НОВА БЪЛГАРИЯ Месечно популярно списание. София, п-ца Балкан. 4°. Ц. 10 лв., год. аб. 100 лв. 1 1 – 7 ноем. 1921 – ? 1922 2 1 – 8 1923 – 1924 4 1 – 8 1925 5 1 – 8 апр. – ? 1926 6 1, 3 – 10 1927 – 1928 7 1 – 10 1930 – 1931 8 1 – 10 1932 За 3 сведения липсват. От 1, 5 загл. Популярно списание; от 6, 6 – Български сирак. От 1, 5 подзагл. Орган на Международния детски приют в София; 6, 5 – Издание на Международния детски приют; 6, 6 – Популярно илюстровано списание. От 1, 2 ред. -стоп. С. Мишайков, урежда к-т; 6, 5 адрес на редакцията иконом. Г. П. Стайков; от 6 урежда ред. к-т. Печата се и в п-ци: Право, Св. Климент, Божинов, Радикал, Б. А. Кожухаров и Бр. Миладинови. Притурка: Новогодишен и Коледен брой 1923. 1, 2-4 загл. и на англ. ез. Сп. “Нова България” започва да излиза през 1921 г. и първите му няколко броя са със стопански характер. В редакционната статия “Нуждите на сегашния стопански момент” (1, 1) основната теза е свързана с идеята за възраждането на България след Първата световна война. Твърде бързо обаче, от 1, 7, изданието се ориентира само към благотворителност, като няколко пъти сменя заглавието и обложката си. Издава се от обществата “Ученици Христови”, поради което се списва в силно религиозен дух, проповядващ социално милосърдие и християнски добродетели. Като “Популярно месечно списание” и съдържанието му е смесица от материали с популярен характер: статии по религиозни въпроси, домакинство, земеделие, хигиена, възпитание, благотворителност и др. Като цяло, то повтаря изданията от предосвобожденската епоха и техния морализаторски дух. Списанието няма ясно откроени рубрики: редакционна, художествен отдел, статии и сказки, “Биографии на знаменити хора”, “Из цял свят”, “Домакински отдел”, “Готварски съвети”, “Възвишени и красиви мисли” (вариращи като “Мисли”, “Мисли по въздържанието”, “Отбрани мисли” и “Мисли на велики хора”), “Хумор” (и чрез заглавията “Весели минути” и “Анекдоти”) и др. Доста интересна е редакционната рубрика. В първите няколко броя акцентът е поставен върху стопански и политически анализи, върху желанието за траен мир в света. Ориентацията на изданието към благотворителност измества основните внушения, а специфизира жанра на уводната статия. В нея навлиза проповедта, сказовостта, притчата, характерни за църковната омилетика, а не толкова за оперативната журналистика. Католическата пропаганда звучи чуждо за несвикналото българско ухо, макар че темите за социалното милосърдие, благотворителността, грижата за инвалидите, сираците и вдовиците от войните и от разрушителното Чирпанско земетресение през 1927 г., детската престъпност, трезвеността, нравствеността, възпитанието, труда, здравето, хигиената и пр. са обичайни за българското общество. Чуждостта идва от натрапчивото морализаторство, от патетичния тон, от консерватизма на подхода и опората в друг начин на живот, несвойствен на българина. Списанието е аполитично, но подборът на материалите подсказва подчертана ориентация към ценностите на американската и западноевропейската цивилизация. Статии като “Спасителната армия” (4, 6), “Образцово училище за полицаи” (5, 4-5), “Италия вчера, днес и утре” (6, 6), възхваляваща фашизма; биографичните очерци “Аврам Линколн” (4, 2) и “Характера и идеите на американския президент” (4, 7-8) са онзи необходим акцент, без който списанието не би имало лице. Активни идеи, които се сблъскват на страниците на изданието, са модерният феминизъм (Ек. Мишайкова – “Издигане личността на жената” (1, 1), Григорий Петров – “Новата жена” (5, 1-2) и др.), както и вярата в традиционните християнски добродетели и