едно принципно гледище, което отхвърля схващането за литературата като художественост преди всичко, което постулира като същностно нейно качество класовия й характер, нейната “правилност” от гледна точка на марксическата философско-идеологическа система. Оттук тръгват и специфично литературните възражения: “Да се чествува един автор само защото той е добър художник, без оглед на идейното съдържание на произведенията му, това ще рече: с речи, събрания, декламации и пр. да се проагитира тоя автор сред широката пролетарска публика, да се накара тя да го обича, да го цени, да го чете. А да го обича и чете, това ще рече: да поглъща отровната буржоазна идеология, подсладена със захарта на художествената форма.” (Т. Павлов. Пролетариата и културата, 3). Очевиден е стремежът на левите критици да обособят пролетарското изкуство, придавайки му морална и идейна чистота, да го извисят над актуалната културна и литературна ситуация, да го постулират вън от контекста на националните литературни процеси, да го направят неподвластно на времето, т.е. да му осигурят стойността на висша и непреходна ценност. Ето защо с такъв непримирим негативизъм се характеризират съвременните литературни явления – напр. в стат. “Какво да четем” (3) Др. Белокаменски (псевд. на Драгия Джангазов), сътрудник по това време на “Нов път”, пише: “Днешното общество е в упадък; в упадък е поради това и литературата му.” И говорейки за декадентството, казва: “...възпяват разврата, лудостта, лъжата, врачуването, страха, лицемерието”. По същата причина, от друга страна, Т. Павлов се мъчи да затегне редиците на “пролетарско-марксистките културни работници” – в стат. “Така не може” (4) той гневно отсъжда какво може и какво не, къде да сътрудничат пролетарските автори, от какво пролетариатът има или няма нужда (напр. никаква нужда пролетариатът нямал от илюстрациите на Крум Кюлявков!), и пр. От брой в брой борбата за идейна чистота в “Наши дни” става все по-непримирима. Автор с псевд. Редовой следва в пълен синхрон писаното от Т. Павлов. В статията му “Това ли е то пролетарското изкуство” (8) отново се нападат илюстрациите на Кр. Кюлявков (този път към “Химни на труда” от Ал. Гастев) като непонятни и чужди на работниците. За пръв път се подлагат на негативна критика и образите в работите на А. Каралийчев и Н. Фурнаджиев. С други думи, догматизмът в левите културни среди минава в настъпление. Толерантността, демонстрирана в първите книжки на списанието, индиректно е преценена като ненужна и вредна и е отхвърлена. В бележка след статията на Редовой редакцията изразява съгласие с него, повтаряйки на свой ред, че “пролетариатът днес, какъвто е, няма нито възможност, нито воля, нито нужда да създава и цени изкуство, което да бъде толкова далеч от неговите разбирания и вкус” (8). Че редакцията на списанието е преминала в настъпателност, свидетелстват и поместените под загл. “Пролетариата взема думата” (5) и “Думата на работниците” (6) анонимни писма срещу четиримата новопътци, напълно подкрепящи атаките на Т. Павлов срещу тях. Впрочем и в “Нов път” се появяват подобни “Писма по чествуването на Яворова” (II, 1924/25, № 3) и този факт потвърждава обмислеността на тези публикации, които спокойно могат да бъдат характеризирани с думите на Т. Павлов като “акция”. Нападките срещу младите творци предизвикват адекватна ответна реакция. Глас на тяхната позиция става Г. Цанев (под псевд. Младен Иванов). И белег за все пак известна толерантност на редакцията на “Наши дни” към инакомислието им, поне в началните броеве, е мястото, което тя дава на Цаневите статии в списанието. Всъщност този факт може да се обясни и с една добре обмислена тактика – изданието да се превърне в поле на спора, от който като победител да излезе марксическата критика. Първият отпор на критиките в “Нов път” и “Наши дни” по повод Яворовото утро не е подписан и излиза под загл. “Обяснение” (4). Следва сдържана редакционна бележка, в която се изразява несъгласие с позицията на четиримата, ала която съдържа и покана към тях да покажат в списанието свои художествени работи. В същата книжка са отпечатани творбите на Фурнаджиев и Каралийчев, за които стана дума. В следващата книжка (5) се появява и името на Разцветников. Редом със стиховете му от поемата “Затвор” е поместена репликата на Т.