ТЕАТЪР И ОПЕРА Полумесечно издание на Народния театър. София, п-ца С. М. Стайков. 8°. Год. аб. 60 лв. 1 1 – 20 1 септ. 1921 – 16 юни 1922 2 1-11 1 септ. 1922 – 1 февр. 1923 От 2 с подзагд. Полумесечно списание на Народния театър. Печата се и в п-ца Добруджа. От 2 – 8°. Сп. “Театър и опера” излиза през периода септември 1921 г. – февруари 1923 г. и се редактира от управата на Народния театър и опера. По това време директор е Христо Цанков-Дерижан, артистичен секретар е Михаил Теофилов (заменен скоро от Димитър Бабев), секретар на операта е Петко Наумов (по-късно на негово място е назначен Добри Христов). С характер на програма е уводната статия на Хр. Цанков “Театър и публика” (1, 1). Като изтъква значението на театъра и операта за културния живот и откроява важната връзка театър-публика, главният редактор мотивира нуждата от изданието: “За да създаде по-тесни връзки между публика и театър, за да буди интерес у обществото към нашето театрално и оперно дело, управлението на Народния театър и на Народната опера започва изданието на списанието “Театър и опера” (...) Да издигне нашите ценности до истинската тяхна висота и ги приближи до българина, ще бъде една от първите цели на това списание. Освен това, списанието ще има така също за цел да събира материали за историята на нашето театрално и оперно изкуство – един въпрос, с който никой до сега не се е занимал с нужната сериозност. Откъслечни спомени, бегли бележки – това е всичко, което и то при случай, е писано по историята на нашия театър. А нужно е вече да му се отдаде заслужената дан, като се напише с всичките качества на един научен труд неговата история. защото историята на българския театър ще бъде значителна част от историята на българското изкуство и въобще на българската култура.” На пръв поглед “Театър и опера” е от типа списание-“институция” – подобно на сп. “Училищен преглед”. То прокарва официалната културна политика на земеделското правителство, управляващо през този период. Тази политика среща критиката на театрални дейци, свързани с предишното управление на Народния театър (Божан Ангелов) или с нови идеи, които трудно се реализират в условията на българския културен живот (Гео Милев). “Епохата на юбилеите” (по израза на Кирил Христов – “Време и съвременници” в “Съчинения”, т,5, ч. I, 1967 г.), свързана с честването на различни годишнини на писатели, артисти и културни дейци, се отразява директно и върху съдържанието на списанието. Наред със статиите по история на театъра и материалите с културологичен характер, почти във всеки брой се поместват и отзиви за бенефиси и чествания. Всъщност списанието няма ясно изразен характер. Неговата полумесечна периодичност предполага по-голяма гъвкавост и оперативност, една чисто публицистична реакция на събития и факти, каквато в “Театър и опера” липсва. Интересът на редакцията е насочен само и изключително към постиженията на Народния театър и опера, а за другите софийски или извънстолични театри – нито дума. Изтикани на последната страница в рубриката “У нас и в чужбина” са малобройните отзиви за културния живот. Списанието се стреми да съвместява академичната тежест на научните изследвания с публицистичната лековатост на вестникарските дискусии. Това раздвоение между злобата на деня и претенциите за историзъм заличава всякакви следи от физиономичност. Типичен пример в това отношение е дискусията за Народния театър, проточила се през цялата първа годишнина. Началото на спора поставя Божан Ангелов, бивш директор на Народния театър, с поместената в сп. “Демократия” статия “Режисурата и режисьорския въпрос в Народния драматически театър от петнадесет години” (год. II, 1921/1922, кн. 2). Като разглежда в исторически план режисьорското дело у нас, той се стреми да обори внушението, че само чужденци са достойни да бъдат режисьори в българския Народен театър. В този смисъл Б. Ангелов припомня заслугите на П. П. Славейков и П. К. Яворов като постановчици, а също и на Кр. Сарафов, Ив. Попов и Гео Милев. В следващите броеве на “Демократия” той разширява спора около Народния театър със статии за неговия репертоар: “Все около Народния театър” (2, 4) и “Към въпроса за репертоара на Народния театър” (2, 9). Критичните бележки към настоящия директор могат да се резюмират така: 1) Хр. Цанков не допринася за разрешаване на режисьорския въпрос в Народния театър; 2) Той разстройва трупата, като