утвърждаване на религията като единствен спасителен изход за човечеството (“Мъчнотиите за създаване на истинско домашно огнище” (1, 4) от Тамара Манова, “Църковна благотворителност” (4, 3) от свещ. З. Ив. Гешаков, “Любете ближния” (4, 6) от Ст. Владигеров, “Егоизмът и днешното положение” (4, 7-8) от Хр. Иванов, “Истината” (5, 1-2) от Веса Паспалеева, “Де отиваме” (5, 1-2) от А. П. Симеонов, “Един обществен недъг” (5, 1-2) от Е. Спространов и др.). Като важен контрапункт в ориентацията на списанието прозвучава посланието на Димитър Шишманов в статията му “Да тачим своето” (5, 4): “И все пак ще реча: – докато не издигнем високо своето, докато литературата ни, живописта ни, скулптурата ни, театра ни, всичките ни културни прояви не станат напълно наши, докато ние не се изправим пред западния свят със своя културен облик, създаден от нашите народни богатства, разумно обработени, ако трябва, и с чужди средства, до тогава чужденците ще гледат на нас, като неприятни и неоригинални подражатели, чието съществувание може да е необходимо по политически съображения, но не се налага от някакво по-високо гледище.“ Думите са отпреди близо 85 години, но звучат актуално и днес. Писателят, публицистът, общественикът Д. Шишманов очертава същността на българския път за приобщаване към ценностите на европейската цивилизация: “Ний имаме още много път да изминем, докато се наложим на Европа и от това гледище. Но можем вече да й привлечем вниманието с редица неща, които сме създали. И в миналото си и в настоящето... И по тоя начин да издигнем България в очите на запада. Нужно е за това да се положат само усилия, както от страна на държавата, тъй и от обществото. И да блесне ярко съзнанието, че като начнем да тачим своето, ще започнат да ни тачат и другите.” Така Шишманов се включва в един литературно-обществен дебат на тема: родно-чуждо, който е популярен и характерен за периода. И разсъжденията му естествено се вписват в този контекст (“Родно изкуство”, К. Гълъбов, Ат. Илиев и др.) Твърде вероятно е тези идеи да са повлияли както върху съдържанието на изданието (засилен интерес към историята, етнографията, фолклора и съвременното изкуство на България), така и върху последвалата смяна на името му – “Български сирак”. Всяка книжка на списанието се открива със сказка-проповед на морално-етични теми: “За любовта към ближния” (2, 3), “Всеки носи рая в себе си” (2, 4), “За добротата” (2, 6), “Най-добрата вяра” (5, 1-2), “Дайте пример!” (6, 9-10), “Кой е мой ближен?” (7, 1-2) и др. Този жанр (смесица от религия, философия, публицистика и художественост) не е характерен за българския печат, както са чужди и стилът, и образците за българското общество. Идеите за доброта, милосърдие, взаимопомощ, трезвеност, борба с пороците, укрепване на семейството и др. се мултиплицират в поместените художествени текстове, в рубриката “Биографии на знаменити хора”, в подбора на “Възвишени и красиви мисли” и в останалите материали (статии, бележки, хроника). В тях твърде осезателно е влиянието на обществата “Ученици Христови”, които провеждат последователна мисионерска политика в морализаторски дух. Изданието не страда от липса на средства, макар че мени често периодичността си. В този смисъл не е ясно защо преустановява съществуването си. По-скоро причината би трябвало да се търси в липсата на широка обществена подкрепа и популярност. Значителен дял от съдържанието на списанието представляват художествените текстове и литературната критика от български н чужди автори. Общото между тях са определените тенденции, следвани от списанието, но естетическите критерии на редакцията