Пламък Месечно списание за изкуство и култура. София, п-ца Фотинов. 8о. Год. аб. 80 лв. 1 1–10 5 ян. – дек. 1924 2 11 ян. 1925 2 – подзагл. Месечно списание за литература, изкуство и обществен живот. Гл. ред. Гео Милев, при участието на Христо Ясенов, Ламар, Николай Хрелков. Печата се и в п-ци: Родопи (от 3) и Балкан (от 5). 2 – 4о 6 и 7–8 конфискувани. Извънредно изд. на „Пламък": 1 май (Първомайски лист). Ако повече в оттласкването, отколкото в приемствеността модернистичните периодични издания имат за образец високия херметичен пиедестал на сп. „Мисъл”, то новото издание за изкуство и култура на Гео Милев „Пламък” се явява негов особен неблагодарен наследник. Особен, защото споделя не концепцията му, а болните му теми. Наследник, защото изпитва същата нужда да проблематизира наново в един словесен организъм сферите литература и общество и принадлежащите им понятия като „модерна поезия”, „национален поет” (в названието на Гео Милев „патриарх”), „народна душа”, „демокрация”, „криза”, „анархизъм” и не на последно място „народ”. Неблагодарен, защото, следвайки интензивността на историята, категорично скъсва с радикалния индивидуализъм, за да произведе доктрината на сплавеното с живота изкуство. Важен сюжет в литературната история на българския модернизъм е трансформацията на индивидуалистичния блян в колективната илюзия за тотален устрем. За една интелектуална история това е сюжетът, в който утопията за целостта на Аза прелива в утопия за пълнотата и съзидателната потенция на освободеното човечество. За преоценката на стойностите в списание „Пламък” можем да съдим дори само от това, как е прочетено Българското възраждане и как е прочетен Вазов – болните теми на сп. „Мисъл”. Първата книжка на сп. „Пламък” излиза през 1924 г. На корицата й е отбелязана датата 15 януари – рожденият ден на Гео Милев и неговото новорождение в утопията за „върховната човечност”. До декември същата година то се отпечатва редовно в края на всеки месец, като последните две книжки са двойни за месеците септември/октомври и ноември/декември. Двойните книжки се налагат поради забавяне в печатницата. През същата година излиза и „Първомайски лист”, посветен на Деня на труда, а през януари 1925 г. излиза последната книжка на списанието. „Пламък” е замислено от група поети и писатели, сред които Николай Хрелков, Марко Марчевски, Христо Ясенов и основно Гео Милев, като реакция на Септемврийското въстание от 1923 г. Преди създаването му Гео Милев публикува в антифашисткия вестник „Възход” статиите „Литература и култура” (№ 2, 17 ноем. 1923), „Българският писател” и „Театър Студия” (№ 3, 24 ноем. 1923), „Зорница” (№ 4, 9 дек. 1923). Последните две са поместени и в сп. „Пламък”. В началото на 1924 г. е отпечатано известие за появата на списанието. То излиза като отделна брошура, но е изпратено и до някои литературни издания. ПЛАМЪК започва да излиза в една епоха на безутешна социална и културна разруха, когато ония, които би трябвало да бъдат водачи в мисъл и дело, дезертират от своето призвание; когато литературата – българската литература, е достигнала до положението на жалко съкровище, изхвърлено от корабокрушение на незнаен бряг, за да стане плячка на случайни пирати, окрилени единствено от дързостта да плячкосват, а не да творят; когато цялата българска интелигенция, начело с регулярните кадри на писателите, свива раболепно своето знаме и отстъпва към топлия приют на еснафските идеали и кариеризма; когато народната душа тръпне болезнено разровена, като рудник, без обаче да бъде извадено из нейните дълбини почиващото там злато; когато, най-сетне, покрусата на днешния ден – покруса във всички области на живота – напразно очаква напътствен лъч към входните двери на новото бъдеще. ПЛАМЪК – в такова едно време вижда пред себе си една само задача: да бъде факел, който озарява пътя към това ново бъдеще – бъдеще, в което човешкият дух ще отхвърли от себе си всяка тирания на тъмното и безочливо хищното в живота, за да се възправи най-сетне напрегнат от творчески устрем посред светлото съзнание за своята върховна човечност. Тази част от анонса показва изходния импулс за създаването на списанието: кризата в Държавата и Духа. Една от съществените нагласи у Гео Милев и неговите сътрудници се съдържа във волята да се проблематизират наново категориите на естетическата модерност. Нееднократно се дефинира що е литература, определят се и нейните функции. Артистичната сфера не остава изолирана от един непрестанно заявяван и отстояван социален ангажимент, свързан с посочването на трагичните зони на настоящето. Въпросът „що е изкуство?” е съпътстван с въпроса „що е отечество?”