прогонва най-добрите артисти; 3) Дерижан не е избрал, превел, одобрил или редактирал нито една нова пиеса от 1920 г. до 1922 г. В духа на тогавашните полемики, т. е. остро и безкомпромисно, Хр. Цанков отговаря: “В защита на Народния театър” (1, 7) и “Досадно самохвалство и недобросъвестност” (1, 11), като привлича и други участници в спора. Велико Йорданов, директор на Народния театър от 1 ян. 1917 г. до юли-август 1918 г., излиза със статиите “Народния театър и Божан Ангелов” (1, 9) и “Безпомощност и непочтеност” (1, 15), а Д. Т. Страшимиров – с материала “По повод на една критика” (1, 10). На критиката Хр. Цанков отвръща с упрек към Б. Ангелов, че е “подновявал само чужди пиеси и се е люшкал, без всяка ясна мисъл, между класицизма и модернизма”. Проблемът за естетическите критерии при подбора на театралния репертоар твърде скоро се размива, а въпросът „класика или модернизъм в българския Народен театър” така и не получава отговор. А и не може да получи, защото полемиката се изражда във взаимни хули и подигравки: “Че г. Б. Ангелов е един много посредствен литератор и неподвижен ум, се знаеше много отдавна; че такъв литератор го е считал и д-р К. Кръстев, който сега му бере греха, че го лансира като “критик”, има живи свидетелства. Не се знаеше само, че той е до такава степен недобросъвестен и самохвалко. А това доказаха неговите няколко статии, написани в духа и със “стила” на неговия Санчо Панса от “Везни” (1, 11). Намекът се отнася за Гео Милев, който се включва в полемиката с критика на Дерижан и ръководената от него институция в “Оскар Уайлд, Юрий Яковлев, Дерижан и Омарчевски” (сп. “Демократия”, год. II, 1921/1922, кн. 17-18) и с редица статии в списанието си “Везни”: “Народен театър” (2, 4-5), “Юбилеи и погребения” (3, 3), “Театрален упадък” (3, 10), “Артистическият секретар” (3, 11), “Димитър Бабев” (3, 12) и “Още върху Дерижан” (3, 14). Гео Милев следи редовно театралния живот и помества отзиви за всяка постановка на Народния театър. Той подлага на унищожителна критика ниските художествени критерии на Дерижан, Д. Бабев и Ст. Омарчевски (министър на просвещението в кабинета на Ал. Стамболийски), така че имената им стават синоними на слаба художествена култура. Редакторът на “Везни” е в правото си да критикува, още повече, че Омарчевски помества в “Театър и опера” статията “Народния театър” (2, 1), в която застъпва следното становище: “По отношение на чуждите пиеси през това време Народният театър се е водил от съображението по възможност да бъде по-близко до разбиранията на българската публика, която само в такъв случай може да превърже към себе си и по тоя начин неусетно да култивира у нея един по-добър вкус. От тия съображения, държейки на класическите и битови пиеси, Народният театър през същото време е дал път на социална пиеси, до толкова, до колкото те съдържат едно здраво чувство и не отиват по тенденции в разрез с общественото положение у нас, защото сцената на театъра, ако до известна степен е училище, тя в някой случай не е трибуна за проповеди. Колкото се отнася до модерната драма, на нея е даден път до толкова, до колкото тя е едно истинско изкуство и вярно възприятие на живота, но в никой случаи, когато тя преминава в абсурд и в драматическо маниачество. Пиесите за “неколцина избраници” в салона също са изхвърлени, защото театъра не е само “за неколцина избраници” – тия избраници могат да отидат на българския Олимп – някъде на Черния връх – да си построят театър, дето да се представлява само Ибсен и Стриндберг, където да се надбягват “Адам и Ева и Змията” и да се гонят “Сините лисици”. Така, включвайки се в дискусията, министърът посочва официалния път на развитие за българския театрален живот в ръководената от него институция. Това слага точка на спора, тържествува овластената посредственост. В други дискусии списанието не участва. Твърде голям е броят на сътрудниците на сп. “Театър и опера”: М. Арнаудов, П. Атанасов, Т. Атанасов, Д. Бабев, М. Белчева, А. Будевска, П. М. Бориков, Ив. Вазов, Д. х. Георгиев, Н. Г. Данчов, Ив. Г. Данчев, д-р А. Дорич, Ненчо Илиев, М. Т. Икономов, В. Йорданов, Гено Киров, Ст. Н. Коледаров, Ст. Михайловски, К. Христов, Ас. Младенов, К. Мутафов, М. Неволин, П. Наумов, Ив. Попов, Н. В. Ракитин, П. Райчев, Рачо Стоянов, Г. Стефанов, Н. Томалевски, д-р Н. Тумпаров, М. Теофилов, Хр. Увалиев, Ст Цанкова, П. К. Чинков, д-р