се колебаят между утвърдени имена в българската литература и начинаещи или слабо популярни автори без особен принос в изящната словесност. Към творческото наследство на Иван Вазов редакцията се връща по различни поводи: годишнина от позорния за България Ньойски договор, болката от хулите и любовта към родното, българското. На страниците на списанието са препечатани: “Нова година” (1, притурка), “Майката на героя” (2, 7), “По морето” (7, 7-8), “Молитва” (7, 9-10), “Скромни идеали” (7, 9-10), “Де е Бог” (7, 9-10), част от “Българският език” (8, 1-2), “Елате ни вижте!” (8, 7-8) и стихотворението в проза “Отечество” (8, 1-2). Почит към паметта на големите български поети е изразена и чрез творбите на П. К. Яворов – “Бежанци” (2, 1) и “Градушка” (2, 4), а също и на Димчо Дебелянов – цикълът “Стихове” (2, 5), където са препечатани “Черна песен”, “Старият бивак”, “Живях в заключени простори” и “Аз искам да те помня...”. Теодор Траянов е представен със “Смърт в равнините” (2, 6), а Димитър Подвързачов – с “Родина” (2, 6). С това българската класика в поетичния отдел е изчерпана и на преден план излиза популярният за времето си Любомир Бобевски, който във всяка книжка помества все по-дълги, технически сръчни, но лишени от живец съчинения – жалейни, войнстващи или венцехвалебствени: “Содом и Гомор” (5, 3), “Роден кът” (6, 3-4), “На жестокия и позорен Ньойи!” (7, 5-6), баладата “Преславският конник” (7, 5-6), “Нашите цар и царица...” (7, 7-8), “Прослава” (7, 7-8), “Царица Йоанна” (7, 7-8), “Привети към Царицата от поробените краища” (7, 7-8), “Княгиня Евдокия” (7, 7-8), “Нови кумири” (7, 9-10), одата “Батак” (7, 9-10), “На Иозиф Ладерер” (7, 9-10), “Молитва” (8, 1-2), “Привет вам!” (8, 5-6) – посветено на инвалидите от войните в 21 строфи, но истински рекорд по дължина е постигнат в стихотворението “На народния духовен пастир (На младия свещеник Борис п. Атанасов)” (8, 9-10) – цели 47 строфи. Но Л. Бобевски все пак е име и авторитет в тогавашната литературна преса. Явно редакцията се е чудила с какво да запълва страниците, щом често се срещат някои автори, които дори не са в подстъпите на истинското изкуство като например В. Михайлова с “Поправят разрушений храм” (6, 6), “Сънят на сирачето” (6, 7), “Друг мир” (6, 9-10), “В пътя на живота” (6, 9-10) и “Семейството” (6, 9-10)- нравоучителна апология на традиционните християнски ценности, поднесени войнстващо-морализаторски. Към тази група може да причислим още и Я. Славов – “И тука в родната хижа...” (5, 8), А. Белковски – “Сираче” (7, 12), Райчо Славов, – “Ти пееш!” (2, 7), Н. Килифаров в цикъла “Стихове” (2, 8): “Моя завет”, “Какво ти завещавам, сине…” и “За тебе майко…”; и Л. Паспалеев – “Сирак” (5, 12). За нуждите на списанието “прописва” и протойерей Ив. П. Михайлов: “Вижте бедното сираче!” (6, 8) и “За “Български Сирак” (6, 8). Само цикълът “Стихотворения” (4, 1) на Ив. П. Йончeв носи белезите на овладяното поетическо майсторство. Той включва “Умирающият воин” и отпечатаното в два различни броя (и в 2, 7) “Какво са...”. С. К. В. (неразкр. иниц.) помества “Честита дружина” (4, 2) в стихотворен текст и ноти (за пиано и орган, според автора), където се възпява приятелството и взаимопомощта при скаутското движение – един нов момент в пропагандата на американския обществен модел. С. С. (неоткрит) публикува “Венеция” (5, 3), прекрасна лирическа проза, определена кой знае защо като статия. Чуждата поезия е представена от Максим Горки – “Песен за сокола” (1 , 7) в хубавия превод на Даринка (неразкр. псевд.) , от Ламартин – “Езерото” (2, 2) чрез Хр. Ц. Борина, от Шандор Петьофи – “Лудият” (2, 3) с отличния преводач С. Ч. (Стилиян Чилингиров) , от Ян Порук – “Пътуването на Гьоте в Зезенхейм” (5, 8) в добрия превод на Л. Паспалеев. Същият преводач популяризира и Н. М. Язиков с “Песен” (6, 1), както и А. Апухтин с “Минутата на щастието” (6, 1). Анна-Мария (вероятно Ана Беливанова) в свободен превод представя Ив. Горбунов-Посадов с “Работнико-Брат” (7, 7-8). Текстовете на две народни песни – “Стояна канят три моми” (2,1) и “Мирянка” (2, 1) изчерпват популяризирането на българския фолклор на страниците на списанието. Разделът за художествена проза е значително по-богат и разнообразен. Тук присъстват имена като Антон Страшмиров – “Сенки” (2, 1) , Т. Г. Влайков (с псевд. Генко) – “Светулка” (6, 7), Дамян Калфов (с иниц. Д. Т. К.) – “Човек на перото” (1, 2). Разказът е доминиращ жанр на страниците на списанието. Наред с него са поместени и редица материали с пътеписен характер, както и няколко сценки, документални разкази, биографии на известни личности, анекдоти и др. Диапазонът на темите е силно стеснен от тенденциите, прокарвани от редакцията, но учудваща е поляризацията им – наред със сериозното и драматичното (често принизено до мелодраматично) присъства и смешното, като хумористичните разкази заемат внушително място. Доста добри са разказите на Веса Паспалеева: “Детето” (5, 4), “Сълзи” (5, 7), “Двете” (6, 1) ,“Баба Ангелина” (5, 6). Макар и на места неравностойни, те значително превъзхождат прозата на В. Михайлова: разказите “Майка” (6, 6), “Сирак” (6, 7), “В трамвая” (6, 9-10), “В града” (6, 9-10), “Лилянка” (7, 1-2). Малко по-добри са “Затворникът” (7, 3-4) и “Великден на майчин гроб” (7, 3-4). Л. П. (Л. Паспалеев) пробва перото си и като белетрист в “Първият подарък (Коледен разказ)” (5, 8), но без да постигне значителен успех. Доста голяма група разкази е без означен автор, но стилът и тематиката кореспондират с посочените по-горе творби, което навежда на мисълта, че белетристичният отдел на списанието се прави от ограничен кръг хора: “Нещастно момче” (1, 5), “Коледна легенда” (6, 3-4), “По чия вина” (6, 9-10), “Благодарните сираци” (7, 1-2), “Слепият просяк” (7, 1-2), “Баща” (7, 3-4), “Недочул” (8, 9-10). Доста свеж и оригинален е разказът на Владимир Я. Манасиев “Отплата” (8, 7-8), третиращ проблемите на предразсъдъците и суеверията и модната за времето тема за борбата с тях. Интересен акцент в съдържанието е публикуването на няколко сценки. Любомир Бобевски помества “За Отечеството. Скаутите на работа” (4, 7-8) и “Възкресна нощ” (5, 5). Други две са без означен автор: “Старият учител” (5, 6) и “Силното влияние на жената” (8, 9-10). И четирите текста представляват либрето за оперети с детско-юношески сюжет и силен морализаторски дух. Автор на последните две би могла да е и Веса Паспалеева, по някои стилови особености отвеждат по-скоро към Любомир Бобевски – много популярен за времето български либретист. От историка Никола Станев е поместена документално-художествена проза – “Смъртта на Васил Левски” (2, 3), откъс от новата му книга “Васил Левски”. Чудесен текст по народопсихология представлява изследването на Т. Шопов “Помаците са наши кръвни братя” (8, 5-6). Д. Недялков публикува спомена “Моята майка” (8, 9-10). Една група материали освежава съдържанието на списанието с пътеписи, като тематиката им условно може да бъде разделена на две: преклонение пред българските природни красоти и религиозни сюжети – поклонение в Ерусалим. Към първата можем да отнесем “В планината” (1, 6) от Люба (вероятно Люба Драгиева Георгиева); “Една Славиева усоя”(4, 3) и “В дебрите на Балкана” (5, 3) от Димитър