НЕБЕ Месечно списание за литература, художество и критика. Урежда редакционен комитет. Адрес: ул. “Гладстон” № 19, Бургас, печ. Н. В. Велчев. Год. аб. 32 лв. 1 1 окт. 1921 От “Небе” излиза само една книжка, сецесионно оформена с винетки от сливенския художник Ст. Пейчев. Списанието е замислено като издание, което да отразява и стимулира културния живот в провинцията, като орган за изява на творчески личности от културната периферия. Тази цел е мотивирана в статията “Провинцията се задушава”, подписана от D. dis. Естетическата му и културна програма е очертана и в информацията на редакционния комитет за съдържанието на следващите книжки: наред с безспорни имена в българската литература се споменават начинаещи и почти неизвестни автори – “работи от Н. Фурнаджиев, Хр. Г. Казанджиев, В. Иванов, С. Чепов, Ст. Стоянов и др.” Демонстрира се приемственост с поезията на символизма и кръга “Мисъл” – Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Иван Бояджиев са имената, предвидени за подготвяния тематичен раздел “Силуети”, който да съдържа “сбити характеристики” на български и чужди поети. От европейскките литератури се посочват Едгар По, Шарл Бодлерп, Пол Верлен, Емил Верхарн, Морис Метерлинк, Станислав Пшибишевски, Фридрих Ницше. Поради технически и финансови затруднения редакционният комитет (в който очевидно една от водещите фигури е Ст. Чилингиров) не успява да осъществи своята програма. Но както показва съдържанието на единствената излязла книжка, тя е ориентирана към индивидуалистичната естетика на модернизма, чиято късна рецепция впоследствие се осъществява от започналото да излиза през 1922 г. сп. “Хиперион”. “Небе” отразява един общ стремеж за обновяване на литературния и културния живот след Първата световна война, подобно на други краткотрайни провинциални издания като “Литературни звуци”, “Лебед”, “Crescendo” например. В това отношение списанието демонстрира по-скоро консерватизъм – публикуваните поетични и прозаични творби остават в сянката на големите имена на българския символизъм и модернизъм. Стихотворенията “Лунни звуци” на Ст. С. Султанов и “Лебедова песен” на С. Ч. (Ст. Чилингиров) клишират символистични образи и мотиви, без да могат да се освободят от влиянието на първообразите (Яворов, Лилиев). Прозата в “Небе” принадлежи към жанра “лирическа проза”, който по-скоро се възприема като синоним на поезията. “Песни в проза” от автор, подписан с иниц. Х. К. (може би Хр. Г. Казанджиев), и “Портрет” на Д. Измирски са написани в духа на типичните за символизма “поеми в проза” с превес на субективно-изповедното начало. В “Песни за нея” на Грау (вероятно псевд. на Георги Димитров Тодоров) и в разказа с исторически сюжет “Рашел” на Хр. Г. Казанджиев се забелязва силно влияние от декоративния стил на Николай Райнов – орнаментална стилова техника, символизация на героите, естетизация и екзотизация на темата за любовта чрез синтеза на контрастни елементи. В критическата рубрика внимание заслужава отзивът на Т. Г. х. Димитрова за изложбата на сливенския художник Ст. Пейчев – “По декоративната изложба на г. С. Пейчев”, в който декоративният стил се характеризира като ново течение в европейското изобразително изкуство и се споменава творчеството на Едмонд Дюлак. Критическият обзор се допълва от рецензия на Грау за драмата на Вичо Иванов “Кикот на живота”, разгледана като своеобразно продължение на “диаболичния” стил в неговите разкази (посочва се разказът “Череп”); положително се оценяват художествените качества на произведението – “верно и дълбоко пресъздаване на действителността, с всичката нейна злост и грубост”. С ефимерното си съществуване сп. “Небе” само си отрежда място сред изданията, които нямат възможност да играят активна роля в литературния ни живот. То е много повече заявка за включване в актуалното художествено-творческо движение на стилове и естетически идеи, отколкото сполучливо изпълнение на намеренията на своите създатели. Христина Балабанова