Т. Янков, М. Г. Греков, Николай Теодоров, Николай Дончев, Николай Лилиев, Чавдар Мутафов, д-р М. Тихов, Ив. Грозев, Евгений Чириков, Ив. Камбуров и др. Списанието няма оформени рубрики с изключение на “У нас и в чужбина” и “Текуща работа на театъра” (от II, 6). Идеята на редакцията е всеки брой да бъде тематично подчинен: снимка на автора – драматург или музикант, биографичен очерк за него, литературоведска или музиковедска характеристика на творбите му, отделна статия за поставяната в Народния театър пиеса или опера, рецензия за постановката. Редовно се поместват статии по театрални въпроси (например серия материали от Август Стриндберг, в превод на Велико Йорданов, за изкуството на режисьора, на актьора, за говора и мимиката и др.). Проследява се историята на българския театър и опера, публикуват се спомени на и за театрални и оперни дейци и дори една цяла книжка (2, 11) е посветена на поредния юбилей – 65 години от първото представяне на побългарена пиеса и 15-годишна дейност в сегашната сграда на Народния театър. Публикуват се и различни материали за построяване на сграда за Народната опера (през 1923 г. Народният театър и Народната опера все още са в една сграда и под общо управление – бел. В. Д.). Изобщо тази книжка на списанието е най-интересна с документално-мемоарната проза, която представя историята на българския театър и драма. Появило се с големи амбиции, списанието поддържа един относително добър вид и съдържание почти през цялата си първа годишнина. За това свидетелстват големият брой сътрудници из всички области на българския културен живот, част от които оставили важна следа в нашата история: Ив. Вазов, Ст. Михайловски, К. Христов, Н. Лилиев, Ч. Мутафов, М. Арнаудов, Хр. Увалиев, братя Данчови и др. Втората си годишнина списанието започва с изменен формат, влошен външен вид и лошокачествено полиграфско изпълнение. Намалява броят на сътрудниците, досадно се повтарят едни и същи “текущи новини” из работата на театъра. След 2, 11 по обичайния за изданията от онова време начин, т. е. без всякакво предизвестие, списанието престава да излиза. Изглежда, че с написването на историята на българския театър, макар и в сбита форма (2, 11), списание “Театър и опера” е изпълнило предназначението си. Литературният отдел на сп. “Театър и опера” съдържа стихотворения (предимно от български поети), разкази, драматически сценки, афоризми и анекдоти, документално-художествена проза, биографични очерци, литературно-критически материали. Техните автори са свързани по някакъв начин с театъра – било като драматурзи, било като преводачи или критици. Иван Вазов е представен в списанието със стихотворенията “Безсмъртните” (1, 2); “Христо Ганчев” (1, 6), посветено на загиналия в Балканската война артист; “Гения (към България)” (2, 11) и цикъла “Песни по заник” (1, 3), включващ “Спомени, блянове...”, “Кога от родната земя замина...” и “Ронят се в златната есен...”. Публикацията на творбите е свързана със смъртта на народния поет и честването на неговата памет и дело. С възпоменателно честване – 100 години от рождението на Добри Чинтулов – е свързана публикацията на стихотворението “Стара майка се прощава със сина си” (2, 5). По случай 50-годишната творческа дейност на Стоян Михайловски в списанието са поместени стихотворението му “Ваятел” (2, 1) и предговорът на драмата му “Когато боговете се смеят” (1, 17). Кирил Христов активно присъства на страниците на “Театър и опера”. Приятел на Хр. Цанков и автор на голяма част от речите му, както и на тези на министър Омарчевски (вж. в цит. съч.), той се подготвя да отпразнува и своя юбилей – 25 години творческа дейност. От 1920 г. до 1922 г. честването на тази годишнина се отлага няколко пъти по политически причини. Автор на “Боян Магесникът” и “Старият воин”, играни в Народния театър, той е и преводач на “Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, поставена пак там през 1921 г. В списание “Театър и опера” К. Христов публикува стихотворенията “Безсмъртни” (1, 1), “Наздравица” (1, 5), “Последна спътница” (1, 10), “Изкупление” (1, 13) и “Беле от Костур и Марковица” (2, 6). Първите четири творби са от цикъла “Игра над бездни”, който поетът включва в стихосбирката “Антология”. Публикацията на последното (с македонски мотиви) вероятно е свързана с обтегнатите отношения между К. Христов и Ал. Балабанов, израз на които е преследването на поета от някои