В. Стоянов, както и “От София до Кюстендил” (4, 3) от Георги Трайчев. Материалът “Балканът – Котел” (6, 1) е без означен автор. Обединителен знак на текстовете е подчертаването на природните красоти в България и повикът за хармония на човешката душа с планинския мир. Втората група материали набляга на религиозното смирение и на християнските добродетели в традиционния за българина дух. Това са: “Палестина Божи Гроб” (7, 5-6) от Ив. М-в ( неразкрит); “На връщане от Йерусалим” (8, 1-2) от М. М-ов, “На връщане от Хаджилъка – Йерусалим” (8, 7-3) без означен автор, “Влизане в Палестина” (8, 9-10) и “Египет” (6, 3-4) от М. В действителност тези текстове са дело на Михаил Маджаров и са част от пътеписната му книга “На Божи гроб преди шестдесет години и днес”, издадена през 1929 г. Те интригуват с погледа на пътешественика българин към далечни и непознати земи, народи и култури. В. Д. Фурнаджиев помества “Стамбул – кръстопътя между Азия, Европа и Африка” (8, 1-2) – много хубаво и точно описание на града и забележителностите му. Голяма е групата на биографичните очерци и на материалите с документално-художествен характер: “Интимно приятелство между знаменити хора” (1, 1-5) за дружбата между Гьоте и Шилер, между Мадам Рекамие, Мадам де Стал и Шатобриан и др. – без означен автор, но по всяка вероятност компилация от преводни текстове; “Негово царско величество” (1, 3) – също неподписано; “Апостол на работата” (2, 1) за поета Готфрид Кинкел – отново без подпис на автора, както и “Биографии на знаменити хора”: “М. Ю. Лермонтов” (2, 2), “Пиер Лоти” (2, 3), “Аврам Линколн” (4, 2), “Портрет на Найчо Цанов, един добър българин” (5, 4), “Паскал” (6, 1), “К. П. Панайотов” (7, 9-10), “Фридрих. Фрьобел” (8, 3-4). Можем да предположим, че в значителната си част тези текстове са преводни, но това е възприета политика от страна на редакцията да не се позовава на източника и да не отбелязва името на автора. Сигурно тогава първите няколко годишнини биха изглеждали като литературни сборници с материали от чуждата преса. Очевидно кръгът от сътрудници е силно ограничен и по-значими имена рядко се срещат. Със сигурност само три материала с биографичен характер носят подписа на авторите си: “Борис III – Цар на Българите” (6, 3-4) от Стоян Михайловски, “Негово високопреосвещенство св. Софийският Митрополит г. г. Стефан” (6, 3-4) от д-р Янакиев и “Август Форел” (8, 7-8) от д-р Хар. Нейчев. Преводната художествена проза е много добре застъпена на страниците на списанието. Предпочитаният жанр е разказът, като особена слабост се проявява към Едмондо де Амичис и Марк Твен. От сериозното и мелодраматичното през смешното и дори фантастичното, от класиците към съвременниците, отблизо и отдалеч – с една дума диапазонът на представянето е доста широк и разнообразен, което пък придава на изданието по-висока стойност. Анатол Франс е представен с разказа “Черният хляб” (4, 5), но без означен преводач; Рабиндранат Тагор – чрез творбата си “Скелет” (5, 7) в превод (вероятно от руски) на Л. Паспалеев; Алфонс Доде – с “Последният урок (Разказът на един малък Алзасинец)” (1, притурка) из цикъла “Понеделнишки разкази” чрез хубавия превод на Д . Т. К. (Дамян Калфов); Камил Фламарион – с фантастичния разказ “В небесата” (2, 6). Италианският писател Едмондо де Амичис, чието болезнено състрадание към децата идеално хармонира с редакционната идея за милосърдие, е представен с “Малкият ломбардски часовой” (2, 7) и с “Буря в морето” (4, 1), но без означен преводач. С два разказа се отдава почит и към творчеството на човеколюбеца Антон Павлович Чехов: “Ванка” (1, притурка) и “Белчо” (2, 4) в качествен превод на неозначен преводач. Хуморът е на особена почит в списанието, щом Марк Твен е най-често печатаният автор: “Как станах редактор на земледелски вестник” (2, 2) в превод на S. (неразкр. иниц.), “За слугините” (2, 4), “Историята се повтаря” (2, 4), “Моят пръв литературен опит” (2, 6); анекдоти за него (2, 2). Преводачът на всички останали творба е неизвестен, но доста добре се е справил със задачата си. Хумористът Аркадий Аверченко прави впечатление с кратките текстове “Прекрасно възпитание” и “Беше време, когато...” (1, притурка), а А. Амфитеатров – с “Покаянието на Филиберта” (5, 8) в превод на Л. Паспалеев. Със свои творби са представени и редица други, повече или по-малко известни автори, в повечето случаи без преводачът да е означен: В. Короленко – “Стария звънар” (7, 7-8) в прекрасния превод на Д. Подвързачов; А. И. Куприн – “Сантиментален роман” (2, 5) чрез Ю. Ю. Дж. (неразкр. иниц.); А. де ла Рок – “Лотарийния билет” (1, 7) отново в превод на Д. Т. К. (Дамян Калфов); В. В. Джакобс – “Трима на масата” (2, 3); Жак Ивел – “Черната ръка” (2, 5); Хенрих Федерер – “Сибила Пани и Тадео Аменто” (2, 8); Ф. Хофман – “Младият контрабандист” (6, 8-10); разказът “Солянж вълчицата” (5, 4) е лишен дори от обозначен автор. От моряка П. А. Шишков пък е поместен интригуващ материал – “Околосветско пътуване” (6, 5), съчетаващ мемоарни и пътеписни елементи. В. Тройцки обогатява познанията на читателите с материала “Из живота и нравите на африканските негри” (4, 5), а П. Х. (неразкрити инициали) – с “Из живота на ескимосите” (6, 3-4). Интерес представляват “Писмата на императрица Александра Феодоровна до император Николай II” (4, 4) в превод и коментар от неизвестен сътрудник с определен антиболшевишки уклон, тенденциозно следван от редакцията на списанието. Забавно е да се проследи “Една литературна анкета” (2, 3), препечатана от френския вестник “Тан”, кои три книги ще си вземат през лятната почивка видни френски интелектуалци. Ето с какви интересни решения списанието поддържа любопитството към своето съществуване, а в българския периодичен печат от това време литературните анкети вече са на път да станат традиция. От историческа гледна точка най-ценното от преводните материали в списанието са част от мемоарите на братя Ноел и Чарлс Бъкстон: “България и българите (Впечатления и бележки)” (5, 7), “България и българите (Демократизъм)” (6, 1) и “България и българите (Политически идеали)” (6, 3-4). Преводът от оригинала е дело на С. К. Ватралски (и като Ст. В.) и макар че родното слово на преводача се нуждае от редактиране, това не накърнява признанието за неговите усилия. Биографичният жанр е представен с поредица текстове: на проф. Л. А. Сакети в рубриката “Биографии на знаменити хора”: “Моцарт” (1, 6) и “Бетховен” (1, 7); на Едмондо де Амичис за “Алфонс Доде (из животописния и литературен очерк)” (1, притурка); “А. П. Чехов” (2, 4) от неподписан автор; сказка на Джон Голсуърти – “Шест велики романисти” (5, 8), препечатана (6, 1) и държана пред Англо-шведското дружество, която съдържа извадки из живота и творчеството на Чарлз Дикенс, Иван Тургенев, Ги дьо Мопасан, Лев Толстой, Джоузеф Конрад и Анатол Франс. Твърде точна и подробна е биографията “Характера и идеите на американския президент” (4, 7-8), написана от М. А. Берд. В прекрасна есеистична статия Морис Метерлинк разсъждава за “Щастието” (2, 1); в други текстове Григорий Петров разглежда задълбочено проблема “Що е изкуство” (7, 9-10), а Шарл Вагнер – “Поезията” (7, 7-8). Интересно съждение изказва Ш. Вагнер: “Поезията предава истинската стойност