CRESCENDO Литературно-художествено списание. Ямбол. 8°. П-ца Светлина в Ямбол. [Излиза като продължение на сп. „Лебед” от неговата 3, 2. За кн. 1 се брои 3, 2 на „Лебед”.] 1 [3] 2-4 [2-15] 15 ноем. – ? 1922 От 3 ред: Кирил Кръстев, Теодор Драганов и Иван Милев. 3–4 4° 5–15 ненамерени. „Crescendo” е от онези редки, непредвидени, неочаквани проявления в пътя на литературната ни история, които трудно се подреждат върху рафта с литературната периодика. То е първото и единствено у нас футуристко или пропагандиращо футуризма списание, макар и издържало само три книжки, една от които двойна, ала все пак забелязано от самия кръстник на футуризма Томазо Ф. Маринети. Списанието тръгва направо с кн. 2, с което също предизвиква литературно-историческата подредба. Малко преди това тогавашният редактор на излизащото в Горна Оряховица списание „Лебед”, гимназистът Николай Черняев (псевд. на Никола Мавродинов), предлага на Кирил Кръстев от Ямбол да поеме изцяло редактирането и издаването му. Кръстев, по това време едва 18-годишен, приема и така завършва „сантиментално-романтичният стар Лебед” , като неговата последна книжка (3, 1) се брои за първата на „Crescendo”. Още в нея личат знаците на радикалната промяна в редакционната политика, която ще се осъществи напълно в новото списание. И така, в същински първата книжка на „Crescendo” (2) няма заявена програма или редакционна статия. Няма дори изписан редакционен комитет, уредник и пр. Единственото указание е за печатница „Светлина”, Ямбол, и датата на излизане на книжката – 15 ноември 1922. Едва във втората (и последна) книжка вече са обявени трима редактори: Кирил Кръстев, Теодор Драганов и Иван Милев (3-4). Още с излизането си „Crescendo” изненадва с именити автори като Чавдар Мутафов, Боян Дановски, Гео Милев (като преводач). Подбраните преводни текстове също очертават изненадващо висок вкус за едно все пак маргинално, провинциално, мимолетно издание, чийто основен редактор е току-що завършил ямболски гимназист. Става дума за преводи от автори като Рихард Демел и Август Щрам, направени специално от Гео Милев за изданието, за текстове на Тристан Цара, Бенжамен Пере, Иля Еренбург, Курт Швитерс и папата на футуризма Ф. Т. Маринети. Тъкмо тези преводни автори плюс участието на Чавдар Мутафов, Кирил Кръстев и екстатичния местен поет Теодор Драганов заявяват „Crescendo” като опитващо полето на футуризма и дадаизма. Трябва да отбележим, разбира се, и силното влияние на сп. „Везни” и Гео Милев, лично свързан с Кирил Кръстев и ямболския модернистки кръг. Контекстът, в който излиза списанието, също е важен. По това време, в самото начало на 20-те, в Ямбол тръгва Народен университет, чиито гост-лектори са софийски знаменитости като философите Асен Златаров, Димитър Михалчев, Константин Гълъбов, писателите Антон Страшимиров, Чавдар Мутафов, Николай Райнов, Емануил Попдимитров и др. Това е онзи кратък и буден период на съживяване, определен много точно от Кирил Кръстев като ямболското „щракане на идеите”. Да не забравяме и че в същите години градът е център на анархистки нагласи. Тук действа приятелят на Гео Милев – публицистът Георги Шейтанов. Тук по същото време Жорж Папазов започва да рисува в стила на конструктивизма и сюрреализма. Именно в тази среда се появяват трите книжки на сп. „Crescendo”. Нека споменем също, че негов художник-оформител е Мирчо Качулев, един от интересните художници авангардисти тогава, незаслужено забравен през годините. Оформлението на списанието е семпло, изчистено. Заглавието „Crescendo” е изписано в духа на конструктивизма: диагонално на корицата, с нарастващ шрифт от долния ляв към горния десен ъгъл (така че думата оформя нещо като рупор) – в синхрон с етимологията на понятието „кресчендо”, която отвежда към „непрекъснато нарастване, увеличаване”. Отзвукът от появата на „Crescendo” в другите периодични издания от това време се изчерпва с една иронична бележка в „Маскарад” (1923, № 8), в която между другото се казва: „списание, което излиза в Ямбол, измисля се в Стара Загора, редактира се в София, супседира се и се чете от Александър Добрич, Роусиери и неговите дресирани коне”. Но това провинциално списание в известен смисъл успява да се сдобие с „международен” отзвук и признание, получавайки благодарствено писмо от самия Томазо Маринети, чийто „Български аероплан” (откъс от поема) е публикуван тук. Писмото започва с обръщението „Мои драги приятели футуристи…”, което