войнствени македонстващи, а от тук и решението му доброволно да напусне България през 1922 г. С това се слага край и на сътрудничеството му в “Театър и опера”, но поместените му творби са сред най-доброто, публикувано в изданието. Епизодично е участието на Николай Лилиев със стихотворението “Офелия” (2, 7), типично със своята музикалност за творчеството на поета от “Птици в нощта” и “Лунни петна” (знаен е интересът на Н. Лилиев към театъра и като преводач, и като драматург на Народния театър 1924-1926 г. и от 1934 г. до края на живота му (1960 г.). Мара Белчева е преводачка на пиесата “Потъналата камбана” от Г. Хауптман, поставена през 1922 г. Освен с публикации за тази драма и спомени за П. П. Славейков и Алфред Йенсен (1, 19), тя е представена и със стихотворението си “Чужда дойдох” (1, 14). С темата за самотата, с прекрасната звучност и ритъм, творбата е характерна за поетесата и е сред най-доброто в поетическия отдел на списанието. Останалите автори от този отдел могат да минат под знака на изброяването: Хр. Цанков-Дерижан – “Пиеро” (1, 5), “Брези” (1, 9), “Без път” (1, 15) и “Самотен на брега ронливи” (1, 20); Ник. Вас. Ракитин – “Упокой” (1, 6) и “Есенен ден” (1, 11); М. Неволин – “След като гледах “Елга” (1, 7), “Душата си светла” (1, 17) и “Там, гдето аз съм се родил” (2, 10); Д. Бабев – “По заник” (1, 8); Ив. Грозев –”Музика” (1, 14) и “Заклинание към Слънцето” (2, 9); Николай Дончев – “Вечер” (2, 8); М. И. (неразкрити инициали) – “Гугу” (1, 8), “В ложата” (1, 12) и “Камбани” (1, 16). Общото между всички тях е слабата им художественост, дело на посредствени автори. Няколко са преводните поетически творби в “Театър и опера”: Зинаида Гипиус – “Между” (1, 19), Ана Ахматова – “Усмивка имам аз една...” (2, 8), Афанасий Фет – “Прощаване” (2, 10) и Жорж Роденбах – “Мечтите само ние любим...” (2, 4). Преводите са дело на Ст. Цанкова-Стоянова, Дим. Бабев и М. И. и са доста добри, но не е ясна връзката им с културната линия на списанието. Белетристиката в изданието е представена с няколко разказа и значителен брой драматически сценки, а също и с анекдоти и афоризми. По случай 25-годишния си творчески юбилей Елин Пелин публикува разказа-импресия “Орлово перо” (1, 17), който включва в сборника “Черни рози” (1928). Българската проза е представена и от младия автор Николай Теодоров (Фол) с разказа му “Актьор” (2, 5) из наскоро излязлата му книга “Незначителни събития”. Това е много добра творба, третираща проблема за накърнената лична свобода и свободата на духа. Николай Теодоров-Фол е редактор на в. “Българан” и по-късно свързва трайно съдбата си с театъра като преводач, драматург и режисьор. Чуждестранната проза е дело на Хайнрих Хайне – разказът “Изкуство и живот” (1, 16) в превод на Х. Ц. (вероятно Хр. Цанков); на И. Дучич – импресията “Дубровнишка есен” (1, 14) без означен преводач; на Едуард Декер-Мултатули с “Импресарио” (1, 14), малък разказ с драматически елементи, представен на български от Х. В. П. (неразкрити инициали). С изключение на първия материал, останалите преводи се отличават с много добро познаване на езика. Разделът за драма (и то българска драма) е най-слабото място на списанието. Като основни драмописци (автори на драматически сценки) се изявяват Н. Г. Данчов и Ник. Вас. Ракитин. Н. Г. Данчов публикува цели четири сценки: “Грехът” (1, 5), “Под цъфналите вишни” (1, 12), “Лада” (1, 16) и “Адам” (2, 9). Неизвестно защо редакцията упорства да тиражира тези текстове, след като и за най-непредубедения читател е ясно, че те са изключително слаби, сълзливо-сантиментални и наивни до безпомощност. Заслугите на братя Данчови за “Българска енциклопедия (А –Я)” и “Правописен речник на българския книжовен език” са добре известни. Малко известен факт обаче е, че Н. Г. Данчов е твърде слаб писател с ограничени възможности и посредствени критерии. Малко по-високо стоят написаните в стихове сценки на Ракитин – “Жената и морето” (2, 4) и “Пан” (2, 8). И като замисъл, и като разгърнати творческа идеи те превъзхождат прозата на Н. Г. Данчов, но въпреки всичко са все още твърде далече от истински драматургичен текст. С откъс от “Потъналата камбана” на Г. Хауптман (2, 7) в добрия превод на Мара Белчева е представена световната драматургия. А преводачката Ст. Цанкова запознава читателите на списанието с руския майстор разказвач И. Ф. Горбунов чрез “Два монолога” (“Блонден” и “Травиата”) (1, 9). Хумористичните текстове иронизират простака в театъра, но въпросът за тяхното авторство е неясен. В художествено отношение са доста слаби и неиздържани, като за това вероятно допринася и преводът. П. К. Чинков превежда от френски “Афоризми за артиста и изкуството” от Оскар Уайлд, а интересът към личността и творчеството на английския драматург се материализира в статията на К. Балмонт “Оскар Уайлд” (1, 18). “Афоризми” от Алфред дьо Вини превежда Д. Бабев. В едно твърде сериозно списание като “Театър и опера” намират място и “Анекдоти за артисти и музиканти” (1, 8) от К-в (неидентифициран сътрудник). Всъщност да се твърди, че изданието е сериозно, е пресилено, макар че целите и задачите му са точно такива. При все това в различни материали (статии, очерци, характеристики, бележки) се прокрадва интерес към сензационното, любопитното, необичайното, което издава тенденция към угаждане на невзискателния читателски вкус и принизени естетически критерии. Най-ценното в сп. “Театър и опера” е документално-художествената проза, свързана с историята на българския театър и опера. Тъй като основна задача на изданието е да се търсят живи свидетелства за онова време, когато прохожда театърът като изкуство, а заедно с него и българската драма, редакцията издирва и помества спомени от и за театрални дейци. Така се появяват редица интригуващи материали: П. М. Бориков – “Кога се даде за пръв път “Иванко” (1, 1), Ст. Н. Коледаров – “В. К. Налбуров” (1, 2); П. К. Яворов – “Атанас Кирчев” (1, 6), непечатан ръкопис в архивата на Народния театър; Гено Киров – “Гатю Петков Станев” (1, 2), М. Теофилов – “Гатю Петков” (1, 2), Адриана Будевска-Ганчева – “Христо Ганчев” (1, 6) и “Мария Канели” (1, 14), подписана като А. Будевска; К. Д. Мутафов – “Цветан Манчев” (1, 6) и “Радул Канели”/1, 13/; Мара Белчева – “Алфред Йенсен” (1, 19), С. Кожухаров – “Първите стъпки на Коста Стоянов” (2, 10), Георги Стефанов – “Стефан Н. Попов” (2, 11), К. М. (вероятно Константин Мутафов) – “Борис Ножаров” (2, 11), М. Греков – “Добри Чинтулов” (2, 5), Ив. Попов – “Театрални спомени” (1, 6-7, 9, 12; 2, 5, 11). Повечето от авторите са актьори и непрофесионални литератори, затова в текстовете им се преплитат биографични елементи, характеристики, оценки и спомени, езикът им е прост, а стилът често тромав. Перото на истинския творец проличава в прекрасните текстове на Яворов и М. Белчева, а най-интересни като съдържание са материалите на П. М. Бориков, М. Греков и Ив. Попов. Много вълнуващ и професионално написан е материалът “Защо попаднах в бежанците” (2, 9-10) от руския писател-емигрант Евгений Чириков. Редакционна бележка съобщава, че текстът се печата от ръкопис за пръв път в “Театър и опера”, а преводач е Стоян Дринов, починал през юли 1922 г. Евг. Чириков е познат на тогавашния български читател с книгите си “Легендата на стария замък”, “Червените огньове” и “Пътуване по Балканите”, а и през 1913 г. е бил военно-художествен кореспондент на в. “Киевская мысль” у нас. Той е принадлежал към кръга сътрудници на М. Горки в сп. “Знание”: Бунин, Куприн, Андреев, Вересаев, Скиталец, Серафимович, Гусев-Оренбургски, Чириков. Самият той е затварян четири пъти от руската царска полиция заради социалдемократическите си убеждения, а освен това постоянно е бил под полицейски надзор. С болка и страдание Чириков разказва за изгнаничеството си, за това, че освен Горки и Серафимович никой от кръга около сп. “Знание” не е склонил глава пред болшевишкия терор в Русия и сега тези руски писатели са емигранти. Твърдe пристрастно Евг. Чириков оценява ролята на Горки в променените условия на руската култура, като го обвинява в предателство към хуманните идеали на руската интелигенция. Публикацията на този материал е показателна за позицията на списанието в онзи историческа момент, още повече, че то застъпва определена проправителствена линия при управлението на БЗНС. В специален раздел могат да бъдат обособени биографични очерци за чуждите драматурзи, чиито пиеси се поставят на сцената на Народния театър, материали от типа характеристика и анализ на тези творби, както и обзорни статии за състоянието на чуждестранно драматическо творчество. Към тази група се причисляват: Ив. Г. Данчев – “Едмон Ростан” (1, 1), Хр. Увалиев – “Сирано дьо Бержерак” (1, 4) и “Молиер и неговия “Тартюф” (1, 10), И. Т. И. (И. Т. Икономов) –”Анатол Франс” (1, 8) и “Любовта – сюжет на съвременната драма” (1, 9), д-р А. Дорич – “Георг Бюхнер” (1, 11), Ив. Грозев – “Хамлет”(1, 13); Д. (вероятно Д. Бабев) – “Анри Батай” (1, 14), “Фридрих Хебел” (1,15), “Неразумната дева” (2, 4) и “Хауптман и “Потъналата камбана” (2, 7), като Д. Бабев – “Саломе” (1, 20); Н. Томалевски – “Анри Батай” (1, 15), П. К. Ц. (неразкрити инициали) – “Френската класическа трагедия” (1, 15), Велико Йорданов – “Иудит” (1, 17), Мара Белчева – “Потъналата камбана” (2, 6), Н. Дончев – “Кнут Хамсун” (2, 6), Максим Каплан – “Американската драма” (2, 10), Роберт дьо Траз – “Днешната френска критика” (2, 10), Ернст фон Вилденбрух – “Немската драма” /(2, 4), Пол Ривал – “Анри Батай” (2, 8), Н. Дончев – “Новата пиеса на Морис Ростан” (2, 11) и “Сергей Есенин” (2, 8); П. Кохан – “Франц Грилпарцер” (1, 12) и “П. Кохан за театъра в Москва” (1, 9), К. Балмонт – “Саломе” (1, 18), Ф. Хебел – “Постановката на “Иудит” (1, 18), д-р Х. Емерс – “Артур Шницлер” (1, 19) и др. Материалите в тази група са толкова много, че не могат да бъдат рецензирани в рамките на обзора. Някои от тях заслужават повече внимание по различни причини. Най-добри с верността на съжденията и оценките са обзорните статии “Френската класическа трагедия” и “Немската драма”, но и двата материала са преводни. Общообразователен характер има “Американската драма” най-вече с факта, че запознава читателите с Юджийн О’Нийл, водещ американски драматург. От българските автори заслужават внимание статиите на Хр. Увалиев “Сирано дьо Бержерак” и “Молиер и неговия “Тартюф”. “Сирано е един от редките типове във френската литература по своята духовитост, деликатност и сантиментален героизъм” – пише Увалиев за героя на Едмон Ростан и преценява, че драмата е “достойно предадена на български от един талантлив наш писател” (К. Христов – бел. В. Д.). Материалът за Молиер е поместен по случай 300 години от рождението му. Като анализира изчерпателно и проникновено творчеството на големия френски комедиограф, критикът се опира на рецепцията на творбите му в България по времето на Възраждането и побългаряването им (“Скъперникът” – побългарена от М. Балабанов през 1875 г.), върху подражанието на Д. Войников в “Криворазбраната цивилизация”: “Така погледнато, неговите комедии имат голяма морална цена… Под образа на временния човек – онзи от XVII век – Молиер съумя да очертае вечния; той разкри и сближи душите на хората и пробуди у тях чисти желания и човещина. “ Не само верни, но и прекрасно изведени са оценките на Увалиев за образа на Тартюф: “Вдълбочава ни той в човешката психика, за да надзърнем в трагичното, което тя крие, както в тая велика сатира на лицемерието. Ала стигне ли до там, той умее да се спре и като излезе от принципа, че и светът с всичките си пороци е само комедия за “оногова, който мисли”, умее да ни накара със смях на уста, т. е. по-лесно и по-сигурно (защото трагичните изживявания и плача са повече за героите, а не за обикновените смъртни), да се взрем във вечните закони на естественото, истинното и доброто и в пагубните последици, които дават пороците – отклоненията от тия закони.” Така написаната статия на Хр. Увалиев нищо не е загубила от времето на 1922 г. Тя и днес би могла да служи за учебни цели върху Молиер и неговото творчество. Ала не по-малко ценни са наблюденията на критика-изследовател върху влиянието на френските класици и романтиците в българската култура от Възраждането: “Пряко (разр. Хр. У.) литературно въздействие Франция има у нас към втората половина на миналия век, особено след Кримската война (1856). Влияли са ни в епохата на строителството на народния ни живот френските класици (особено Молиер) и романтиците. Ведно с грижите за училищата интелектуалните наши зидари са ценили и театъра като училище с по-широк обсег. Войников във Влашко, възпитаниците на френските училища в Цариград, М. Д. Балабанов, К. Величков и др. обичат Молиера и намират творбите му пригодни за практическа полза ( на което се дължат подражанията и побългаряванията) и за естетични и по-възвисени културно-просветни цели с точни и художествени преводи. Молиер е имал чувствително влияние върху наченките на нашата комедия”. В 1, 10 е поместена бележката “В. Г. Короленко” от У. ( вероятно отново Хр. Увалиев), която има характер на текуща информации и е свързана със смъртта на руския писател. И отново – точни изводи и оценки: “Талантливият