. Едва ли в историята на българската литературна периодика може да се види пример за друго издание, в което целенасочено си съучастват литература и социална критика. Произходът на тази хомогенност е в хипертрофираната след Първата световна война и при вътрешнодържавните борби социална чувствителност. Подобна хомогенност е сякаш парадоксална, защото обликът на единност е постигнат без явна програмна статия. По-нататък анонсът продължава с обещание списанието да предлага българска поезия и проза, също и преводна; да се следят актуални събития от културния живот в България и Европа; да се правят анализи на важни обществено-политически събития; както и да се отпечатват цветни репродукции от български и чуждестранни художници. Изключително важно е, че изданието се самоопределя като критическо: „Едно списание трябва да бъде преди всичко барометър на културния живот на времето: критиката трябва да бъде пулсът на списанието.” А на гърба на първата книжка е написано: „ПЛАМЪК ще бъде предимно списание за критика, като критиката не се ограничава само в рамките на чисто художествените въпроси, а се разпростира и върху всички значителни явления на обществения живот.” (1, 1) В сферата на изкуството критиката обхваща не само литература, а и театрални постановки, изобразително изкуство, концерти, социални прояви. Изданието се разпространява и в провинцията. Рекламно съобщение за излизането на „Пламък” предлага и пловдивският всекидневник в. „Правда”, където в рубриката „Книжнина” четем отзив за първата книжка на „Пламък”: „Получихме и прегледахме кн. I на новото литературно списание „Пламък”, което излиза в София. Прави дълбоко впечатление отличният подбор на материалите, които са поместени в него. Но още по`-силно импонира здравият критерий върху изкуството, който се прокарва в редакторите на списанието.” Тъкмо „здравият критерий” за изкуството по-късно ще бъде подложен на съмнение от литературния кръг около сп. „Чернозем”, който мисли фигурата на Гео Милев като конвертирала от анархоиндивидуалистичната крепост на духа към „правилната” страна на живота, колектива, родното. Авторите, които сътрудничат на списанието, са Николай Хрелков, Димо Хаджилиев, Георги Василев, Марко Марчевски, Николай Райнов, Емануил Попдимитров, Матвей Босяка (Матвей Вълев), Марко Бунин, Ламар и др. А използваните илюстрации са от Анна Балсамаджиева, Николай Дюлгеров, Петър Дачев, Макс Мецгер, Христо Каварналиев, Крум Кюлявков, Гео Милев. Що се отнася до антиреакционната политика на списанието, фокусът на вниманието е съсредоточен в концептите: „държава”, „народ”, „общество”, „труд”, „ляво”, „демокрация”, „анархизъм”, „фашизъм”, „ленинизъм”. Нагласата за преоценка на стойностите включва импулса по онтологизиране на тези понятия, което води до разколебаване на ценностния статут на някои от тях. (Например анализът на модерната демокрация, който прави Гео Милев, не се различава особено от негативното осмисляне на демокрацията при д-р К. Кръстев и Пенчо Славейков. Нещо повече, за Гео „демокрация” е фантомно понятие.) Тематичната хомогенност на „Пламък” се поддържа в цялото му течение от две големи фигури – на Кръвта и Глада, присъстващи както в литературните текстове (например откъс от пиесата „Цар Глад” на Леонид Андреев, поемата „Ад” на Гео Милев, разказа „Белият замък” на Димо Хаджилиев), така и в анализите на художествени събития и критиката на социално-политическата сфера. Гладът е суровина за анархистичното съзнание, а кръвта – ликвидното състояние на пламъка, наречена от Гео Милев „огнена роса” в статията „И свет во тме светится” (1, 1). Подобно образно скрепяване на литература и коментар, което се подкрепя и визуално с илюстрациите, функционира в идеологията на сливането на изкуството със суровия живот. Пълнокръвието на изкуството не може да бъде постигнато без преживяването на живота като примитив. Тъкмо грубата форма и немиметичното отношение към реалното е харесал Гео Милев в изложбата на Анна Балсамаджиева: „Отстъпваща от академично-реалистическата детайлност и занаятчийската шлифованост в скулптурата, г-ца Анна Балсамаджиева пипа глината с твърда и смела ръка. И нейното моделиране е грубо и примитивно – без детайли.” (1, 1) Немалко статии в списание „Пламък” се ангажират с дефиниции на литературата и изкуството изобщо. Подобна теоретична енергия е свързана и с волята да се очертаят бъдещите му функции. Въпросът за немиметичното отношение към действителността, разгледан от Гео Милев в статията „Изложбата на Анна Балсамаджиева”, е вход към проблематиката за субективизма в изкуството. Неслучайно в списанието се появява и коментар (1, 2) за опита на руския театрал Н. Н. Евреинов с неговите портрети, описан в книгата му „Оригинал о портретистах”. В книгата си Евреинов дава около дванадесет репродукции на свои портрети, рисувани от известни руски художници, сред които и Маяковски. Той открива, че портретите съвсем не си приличат един с друг, както и че твърде малко приличат и на самия оригинал. Артистът предполага, че това е така, защото по принцип всеки човек извънредно рядко прилича на самия себе си. Констатацията, че портретите наподобяват повече рисувалите ги художници, отколкото оригинала, е не само апология на твореца и сътвореното от него, а и умел опит да се твърди, че реализмът не съществува. Рецензентът (подписан с инициалите М. Д. С.) набелязва тайната на различията между портретите в тягата по изкуственото: „Евреинов долавя едно непрестанно отделяне от примитивното – естественото – в посока към изкуственото; стремеж към изкуственото, като плод на вродения човешки инстинкт за творчество и жажда за красота. Този стремеж назад от естественото и към изкуственото е основния двигател на човешкия прогрес – от изкуството до индустрията на днешния и бъдащ машинизиран свят.” Субстанцията на изкуственото се припознава като обща както за новото изкуство, така и за новата техника. Именно изкуствеността е един от най-интересните белези на модерната епоха. Подобна антиреалистична визия за същността на изкуството предлага Николай Райнов в статията си „Фантастичен театър” (1, 1). Според него в настоящото време Дионисовото и Аполоновото начало са крайно недостатъчни, защото са свързани не с въобразяването, а с подражаването на живота. Неговата теоретична утопия предвижда едно все още несъществуващо изкуство, в което душата на артиста и душата на зрителя се сливат. „Да се види живота вътре, в самата душа на човека, дори – нещо повече – изключително в душата на човека: това е стремежът на фантастичния театър.” [К.а., Н. Р.] От друга страна, Гео Милев в статията „Парадокси” (1, 5) проблематизира наличието на изкуство в условията на социално-политическа нищета и държавни забрани. „Днес изкуството и културата са самата борба за възможността да съществува изкуство и култура.” Усилието да се отстоява то поражда и категоричните императиви на новата поезия. Те са разгледани в статията му „Поезията на младите” (1, 2). На първо място Гео Милев поставя „новотата” на съвременната лирика, а в рецензия за книгата на Валерий Брюсов „Руската поезия вчера, днес и утре” той определя и основните й черти: „Динамичност. Конструктивност. Колективност. Живот.” (1, 4) С това Гео Милев и творческият кръг около него дават отпор на големите литературни издания по това време „Хиперион” и „Златорог”. Открита полемика с тях не съществува, но неведнъж, когато е ставало дума за фигурата на Владимир Василев, остро критикуван от Гео Милев като режисьор на Народния театър, се коментира и литературната политика на сп. „Златорог” – например в статията „Театрална есен” (1,1). Не е изненадващо, че именно „Поезията на младите” е най-коментираната в периодиката статия на Гео Милев. В рубр. „Списания и вестници” на сп. „Нов път” за 1924 г. се появява пространен отзив на Никола Фурнаджиев за сп. „Пламък”, подписан с псевдонима К. Йорданов. Рецензентът твърди, че първите две книжки на списанието следват естетиката на сп. „Везни”. Като цяло той одобрява тона на публикуваната поезия, но не и пътищата, които й се посочват. Новият предмет на модерната поезия, според Фурнаджиев, не трябва да е плод на катартичен бекграунд към колективното и примитива, а „нов път” към тях: „Поезията, която чакаме, няма да бъде „завръщане”, а ще бъде поход напред.” На идеята на Гео Милев, че поезията трябва да се освободи от упойващия си ефект, реагира вестникът на българските евангелисти „Зорница”: „Ние избираме сантименталността и фантазията, избираме вярата и надеждата, ние избираме възторга и песента. Който иска, нека нарича туй капиталистическа привичка.” Антитезата възниква спрямо това, че Гео Милев разпознава у големия американски поет Уолт Уитман суровост, трезвост и примитивност – все свойства на съпротива срещу излишъците на капитализма. Големият спор възниква около едно квазиразбиране от страна на „Зорница”, отнасящо се до фигурата на жената при Уитман през погледа на Гео Милев. „Зорница” стига дотам да защитава независимостта на съвременната американка, макар че Гео Милев коментира единствено нейната природност: „Така и жената в поезията на Уитмана е освободена от всичките ония труфила на кокетството и изфинената еротика, които досега са били – па и сега са – веригите на нейното робство.” („ЗОРНИЦА (за християнството и капитализма, за социалното робство и Уолт Уитман)”, 1, 2) . Това не е сексистко, а познавателно твърдение, защото почива на аналогията между модните „труфила” и „тантели” като капиталистически изваяния с упойващ ефект и упойката от сантименталните излишъци в масовата поезия. Изобщо словесните престрелки между „Пламък” и „Зорница” имат широк тематичен диапазон – от полето на литературата до обществено-политическата сфера. Въпросът – каква трябва да бъде новата поезия – е може би най-сериозният литературен ангажимент на списанието. Често към него се подхожда апофатически, от обратната страна с отхвърлянето на доминиращи до този момент поетически подходи. Като увод към тази проблематика, освен статиите на Гео Милев, може да се използва рецензията (1, 6) на М. М-ски (Марко Марчевски) за стихосбирката „Жертвени клади” на Асен Разцветников. Стиховете на Разцветников са оценени като принос в зараждащата се пролетарска литература; отбелязана е тематичната сърцевина на книгата, определена като „жалба” за жертвите на Септемврийските бунтове; с една дума, лириката на Разцветников е разпозната като различна от доминиращата символистично-декадентска естетика. За автора на рецензията декоративната естетика на отишлия си символизъм и епигоните му не е нищо друго освен буржоазна поезия, „която може да се харесва само на преситени души и преситени благоутробия”. Темата за сития свят в списанието е също толкова важна, колкото и темата за глада. В идеологията на „Пламък” ситостта и пресищането са основни белези на съвременната политическа реакционност. Неслучайно в третата книжка на списанието се появява фрагмент