редакторите приемат като истинско кръщение. Поетическият отдел на списание „Crescendo” се открива с две стихотворения на един от съредакторите, Теодор Драганов – „Fantasus” и „Лотария” (2). Те са в стила, който списанието търси – опитват се да шокират, да играят с неочаквани образи и асоциации, в стила на един късен експресионизъм. Но са твърде неовладени като поетика, подражателни и лесно влизащи в клишето. Извикай, разправи й, о плач на снега: обувките ми – и двете леви – чертаят леден кръг… В следващата, двойна книжка на списанието са публикувани още две стихотворения от същия автор – “Valse melancolique” и „Погребение” (3-4) издържани в горния стил и без поетическа стойност. Лео Коен, друг ямболски поет от кръга около списанието, е представен със стихотворението си „Карнавал” (2), отличаващо се с добра поетическа техника и доста демодирано сантиментално-сецесионно звучене – характеристики, с които остава малко встрани от общия тон на публикациите в списанието. Третият и последен поет, представен в тази книжка, е Петър Спасов – със стихотв. „Delirium” (2), тегнещо към една недотам добре овладяна експресионистко-имажистка поетика. Трещи и се мъкне Бръмчи Червената талига, И вбесените кранти Превиват гърбове Под ритъма На черните камшици. Прелитат бръмбари Гробари. (…) С посочените стихотворения се изчерпва интересът на списанието към българската поезия. За сметка на това преводната лирика е на далеч по-високо равнище и тя задава до голяма степен експресионистичния му и футуристки облик. Подборът на текстове, които са на вълната на европейската модерност тогава, говори за точен редакторски усет и вкус. Гео Милев превежда от немски специално за „Crescendo” стихотворението на Рихард Демел „Вакханална песен” (2), както и две стихотворения от Август Щрам – „Изневера” и „Среща” (3-4). Преводите са направени професионално и с особен усет към езика. Привличането на преводач като Гео Милев повдига нивото на цялото списание. Една от особено популярните поеми по онова време на дадаиста Курт Швитерс “Anna-Blüme” също намира място в „Crescendo” в превод от немски на Петър Спасов – „Цветето Анна” (3-4). Поемата, взета от немското списание „Der Sturm”, предизвиква няколко хладни писма относно авторските права от страна на Гео Милев, представител на списанието за България. Кирил Кръстев също се явява като преводач на едно малко стихотворение от Бенжамен Пере – „Канада” (3-4). Публикацията на „Български аероплан” (3-4) от Ф. Т. Маринети (откъс от поемата „Zang-Toumb-Toumb”) е така да се каже футуристичният венец в списанието. Не е посочен преводач, най-вероятно това е самият Кирил Кръстев. Прозата в „Crescendo” се изчерпва само с два текста, но все пак единият от тях е на самия Чавдар Мутафов. Всъщност тъкмо с неговия текст „Невъзможности” (2) се открива първата книжка на списанието, което в известен смисъл почти манифестно задава тенденциите, които то ще следва. Типичните за Мутафов декоративно-иронични стилизации могат да бъдат открити и тук в цялата позната ни изящност: Дамите този път бяха изключени. Дадоха им сладолед и ги затвориха в огледалата, за да ги запазят поне от разрушение. (Дамите обаче са неизхабими.) В далечината ромбовете на устата им очертаваха арабески от безсрамие в една безконечност от папагалско зелено. Другият текст е на Борис Дановски – „Осквернено светилище. Profanazione” (2) и представлява по-скоро семпъл лирически етюд, в който се смесват летящи в нощта ковбои, отвлечени монахини и пр. Без особена художествена стойност. Статиите, свързани с теория и история на изкуството и литературата, заемат най-голям дял от обема и безспорно са тези, които очертават профила на „Crescendo”. Почти всички са преводни, с изключение на два текста от Кирил Кръстев. Първият от тях, „Витрините” (2), се колебае между литературния етюд и манифеста: О, да се слезе от витрините! Аз виждам да се киска там – окачена – забравената перука на Боало! Самият Кирил Кръстев смята (макар и със задна дата) текста си за манифестен, но са нужни твърде много уговорки, за да се приеме тази теза. Това, което може да се каже със сигурност, е, че той е твърде силно повлиян от „декоративните етюди” на Чавдар Мутафов, но без да има техните художествени качества. Другият текст на Кирил Кръстев, „Началото на Последното” (3-4), е също трудно определим жанрово, макар и твърде различен по стил и патос от „Витрините”. „Началото на Последното” представлява