на всичко това, което съществува. Махнете я, – остава една струна, която не звучи. Реализма прави това чудо; той изтънчава и разслабва действителността.” Смисъла на поезията авторът на текста вижда в одухотворяващата романтика и страстно защитава убеждението си. Литературно-критическата дейност на страниците на изданието е организирана около различни събития из книжовния живот на България. Това по-скоро са чествания на годишнини от смъртта на Ив. Вазов, Хр. Ботев, Д. Дебелянов и др., както и по повод новите книги на А. Страшимиров, Л. Бобевски и др. Още в първата книжка на изданието са събрани “Букет от помениците за Вазова” (1, 1) по повод смъртта на народния поет. Редакцията го нарича “сеяч на хубаво, добро и правда..., духовен водач на българското племе..., свидетел и участник на нашето възраждане..., певец на възвишеното, свещеното и божественото в човека и природата..., създател на новобългарската художествена реч...” и го оценява: “В негово лице народа вижда изразителя на своите идеали и представителя на новите си културни постигания.” Редакцията често се връща към литературното му наследство, защото “Иван Вазов наново ще стане извор и начало”, както пише Владимир Русалиев в бележката си “Иван Вазов” (8, 5-6). А Ст. Пейков в статията си “Десет години” (7, 9-10) обгръща заслугите му от дистанцията на времето и търси начин да изрази любовта и преклонението на народа към своя певец: “Най-великият българин, който живя през две епохи и сам създаде епоха”. Критикът проницателно отбелязва: “За Вазова се пишеха биографични бележки не за да научат хората кой е Вазов, а за да се научат хората как из нашата родна земя се роди един велик човек, как той живя и как работи”, “защото Ив. Вазов беше обичан”. Изключителна обич и възхищение лъха от вдъхновеното обобщение на Ст. Пейков: “Ако трябва с една дума да се изрази големината на неговото творчество, рядко ще се намери българин, които да не изрази това с думата велико. Ако трябва да се характеризира неговото творчество с една дума, всички без изключение биха отговорили, че то е “българско”. Без съмнение оценките на Ст. Пейков са верни, защото “Вазов ни възкреси миналото, посочи настоящето и трасира бъдещето”. Послучай 55 години от смъртта на Христо Ботев, Владимир Русалиев помества статията си “Христо Ботев” (7, 7-8), в която есеистично се стреми да изрази преклонението си пред подвига му и пред силата на поезията му: “Нашата нова поезия започва с бунтовническите песни на Христо Ботев. (...) Тези песни са пълни с огън. Те са като размах на гигантски крила. Те увличат, трогват, завладяват и стават като молитви.” Силно и страстно звучат думите и на Константин Константинов в “Димчо Дебелянов (Из предговора – от К. Константинов – на послесмъртната сбирка “Стихотворения” на Димчо Дебелянов)” (2, 5), илюстрация на поместените в списанието цикъл “Стихове” (2, 5). По-случай премирания от Министерството на народната просвета роман “Вихър”, в списанието е публикувана и статията “Антон Страшимиров” (2, 1), без означен критик. Страшимиров е наречен “талантлив битоописател” и “добър български битов драматург”. “Рамадан бегови сараи” е поставен на челно място в неговото творчество, защото е “вдъхновена химна на свободата и на любовта към отечеството, тя е символ на свободния дух и вечното стремление на човека към независимост и съвършенство”. Критикът намира, че “г. Антон Страшимиров, изобщо, е проявил многостранна литературна и книжовна дейност”. Странно е защо критическият материал е останал неподписан при толкова ласкави оценки – вероятно това е цялостното убеждение на редакцията за