от фламандския живописец Питер Брьогел, назован „Войната на гладните против ситите”. Апофатически е и подходът в рецензията „Списание „Ек” и литературните награди” (1, 3), където Гео Милев открито заявява каква не бива да бъде българската поезия. На първо място е критикуван хибридният статут на списанието на д-р К. Гълъбов, което, освен за литература, известява и за кино, спорт, мода и обществени сензации. Винаги важният за живия живот на литературата въпрос за литературните награди според Гео Милев не трябва да бъде предмет на едно не съвсем литературно издание. Обект на критика е новоизлезлият сборник „Мост” със стихотворения на Г. Караиванов, Ат. Далчев и Д. Пантелеев. „Стиховете на Пантелеев и Далчев са много хубави. Съвършен стих и съвършен език. Нови, смели, оригинални образи. Но тъкмо тяхната „божествена кротост” е нещастието на днешната българска поезия. „Божествената кротост” е вътрешен белег на символистично-мистично-акмеистичния шаблон [...]. С „кротост” не се отива много далеч; особено в днешното бурно и свирепо време, когато човека престава да вярва във всички по-раншни идеали и рецепти [...]. Българската поезия страда днес от преслаждане – от захарна болест; от захар, от шоколад, от плява или сено – изобщо: от леки храни.” Към проблема за същината на литературата се прибавя и анализ на фигурата на Поета и кризата на индивидуализма. Поетът е репрезентант на многохилядния народ. В „Отворено писмо до г. Борис Вазов” (2, 11) Гео Милев недвусмислено сочи Вазов като патриарха на българската литература, наричайки го „последният възрожденец”. Оценностяването на Вазов като национален поет става тъкмо през онези негови творби, които наследяват възрожденския завет за свобода и справедливост. Съществена за списание „Пламък” е темата за свестения поет: „Изпод праха на мечтата, изпод уломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове – слисан, изумен, прогледнал – и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ.” („И свет во тме светится”, 1, 2) Новото самосъзнание на Поета означава и нова литературна институция, въздигаща се над праха на срутената кула от слонова кост. Много интересен е социалният критик Георги Василев. Неговите статии в списанието се съсредоточават най-общо в една негативна аналитика на индивидуализма, преливаща в апология на народа и колективното „ние” на човечеството. Като цяло критиката на списание „Пламък” (особено при Гео Милев и Георги Василев) определя състоянието на държавата във всички области на живота като „трагедия”. „Започва трагедията” е стих, бележещ завръзката в поемата „Септември”, публикувана в кн. 7-8 на списанието. Същият израз се появява още в първия брой, в статията на Гео Милев „Театрална есен” като реакция срещу управлението на Народния театър. Корените на трагедията са търсени и в социокултурните анализи на Георги Василев. В есето „Изкуството и човека” (1, 2) той пише следното: „Трагизма на историческата действителност е в духовната отчужденост между идеите и масата на последователите им. Индивидуализма не изчерпва живота.” Тезата, че индивидуализмът не способства пълнотата на живота, не е изненадваща за десетилетието на 20-те години на ХХ век. Тя е стъпка напред, като се имат предвид пейоративните употреби на понятието в началото на века, защото не го низвергва от културната история. Все пак индивидуализмът е детството на анархореволюционното съзнание. Тотализиращият импулс на левите идеологии превръщат „човечеството” в литературен герой, трагичен герой на една политическа утопия. Израз на този импулс е идеята за съзидателното сливане на човека със света. Георги Василев взема отношение по този въпрос: „В примирението на понятията „аз” и „ти” е мъдростта на живота, духовната ни култура, бъдащето на изкуството. Индивидуализмът е увод на човешката душа – той остава пред прага й; нейните по-далечни пътища я сливат с света.” Доста по-краен е критикът в последната си статия, поместена в „Пламък” – „Знамето на епохата” (2, 11). Там индивидуализмът е отъждествен с т.нар. „сепаративен” егоизъм. Преодоляването му се представя като въпрос за съхраняването на целостта на народа. „Един голям въпрос стои днес пред целия български народ: въпроса за опазването и формирането му като народ; въпроса за неговото колективно възмъжаване в борба със сонмище тъмни сили, вдъхновявани от един сепаративен егоизъм.” Идеята за колективното възмъжаване означава най-малко, че индивидуализмът има своето историческо развитие, което трябва да намери съпротива, за да настъпи историческия му край. В знаменитото есе „Тъгите ни” (1907) от началото на века Димо Кьорчев обаче изтъква не историческия му, а идеологическия му категориален характер. Там той формулира едно интригуващо твърдение: „колективизъм и индивидуализъм в своята крайна цел обаче се припокриват” . Подобно уравнение предполага помиряване на различните идеологически системи в точката на изкуството, лелеещо винаги т.