журналист беше засенчил напоследък в Короленко белетриста. А като такъв той можеше да се смята за достоен приемник на Толстоя. . . И художествените му произведения са проникнати от същата любов към човека, която го накара да остави изящната литература и да вземе перото на публициста.” Сътрудничеството на Христо Увалиев в сп. “Театър и опера” с прекрасните му текстове и неговите високи естетически критерии значително повишава нивото на изданието. Литературнокритическият раздел включва и текстове, свързани с творчеството на български поети и писатели-съвременници: Михаил Арнаудов – “Кирил Христов” (1, 10) и “Боян Магесника в историята и литературата” (1, 8); Кирил Христов – “Един велик румънски поет българин” (1, 8), д-р Михаил Тихов – “Български поети” (2, 8); Хр. Цанков – “Стоян Михайловски” (2, 1), “Стоян Дринов” (2, 1) и “Цанко Церковски” (1, 4); Ст. Н. Коледаров – “Добри П. Войников” (1, 4), А. Брандт – “Японската лирика” (1, 17). С изключение на текста на М. Тихов в списанието няма никакви рецензии. Съобщенията за новоизлезли книги от български поети и писатели имат само информативен, но не и оценъчен характер. Антологията “Български поети”, която рецензира М. Тихов, е под редакцията на Хр. Цанков, факт твърде многозначителен. Все във връзка с готвения, но осуетен юбилей на К. Христов, М. Арнаудов публикува статия върху неговото поетическо творчество. Като изследва темите и идеите в неговата поезия, критикът отбелязва редица приносни моменти: “Редом с това (буйството на духа и копнежа за изживяване в безпаметство), поезията на морето влизаше за първи път в литературата ни и импресиите от природата съперничеха по багри и ритъм с най-доброто, което бяха дали Вазов и П. П. Славейков. Буря, утро, нощ, открито море, бреговете, рибаря – тези и много други впечатления добиваха своя внушителен н ярък образ, подобно на някои емоции и рефлексии от друг разред, гдето проличава бъдещият скептик-гражданин, настроен вече сатирически. Критикът сменя позицията си с тази на учения и изследователя, защото съзнава, че поезията на К. Христов търпи развитие в много отношения: “Изобщо творчеството на поета, тъй разнообразно по техника и постижения, заслужава едно основно изучване, за да се установят качествата на художника през неговата дълга еволюция. Каквито и да бъдат резултатите от тая обективна анкета, несъмнено остава, че по натюрел, мироглед и посока на изображение Кирил Христов заема по-особено място между големите майстори на българското слово.” Сами по себе си тези съждения са верни, тонът на статията е обективен и безпристрастен и този материал е между малкото добри неща в изданието. Стойностен е и другият материал на М. Арнаудов -изследване на образа на Боян Магесника в историята и отражението на една полулегенда в творбите на българските писатели, по-конкретно в едноименната драма на Кирил Христов. Самият К. Христов помества статията “Един велик румънски поет българин” (1, 8), в която разглежда не толкова живота и творчеството на Панайот Станчев-Черна, колкото един важен проблем – румънски или български поет е той. Позволявам си един дълъг откъс от текста, защото това е въпрос на всички времена и не може да бъде оставен без отговор иди недостатъчно осветлен: “Нека си спомним, че това са дни на най-големи политически събития и че, ако Панайот Станчев не е действително голяма индивидуалност, от него не би се интересувала нито преса, нито правителство, особено като е известно на всички, че той е българин. Но в същност румънски поет ли е Панайот Станчев? С други думи тъй много ли важи езикът, на който пише един поет? Не трябва ли да поставим над всичко оня расов апарат в душата, с който се възприемат световните явления и с който се реагира? Аз мисля, че това е по-важно и че по отношение на него езикът е нещо много случайно и несъществено. Ако това е тъй, когато Панайот Станчев намери своя конгениален преводач на български, той ще престане в същност да бъде румънски поет и ще се върне към своето същинско отечество.” Може да се твърди, че освен голям поет, К. Христов е и забележителен критик, когато безпристрастността надделее над субективното у него. Статията за П. Станчев не отстъпва по нищо на критическите текстове на М. Арнаудов и Хр. Увалиев. Стойностна е и статията на Ст. Н. Коледаров “Добри П. Войников (Основател на българския театър)” (1, 4), макар да й липсва изящният стил и