заслугите на големия ни писател А. Страшимиров. Анна Д. Весова помества статията “Томас Карлайл” (7, 5-6), написана доста живо и интелигентно. Професор Д. Андреев е автор на пространния материал “Българската народна песен” (6, 3-4), където характеризира в музикално отношение нашия фолклор. Любопитен е материалът “Романа замества поезията в литературата на Балканите” (7, 7-8) от Р. Х. М. (неразкр. иниц.). Текстът – с бегло и повърхностно изложение, в което не се цитира, нито пък споменава име на автор или на творба твърди, че романът в България се развива най – вече, вероятно визирайки настоящия исторически момент (тридесетте години на XX век). Авторът се стреми към едно неясно обобщение: “В повечето от модерните романи в балканските страни съществува голяма доза от подражание и плитко обобщаване, но пак те идват да покажат известно старание към по-обширен синтезис и растяща себеувереност, което на друга страна показва културен напредък.” Жалко, че неизвестният критик не е доразвил своята доста интригуваща теза, защото в нея има нещо, върху което да се гради. Рецензентският отдел на списанието включва мнения, оценки и препоръки за новоизлезли книги, но най-обширната, хвалебствена и дори отпечатана на два пъти е на Владимир Шкутов (може да се изкаже предположение, че това е псевдоним на литературния деец Владимир Янков Манасиев, сътрудник па списанието) – “За новата книга на Л. Бобевски” (5, 7; 6, 1). Отзивът е доста точен, макар че преценките на критика са силно завишени: “Такава борба със злото повежда нашия народен поет Любомир Бобевски, певец на чисти идеали, чрез своите няколко сценки, озаглавени “Възкресна нощ” (...), в които (...) са преплетени трите елемента: религиозното чувство, чистата нравственост и любовта към отечеството. Централната мисъл, обаче, която е ръководила поета, това е християнския дълг, който много добре разбира и чувствува той…” Една рецензия, която стриктно следва утвърдената линия на изданието и със самочувствие си позволява да препоръчва и налага на обществото: “Книги, като “Възкресна нощ”, трябва достойно да бъдат оценявани от учители и родители – от всички, които работят в полето на духовното обновление и закрепяване на нашето изстрадало и нещастно племе.” Какъв реверанс към Л. Бобевски! Друг, макар и далече по-скромен, реверанс е направен от Л. Паспалеев на “Violino Primo” (5, 7), псевдоним на Цонко Попов, учител и главен редактор на сп. “Детска градина”. Отзивът представя педагогическите възгледи на Ц. Попов, разкрити в произведенията му за деца. Текстът разказва и преразказва, без да съдържа и откроява почти никакви литературно-критически оценки – обичайна практика за редица издания. В рубриките “Книгопис” и “Нова Книга” с еднакво усърдие се препоръчват: “Фашизъм” (6, 5) на Вл. Коцев, “Селскостопански календар” (6, 5) на Хр. Цачев и “Исус от Назарет” (7, 1-2) на свещ. Георги Х. Бонев. Авторите на отзивите не са отбелязани. Сп. “Нова България” (“Популярно списание”, “Български сирак”) е сравнително дълголетно издание, което търси да заеме една свободна ниша на вестникарския пазар не толкова за да печели, колкото да пропагандира идеите на обществата “Ученици Христови”, да набира средства за Международния детски приют в София и да утвърждава идеалите на милосърдието и благотворителността в България. Без да откроява нови идеи и придържайки се към традиционните християнски добродетели в един бързо променящ се свят, то няма шанс да оцелее и да завоюва обществен авторитет и признание, но допринася за пъстротата на литературния живот в България през 20-30-те години на XX век. Веселина Димитрова