нар. „трайнина” . След войната натискът на колективистичните идеологии става много сериозен, за да може изкуството да съхрани статута на същата автономия, която дълго време му се извоюва. Идеята за автономия на литературата се измества от доктрината за окрупняването на жизнените съдържания и сливането й с тях. Тъкмо затова понятия като „народ” и „човечество” са наново проблематизирани и в крайна сметка определени като субекти на изкуството и живота с новите му идеологически предписания. „Нашия дух и нашите борби, нашите чувства и нашите стремежи, живота ни и цялото наше битие – са частица, откъртена от битието на народа; отделният – с всички свои съвършенства – излиза из тъмната утроба на майката-народ. Това съзнание (една отдавна известна истина) е единственото, което трябва да определя отношението на отделния спрямо социалната трагедия на днешния живот. Именно това колективистично познание, което слага тежък камък на патологично-егоистичното „аз” и – в името на човечеството – заявява своето смирено, но дълбоко „ние”: ние – народ.” Това са думи на Гео Милев от статията му „Народ-стадо” (1, 9-10). Гео Милев поставя съвсем различен смислов оттенък върху употребата на лелеената от кръга „Мисъл” „народна душа”. Народната душа вече не е репрезентирана от статичния тематично-образен ресурс на фолклора, а се създава тук-и-сега в непрестанно променящото се настояще. Едва ли е случайно, че в книгата си „Ляво поколение” (1934) Иван Мешеков посочва природата и фолклора като обекти на т.нар. „индивидуалистична литература”. Стилизациите по народни мотиви са разчетени от него не в прагматиката на оценностяването на „родното”, а като чуждеене от съвременната капиталистическа действителност. В литературата около „Пламък” фолклорът не съществува, а „народната душа” се използва като инструмент за eдно колективно фундирано бъдеще. Народът е онази стихийна среда на „колективното възмъжаване”, към която модерният човек трябва да се завърне. Мотивът за завръщането към народа е централен за цикъла „Пропилеи” на Ем. Попдимитров например, включващ стихотворенията „Земя”, „Жена”, „Народ” (1, 2). Георги Василев мотивира ценността на народа и в статията си „Светлина и свобода” (1, 7-8): „В духовните недра на народа ние виждаме непресъхнали извори, в чиито дълбочини е отразено едно велико и свободно бъдеще.” Гео Милев вярва в същото, но неговата визия изхожда от едно сравнение с времето на османското господство. На първо място на народа не му е призната историческа промяна във времето на следвъзрожденската модерност. Според него в модерната държава присъстват същите класови разграничения, каквито са познати от периода на турското робство. Става дума за две големи групи, определени от автора като „народа – стадо” и „чорбаджиите”. Това е икономическата диалектиката на господаря и роба. Изоморфна на двойката господар – роб е опозицията между Сития и Гладния. Мрачната дефиниция на народа у Гео Милев следва икономиката на тези отношения: „Народ е онова, което носи на плещите си бремето на живота, а не онова, което обира тия блага.” (2, 11) Съществено е, че авторът разграничава ясно концептите „народ” и „държава”. Ако народът – „демос”, е масата на мъчителния труд, то Държавата е неговият законен ползвател. Държавата в „Закон за защита на държавата” (2, 11) и „Отворено писмо до г. Борис Вазов” (2, 11) на Гео Милев не е нито реторическа фигура, нито абстракция, а държавата на магистратите, държавата на полицията („Полицейска критика”, 1, 7-8) и държавата на свещениците („Държава и църква”, 1, 7-8). Това, че Гео Милев посвещава отделни статии на репрезентиращи я институции, показва обхвата на неговата критическа нагласа. Алегории на държавата могат да се видят в разказа на Иван Перфанов „Anno Domini 1923” (1, 6), препечатан от списание „Нарстуд”. Това е история за държавния провал, за който определяща роля имат тримата въжеиграчи – Професорът, Генералът и „Почтеният гражданин”. Фигурата на въжеиграча е наследство от една ницшеанско-кафкианска образност. Професорът е бледият интелигент, Генералът е изпълнителят, а Гражданинът е шутът, задължителен за всеки режим на терор. Това са агентите в играта на знание и власт, или другото на народа. Прави впечатление и анализът на модерната демокрация в статията на Гео Милев „Левичарството фраза ли е?” (1, 9-10). Тя е подписана с псевдонима Харитон С. Този текст по своята същност представлява рецензия на социално събитие – гостуването на американския журналист и мисионер Рубен Хенри Маркъм в София. Неговата лекция за левичарството предизвиква несъгласие у Гео Милев с тезата си, че то само по себе си не съществува, а е само една формулировка. На свой ред критикът на „Пламък” изтъква понятието за демокрация като празно понятие. „Голата фраза „демокрация” означава всичко онова инертно в човешкия дух, което предпочита да пази живите мощи на миналото, за да не разваля спокойствието на своето осигурено съществувание. Това инертно в човешкия дух се наричаше в средните векове феодализъм, в Англия то се нарича консерватизъм, в Америка – демокрация, в Италия – фашизъм, но неговото интернационално име е реакция.” (1, 9-10) (разр. в оригинала) Според Гео Милев демокрацията не е нищо друго освен идеология на господството. Той разглежда Закона за защита на държавата като неин продукт. Изобщо Америка в текстовете на Гео Милев е името на добре контролираните от църквата модерни произведения: икономиката и