подробен систематизиращ преглед на основни идеи и течения в епохата на модерното изкуство – реализъм, психологическо изкуство, експресионизъм, футуризъм, брюитизъм, кубизъм, имажинизъм, дада, конструктивно изкуство и пр. Всичко това е пречупено през един личен авторов почерк, аналитичен, но и с есеистични отклонения и манифестна категоричност на места. Двубоят между Машината и Човека, между цивилизация и природа могат да се откроят като основни акценти в статията на Кръстев, въпреки известната разпиляност и разнопосочност на заключенията. Финалът се опитва да влезе отново в манифеста. Позив: Всички вие, стремящи се да очеловечите изкуството, очеловечете човека. Така труда се съкратява и Изкуството е постигнато. (…) Синтезът на изкуството е неговото унищожение. Подобни в стилистиката и посланията си са и преводните текстове в списанието, така че влиянията, които Кирил Кръстев изпитва, могат да се видят още в първата книжка. Много сходна по идеи и внушения е кратката статия от Тео ван Десбург „Състоянието на съвременното изкуство” (2), авторизиран превод от Н. Гегов. В текста на Александър Таиров „Сценична атмосфера” (2), авторизан превод В. П. (Васил Петков), накъсо се коментира двубоят между условния и натуралистичния театър, ролята на декора, триизмерността на сценичното пространство и пр. В този отдел стои и една твърде неясна есеистична рецензия от В. Петков, насочена срещу Народния театър и поставянето на пиеса от Уайлд, при което „Стаматовци и Яковлевци подеха с победно тържество погребалния марш на театралното изкуство у нас”. Кратко есе от Селин Арнолд, озаглавено „Циркът” (2), затваря книжката. Преводач не е посочен, а в двайсетината реда на това есе се прави сравнение между реалността на цирка и фикционалността на театъра. В следващата книжка преводната статия на Озанфан и Жанере „По повод „Пуризма” (3-4) въвежда в сложните отношения форма – изкуство – физиология – наука. Една цяла страница е отделена на рубр. „Съвременната архитектура”, в която са поместени две кратки есета: първото – без заглавие от Корбюзе-Соне (почти без съмнение Льо Корбюзие; другото име не може да се идентифицира), и другото – „Изисквания на новата архитектура” от Иля Еренбург (3-4). И двете есета размишляват върху това, как модерната епоха и индустрия променят старата представа за дом, интериор, дизайн. Както заявява Еренбург: Новият стил се създава само от масовото производство. (…) Новата архитектура иде от Америка. Под рубр. „За новата поетическа техника” е публикувано информативното есе на „бащата на дадаизма” Тристан Цара „Симултанната поема” (3-4), което изрежда редица „изобретения” в модерната поезия, споменавайки Сандрар, Аполинер, Маринети и др. Във втория текст от тази рубрика – „Синхроническа поема в няколко плана” (3-4) от Никола Бодуен, става дума за едно троично обогатяване на поемата откъм вдъхновение, ритъм и образи. Любопитно и показателно за тежненията на онова време е малкото есе от Франц Еленс „Литературата и кинематографа” (3-4). Но безспорно акцентът сред преводните публикации върху новото изкуство и литература пада върху статията на Т. Ф. Маринети „Геометрично и механично великолепие” (3-4). Скъсването със старото изкуство и „старите отношения” на романтизма, символизма и сантиментализма и освобождаването от всички прилагателни, новото пренареждане в синтаксиса и пр. са само част от застъпените в тази статия акценти. Блокът, посветен на Маринети и футуризма, заема фолиото на списанието и включва споменатия по-горе откъс „Български аероплан”, както и графичен портрет на идеолога на течението, нарисуван от Н. Кублин. Почти никъде не е посочен преводач на публикуваните в списанието статии, но в книгата си „Спомени за културния живот между двете световни войни” Кирил Кръстев заявява, че всички те са събрани и преведени лично от него. Списание „Crescendo” наистина има кратък живот, само една годишнина и три книжки, едната от които двойна. Но сред литературните ни периодични издания то трудно може да бъде сбъркано с друго, защото има свой собствен облик и едно особено осмеляване да влезе в синхрон с актуалното в модерното изкуство. „Crescendo” не успява да създаде българска футуристична школа в литературата. В този смисъл можем да го мислим по-скоро като издание, предано прокламиращо футуризма у нас, не футуристко само по себе си. Но и в тази си позиция то остава уникално в нашата литературна история. Георги Господинов