Павлов “По повод на едно обяснение” (5). Критикът споделя, че се мъчил да открие в “обяснението” “поне капка пролетарско-марксическа мисъл”, ала не успял. Отново върху главите на четиримата се изсипват идеологически изисквания и щампи. В следващата книжка излиза вече обстойната статия на Г. Цанев “Неиндивидуалистическата интелигенция и Яворов” (6). Очевидно чашата на обясненията се е изчерпала и в тази публикация позицията на четиримата по отношение на възникналия спор в частност, и по отношение на националните художествени ценности, е заявена директно-полемично. Авторът открито не приема марксическата постановка за изкуството като буржоазно, от една страна, и пролетарско – от друга, като “наше” и “враждебно”. Освен това още по-неприкрито характеризира критиките в левите издания като “ураджийски”. И въпреки всичко за пореден път се опитва да внуши на опонентите си целесъобразността на обективния литературноисторически подход към художествените ценности. Ала внушенията му, както може да се очаква, увисват в пространството на спора. Отговорът им, оформен в нова бележка на редакцията, е изпълнен с познатите вече квалификации – статията е “безусловно антимарксическа”, без ''класово-пролетарски критерий”, “...у Младеновци действително има нещо гнило, което трябва основно и най-безмилостно да се очисти веднъж завинаги”, и пр. (6). Литературното идеологическо менторство не се задоволява с това. Тодор Павлов пише и нарочна статия в отговор на Г. Цанев. Този път той сам формулира наставленията си като урок – “Урок по прилагането на диалектико-материалистическия метод. На един “литературен критик” (7). Вън от определянето на разсъжденията на Цанев като“дребно-буржоазно интелигентски”, забележителното в този “урок” е свидетелството за липса на концепция за националната литература, което, от своя страна, е всъщност концептуално марксическо схващане за нея. “В предреволюционния период пролетариата трябва фанатично (к.а. – Т. П.) да се пази от влиянието на буржоазната идеология” – поучава Т. Павлов и продължава: “Вазов е нам органически противен, точно тъй, както е Смирненски за буржоазията.” Вече не става дума за Яворов, или не само за него, или за Вазов, или за Смирненски. Става дума за признаването или отхвърлянето на национални литературни ценности, подходът към които води до идеологическо прочистване на литературата и до изхвърляне на бунището на безспорни национални художествени постижения. Разбира се, място за спор повече няма. Мненията и оценките са категорично заявени. И четиримата новопътци, вместо да разбиват стената с глава, избират друг път в националното културно пространство, далеч от затварящите се вече врати на “Наши дни” и “Нов път”. В последната по този повод редакционна бележка (8) се казва: “На добър път! Най-близкото бъдеще ще покаже кой е изгубил повече от това тяхно формено дезертиране: пролетариатът ли, или те.” Слава Богу, историята е безпристрастен съдник, който наистина рано или късно произнася своята присъда. Както бе отбелязано, в борбата за чистота на пролетарското изкуство са атакувани и илюстрациите на Крум Кюлявков. Сякаш изчаквайки спорът с новопътците да приключи, Кюлявков излиза в “Наши дни” със статията “Пак за пролетарското изкуство” (10). Тонът му обаче е до голяма степен извинителен: “Защо да го усуквам – сбърках, виновен съм.” Ала въпреки това той се опитва да защити новите изобразителни форми в изкуството – според него адекватни на новото му съдържание. В тази връзка приветства поемата “Септември” на Гео Милев. Съответно смекчен е и тонът на редакционната бележка след тази публикация, в която до известна степен се бие отбой спрямо съгласието с критиките на Редовой, изразено по-рано. Със статията на Кр. Кюлявков се изчерпва откритата полемичност на списанието. Видимо “битката” завършва в полза на марксическия догматизъм – четирима са сразени и принудени да напуснат бойното поле, един е почти капитулирал. Десетилетия по-късно обаче историята отсъжда победа за антидогматизма, за обективната историко-литературна оценка, за концептуалното виждане на целостта на националната художествена култура и на нейните сложни развойни процеси. Критическата позиция на “Наши дни” по отношение на изкуството и в частност – на литературата, се изявява и в публикуваните критически отзиви. Още в 1 К. (неразкрит инициал) рецензира току-що излязлата повест на Панчо