законите. На другия полюс стои Русия – с нейните утопии, вождове, култура. По-малко известен негов текст е рецензията му за в. „Зорница” – орган на българските евангелисти. В нея той описва произхода на заразената с демократичната идея Европа в „садизмът на протестантската църква” („Зорница”, 1, 2). Американската църква е видяна като скрит регулатор на икономически отношения в „страната на свръхкапитализма”, а протестантството като оневиняващ орган на насилието в държавата. Гео Милев критикува адептите на тази идея сред българските евангелисти, служещи на перфидната задача да се оправдава насилието, за да се предотвратява по-голямо насилие. В друга негова статия – „Олимпиада” (2, 11), политическата реакционност се свързва с поддържаната от властта феноменология на спортното тяло. За следвоенното десетилетие спортът е държавна политика, в която Гео Милев вижда нелегално култивиране на фашистка полиция. На реакционния характер на демокрацията е посветено и есето „Фашизмът”, публикувано в Първомайския лист към списанието. От своя страна, Георги Василев разгръща антифашистката си позиция с едно разграничение между мистицизъм и реализъм. Първото представлява произведение на упадащия Изток, второто е продукт на развиващия се Запад; едното се свързва с понижаването на жизнените сили, другото – с икономиката на „желязната раса” на машините („Начало”, 1, 4). Желязото е метонимия на техниката в капиталистическия свят или онази изкуствена материя на модерните времена, която има за цел преодоляване на природата. Ний ще тръгнем към тебе с железни икони, Ще ожънем нивята ти – орляци птици – и с юмруци по твоите гърбици пшеницата ний ще изроним! (1, 5) Това четиристишие на Ламар от стихотворението „Железни икони” впечатлява със средоточието на леви идеологеми, видими в граматиката на „ний” и „ще”. Метафориката на желязото е всеобхватна. Гео Милев си служи с израза „желязна младеж” в рецензия (1, 6) за новото списание на българските студенти в Берлин „Нарстуд”. „Желязна младеж” е цитат от манифеста на нарстудите. Изобщо желязото – голият материал на развиващия се капитализъм – се превръща в любим образ на т.нар. „пролетарска литература”. Оголено и патетично одухотворяване на машините откриваме например в едно стихотворение в проза на Панчо Михайлов, озаглавено „Фабрика”: Машините са вече закусили с вода, масло и пот. Блясна искрата на тока – и цялата планина от желязо замърда, запъхтя, раздвижи се, тежка и гърмяща... Заплющяха различно кръстосани ремъци, загърмяха лостове, оси, цилиндри, зъбци, совалки, тръби, елеватори, залюля се електрическата мрежа, звънна могъщата песен на големи и малки колела. Разтресе се цялата сграда от бетон под чудовищния напор на труда. О! твърдомускулеста, чиличено-разумна планина от желязо: отсича едно след друго – Мъката – Бунта – Човешката воля. (1, 6) Мотивът за „ожелезняването” на волята присъства в стихотворението „1-ви Май” (Първомайски лист) на забранения от Закона за защита на държавата Маяковски. В преходното време след Освобождението желязото има съвсем друга литературна роля. Ако вземем знаменития стих на Вазов: „желязото срещат с железни си гърди”, ще видим, че то като образ е батална метонимия, свързана с националната кауза. През 20-те години обаче желязото е символ на икономическите отношения между пролетарския труд и властта. Това връщане към Вазов изявява доминирането на икономиката над политиката в следвоенното десетилетие – процес, описан от Гео Милев в статията „Държава и църква” (1, 7-8). Националната кауза вече не е приоритет на модерната държава. Социалноикономическият живот на Европа е задвижен от безименните агенти на нормирания труд – „работническата класа – класата на новите роби, робите на капитала, много по-многочислени днес, отколкото национално поробените”. (разр. в оригинала) На този социален феномен е посветена антологията на Ъптон Синклер „Вик за правда. Антология на литературата на социалния протест” (The Cry for Justice – an Anthology of the Literature of Social Protest), излязла в Лондон през 1921 г. В първата книжка на „Пламък” е отпечатан нейният предговор, написан от Джек Лондон. Във всеки следващ брой излизат преводи на текстове от нея: от стихотворения и разкази до цитати от Писанието и Свети Августин (с изключение на кн. 7-8). Основни теми на книгата са апологията на труда, съпротивата на Гладния срещу Сития, темата за угнетения човек в различни исторически времена. Съставът на авторите е твърде хетерогенен: Хайне, Стриндберг, Уитман, Кропоткин, У. Блейк, Еврипид, Рокфелер, Б. Шоу, св. евангелист Лука, Карлайл, Анатол Франс, Леонид Андреев, Линкълн, Байрон, Виктор Юго, Рихард Вагнер, Емил Верхарн, Толстой, Йозеф и Карел Чапек и много други. Емблематични са творбите на американския поет Едвин Маркъм „Човекът с мотиката” и „Човекът под камъка” от края на XIX в. (1, 9-10), описващи безизходното усилие на всеки трудов ден. Виж как натиска – сгърчен, свит, премазан! Той движи тежката скала на вашия живот – с издути, потъмнели жили, и кръв избива морното лице... Ту губи – ту печели – и губи – губи – (Боже мой!) Забил пети в коравата земя – о труд, усилие и мъка... И тласка – движи! Дали огромната скала ще го свали и смачка долу в пропастта? Безмълвната борба неспирно следва подобно в тежък безизходен сън. (1, 9-10) Неизбежната аналогия с мита за Сизиф означава, че човекът под камъка става герой на една нова митология – на социалното робство. С други думи: новата митология на модерното общество. Тя почива на сложно диалектическо отношение между жизнерадостната възхвала на труда и регулярния натиск на господаря капиталист. Жизнената лъжа на подчинения се поддържа от еманципаторския залог на труда. но там – пред гърлата на вашите празни пушкала: в борбата на труда с капитала вашия пулс ще удари: ЕДНО! (1, 1) Тези стихове от Ламар изобразяват едно колективно сърце на труда. Изобщо Ламар е сред интересните автори на „Пламък”. Поетиката му е характерна с реторическата си енергия и фигуративния си ресурс. Тук той публикува още стихотворенията „Пролетен ужас” (1, 3), „Железни икони” (1, 5), „Война” (1, 9-10), „Вик на робите”(Първомайски лист). Образът на робите у Ламар и Гео Милев е изключително важен. Робът е политически инструмент на продуктивния ресентимент. В поемата „Септември” робите носят атавизмите на много истории с насилие и съпротива. Така „Септември” не е единствено септември ’23, а диахронен разказ за кризата в света на родното. В немската редакция на манифеста на „Нарстуд” – органа на българското студентство в чужбина – четем: „Септемврий е един символ; той означава пълното разцепление на българския дух.” (1, 6) Гео Милев цитира това изречение в рецензията си за списанието . „Разцеплението” на духа подготвя сюблима на разбунтувания човек. Темата за освобождаването на роба в литературата на „Пламък” е също толкова важна, колкото темата за неговия ресентимент. В статията „Знамето на епохата” Георги Василев набелязва, че трябва да се работи за създаването на „една нова култура без роби” (разр. в оригинала; 2, 11). Поезията в списанието служи на тази идея, инициирана от бунта и съпротивата. Идеологията на новата култура не се ограничава до националната проблематика. Стихотворението на Марко Бунин „Бунт” описва цяло кънтящо човечество: Тълпите метежни с горящи глави сред дивия лай на среднощния вятър с ръката на бунта завъртват земята и в мъка родилна с писък и вик чрез гръм от словесни картечници се ражда свободно човечество. (2, 11) Освобождаването на човечеството е тема на разказа „Бунтът на иконите” (2, 11) на Димо Хаджилиев. Героят вижда в смъртен сън пречистването на света от вековната злоба на роба с червени пламъци, обгръщащи земята. Бунтът на иконите създава новия хомункулус – богочовека. В измерението на предсмъртния кошмар царството божие е пренесено на земята. Димо Хаджилиев е сред онези писатели в „Пламък”, който хем влиза в ядрото на септемврийската литература, хем по-късно се оказва изключен от него. Разказите му естетизират потреса от събитията през септември ’23 или повсеместния страх от контрола на Държавата в плана на частната история. Нахлуването на Държавата в дома и съня е тема и на разказа му „Камъните говорят” (1, 5), представящ ужаса на една майка от изчезването на сина й в каменните катакомби на властта. Този разказ е публикуван по-късно и в съставения от Д. Хаджилиев сборник „Покрусена България” (1932), както и в антологията „Септември 1923. Литературен сборник” (1953). В популярното издание на Тончо Жечев „Септемврийска литература” от 1966 г., многократно преиздавано в поредицата „Библиотека за ученика”, разказът не е поместен. Някои литературни текстове в списание „Пламък” цитират поемата „Септември” или са повлияни от нея, но те самите не изненадват с нещо ново в поетиката си. Селективният принцип на изданието е по-скоро тематичен, отколкото естетически. Така идеологията създава „тенденция” (в смисъла на д-р Кръстев) и е трудно да се открои значителният поет. Гео Милев твърди, че такъв не съществува, макар да изтъква написаното от Ламар като „лошо”, но ново. Стихотворенията на Ламар, разказът на Матвей Босяка „Бурята” (1, 9-10) и фрагментите на Гео Милев „Грозни прози” (1, 3) са примери за творби, близки до експресионистичната естетика. Експресионизмът все още съдържа алегорични залози за преодоляване на баналната събитийна очевидност. Тенденциозността обаче свидетелства за променените функции на литературата, която от опит на самопознание през времето на ранния модернизъм се е превърнала в памет за националния опит. Списание „Пламък” е първото в рамките на българския модернизъм, което се самоназовава специално като издание за критика. Вече стана ясно, че то се обявява като „месечно списание за изкуство и култура”, а в последната единадесета книжка се самоопределя и като списание за „култура, изкуство и общество”, макар че социалната критика присъства в цялото му течение. Издателската политика е съсредоточена в леви идеи и това прави изданието силно концептуално. Така литература, критика и визуално изкуство си поделят конструктивната роля да определят единния му облик. Много разнородни са обектите на критика: от една страна, критика на институциите (театър, църква, Закон за защита на държавата, полиция), рецензии за театрални постановки, концерти, изложби, както и коментар на индивидуална актьорска игра (статията