Михайлов “Под земята” (1924). Само печатът на идеологическата тенденциозност може да ограничи литературната критика до това, което показва авторът. След бегло набелязване на темата и сюжета той отсича: “Без да се спираме повече на другите достойнства на повестта, заслужава да се отбележи само тенденцията – това е нещо ново в нашата художествена литература днес – да се рисува живота на отрудения народ и то от писатели, принадлежащи нему.” От тази гледна точка се сочат и някои “грешни” тенденции в списването на Бакаловия “Нов път” (9, анонимен автор). Останалите актуални критически отзиви в списанието изразяват разкрепостената позиция на младите новопътци. С изключение на кратката рецензия за “Народно календарче “Звънар” (7) от Ас. Р. (Асен Разцветников), в която се набляга върху ролята на смеха като могъщо средство на отричането, останалите сериозни работи са подписани от Мл. Иванов (Г. Цанев). В общата рецензия за “Ръж” на А. Каралийчев и “Пролетен вятър” на Н.Фурнаджиев (4) Цанев без уговорки провъзгласява авторите за “носители на нов борчески дух”, на “свой собствен поетически индивидуалитет”, и разбира се, горещо ги препоръчва на читателите. Благосклонно, макар и с известна доза сдържаност, се отзовава и за втората книга на Светослав Минков – гротеските “Часовник” (5), излязла през 1924 г. Тук Цанев е значително по-критичен (Минков все пак не е писател от същата черга) – той не приема тая “мъгла и екстравагантност” на разказите, ала одобрява “желанието да се посближи с живота”, по повод което заключава: “Но много още, да не кажа всичко – му липсва.” Аналитична и проникновена е рецензията на Цанев за 12-те стихотворения на Димитър Пантелеев от книгата му “Стрелец” (1924). От една страна, той приветства дарбата на поета, внимателно се спира на сполуки и несполуки в книгата, а от друга – загрижено предупреждава, че стремежът му към “примитивността” може да се превърне в “опасна маниерност” (6). В рубр. “Книжнина” (13) е представена и книгата на Михаил Димитров “Биография на Христо Ботев” (1924). Авторът Д. И. П. (Д. Полянов) обаче използва колоните на критическата рубрика, за да помести фрагменти от Ботеви статии от в “Тъпан”, а също и “закачки, подигравки, гатанки, сънотълкувания”, приведени, за да подсилят обществено-политическата позиция на списанието. Пак в “Книжнина” Т. Павлов помества одобрителен отзив за “Химни на труда'' от Алексей Гастев, преведени от Хр. Смирненски и Кр. Кюлявков (4). За пълнота не изложението трябва да отбележим и две преводни публикации. В статията “Едно пророчество на Байрона (Историческа справка)” (3) проф. К. Тимирязев предлага хипотезата, че стих. “Бронзовият век” на Байрон съдържа “вещание” за това, че Москва ще пребъде до “оня пожар на бъдещето, в който всички империи на света трябва да загинат”. Преводачът не е посочен. А в “Пролетариатът и изкуството” (9) датският романист Мартин Андерсен Нексе се опитва да прогнозира същността и формите на пролетарското изкуство, без да предлага обаче нещо съществено и забележително. И на тази статия преводачът не е отбелязан. Литературноисторическата стойност на сп. “Наши дни” е безспорна. И това е така поради няколко факта. Първо, независимо от идейната си ориентация и формите, в която тя се изявява, списанието е място за изява на талантливите творци Н. Фурнаджиев, Ас. Разцветников, А. Каралийчев, и то с творби, представителни за тях. Второ, то е свидетелство за ранните литературни опити на именити по-късно автори като Г. Караславов, Емил Коралов и др. Трето, което определя в най-голяма степен мястото на списанието в историята на българската литература и печат, е сериозната и непримирима полемика между идеологическия лявопартиен догматизъм в литературата и разкрепостеното демократично мислене на младите творци, по това време близки до тези среди, ала обглеждащи културните процеси с широкия поглед на литературни историци, изхождащи от една концепция за националната литература като цялост, независимо от сложността и често пъти противоречивостта на протичащите в нея духовни движения. И макар временната победа да е за литературнокритическото тесногръдие, то списанието все пак е документ за разноречивостта в литературата отначалото на 20-те години – не само за грешките, но и за далновидността на младите талантливи творци и критици. Пенка Ватова

Recent Submissions