на Гео Милев за руския актьор Шахатуни), от друга страна, анализи на социални прояви (напр. негативният отзвук за лекцията на Людмил Стоянов в 45-а аудитория на Университета на тема „Революционна поезия”) и коментар на архитектурни произведения (вж „Татлинова кула” – по повод Третия интернационал). Към критиката може да се отнесе и жанрът на некролога. Най-напред списание „Мисъл” превръща некролога в критически жанр (некролозите на д-р Кръстев). Некролози в „Пламък” се пишат за Владимир Улянов Ленин и Димитър Благоев. В списанието излизат и рецензии за издания, представени по-рано в рубриката „Книгопис”. Рецензират се и научни книги. Например – има две рецензии от Георги Василев върху проблематиката на анархизма: „Анархизъм” от проф. Хектор Цокколи (Пловдив, 1922), както и анкета от проф. Амон „Психология на анархиста социалист”. Налага се още една връзка със сп. „Мисъл”. То е първото голямо литературно издание, което се фокусира върху анархизма като доктрина и политическо движение („Теория на анархизма” от д-р Симеон Ангелов). За литературата на ранния модернизъм анархизмът е интересен с култивирането на индивидуализма, със „самоопределението отвътре”, а за авангарда той е политически модел за съпротива срещу държавата и сриване на модерното робство. Списъкът с обектите на критика може да бъде запълван и с други примери. Тяснолитературният ангажимент на списанието е свързан и с редактираната от Гео Милев библиотека „Пламък”. В нея излизат общо шест книги: пиесата на Ернст Толер „Масса Човек” (в превод на Гео Милев), поемата на Андрей Белий „Христос Възкресе”, една хорова поема от Ернст Толер – „Ден на пролетариата”, биография на Бакунин от Франц Меринг (биографа на Карл Маркс), поемата „Септемврий” на Гео Милев и поемата „Ковач” от Емил Верхарн (в превод на Гео Милев). Селекцията на издаваните произведения следва лявата ориентация на списанието. Официалната причина за спирането на „Пламък” е от финансов характер. В четвърта книжка се появява „Предупреждение” до всички абонати, които не са платили своя абонамент. В следващите книжки отново е отправена моба към читателите да поемат своя финансов ангажимент както към списанието, така и към излезлите книги в библиотека „Пламък”. Финансовите затруднения произхождат и от действията на властта. Книжка 6 на списанието е конфискувана дори в провинцията. Такъв акт възпрепятства паричните постъпления в редакцията. Това се случва и с двойната книжка 7-8, където е публикувана поемата „Септември” и реакцията на Гео Милев срещу конфискуването на книжка 6 в статията „Полицейска критика”. В нея за пореден път се критикува Законът за защита на държавата, определен от автора като „закон за преследване на „идеите” (1, 7-8). В следващия двоен брой се информира, че списанието спира да излиза, като същевременно се известява и подготвянето на ново издание „Жар” – „месечно илюстровано списание за литература, изкуство и обществен живот”. През 1925 г. обаче излиза още един брой на „Пламък”, а „Жар” така и не стартира. Контролът на властта над литературната политика на „Пламък” е следствие от рязката и недвусмислена критика на работата на институциите и новоприетия Закон за защита на държавата. За радикалното отношение на литературния авангард към света, в който възниква, можем да съдим дори само ако съпоставим преводите на Пенчо Славейков и на Гео Милев на стихотворението „Работник” от Рихард Демел. Не е за подценяване фактът, че Славейков е превел това стихотворение в „Немски поети”. Той така и не загърбва фигурата на колектива. В превода на Гео Милев, поместен в първата книжка на „Пламък”, обаче е налично едно специфично освещаване на труда. Макар че двамата поети ги делят само десетина литературни години, може да се направи кратка история на това, което Славейков нарича „работа в настоящето” в статията си „Българската поезия”. В началото на века то е все още проект за диференциация на естетическите сфери, както и работа по автономизирането на литературата. През 20-те години обаче „работа в настоящето” означава срастване с настоящето и заличаване на тази автономия. Литературният проект на Гео Милев като цяло е аналогичен на литературния проект на Пенчо Славейков, основан на понятията „модерна поезия”, „модерен поет”; усилието да се предвидят „посоки и цели” на настоящата българска литература; на волята за антология на формиращия се български канон; както и не на последно място, като общо се явява и преводаческото усилие, чиято крайна цел е формиране на вкуса. Разликата между двата проекта се вижда в разтеглената ситуация на социалнополитическа и икономическа нищета. Литературата около Септември’ 23 е втората историческа точка на литературен утилитаризъм след тази на Възраждането. Новата концептуална сила на поезията, видима в интензивната си връзка с живота и неговите нужди, окончателно руши еманципаторския проект на литературата на ранния модернизъм. Естетизирането на народа в неговата най-мрачна конвулсия на съпротива се превръща в мяра за висока литература. Тази отвореност към живота на новата поезия е буквализирана нелепо и съдбовно от смъртта на Гео Милев, когато литературата струва колкото живота. Сирма Данова