език на К. Христов, Хр. Увалиев или М. Арнаудов. Фактът, че Войников е един от първите български драматурзи и основател на българския театър, не подвежда критика към славословия. Точното и дори безжалостно перо на Коледаров отразява обективната истина: “Добри Войников се счита за пръв български драматург..., но може да се каже, че неговите драми не представляват нищо истински драматично; в композицията владеят големи несъобразности, отделните действия не дават нещо завършено; действията на лицата са безжизнени, троми и всичко, току-речи, е основано върху най-важните вънкашни ефекти: хорà, каране, бой и глупости на слуги. Средище на борбата в драмите съставят фигури, без характер и страсти, на български царе, на царски съветници, велможи и на коварни чужденци – гърци и татари, завистници на българската национална независимост. Тия спомени от минала българска слава и независимост единствено са пораждали интерес, душевна услада, па и възхищение в тогавашната измъчена душа на българина и са будели национална гордост у него. Така щото драматичния успех на Войникова почива не върху някакво художествено достойнство на пиесите му, а изключително на националния техен сюжет. – Заслуга не малка за своето време.” Верните наблюдения и анализи на критика представляват принос в изучаването на драматургическото ни наследство и това е още един положителен момент в историята на списанието. Като критик Хр. Цанков е несъмнено далеч по-добър, отколкото като поет, главен редактор на списание и дори като директор на театър. Основания за това са литературнокритическите му материали “Стоян Михайловски” (2, 1), “Цанко Церковски” (1, 4) и “Стоян Дринов” (2, 1). Статията за Стоян Михайловски, публикувана по случай юбилея на поета, съдържа следните оценки за творчеството му: “Много от неговите стихове имат дори публицистичен характер. Личните чувства и индивидуалните настроения там се губят и за тяхна сметка се издига гражданският елемент. Лиричният елемент прозира твърде рядко и се среща като случайна част в стихотворението. Неговите сатири плющят като безмилостен бич. Те са насочени към корупцията, политическите престъпления, към “разюздената” младеж и представителите на “модната идея”. С усет за най-важното, стойностното у Михайловски, Дерижан го съзира у този “краен самотник индивидуалист” във философската му поезия: “Той все пак е и ще си остане най-ценен като поет-философ”. Не толкова обективен и безпристрастен е Хр. Цанков в статията си за Ц. Церковски (негов съпартиец и министър в правителството), който празнува 30-годишен творчески юбилей (за него К. Христов пише не без сарказъм, че блясъкът на тържеството му едва не затъмнил спомена за Вазовото честване ). Като го нарича “певец на селото”, Дерижан уточнява, че “стихотворенията в циклите: “Полски песни”, “Момини тъги”, Делийски песни”, “Следбрачни напеви” и “Присмевки”, както и десятката негови разкази-идилии са, които му дават цена и смисъл в българската литература.” Твърде неуместно критикът Цанков сравнява Церковски с руския поет Колцов и английския Бърнс (?!). На фона на подобни “оценки” направо скромно прозвучават следните редове: “Сам натурален селянин, Цанко е можал да схване много добре душата на селянина и заради това неговите стихове са не само вярна импресия на тая душа, но те са едновременно и отлична битова обрисовка. . . Особено интересно и сполучливо възпроизвежда Цанко селския хумор, наивен и простичък, здрав и безобиден, като селския народ.” Единствената критика, макар и твърде смекчена, Дерижан отправя към “градските” стихотворения на селския поет и писател. Тенденцията е повече от видна, а този текст предизвиква повече усмивки към критика и съчувствено отношение към “потърпевшия” юбиляр, отколкото сериозно отношение. Материалът за Стоян Дринов (2, 1) представлява извадка от траурна реч, произнесена от Хр. Цанков при погребението на детския поет. За племенника на Марин Дринов той пише, че “до края на живота си не загуби чувството на добър българин”. Според Дерижан заслугите на Ст. Дринов за развитието на българската детска литература са големи и “той е един от първите автори в нашата детска поезия. Неговите непринудени, искрени, крайно разнообразни по сюжет и форма стихове за деца, се напълно отделят от стиховете на многобройните имена на автори из детските списания и сборници. . . Всяко едно от тия стихотворения е истинска перла в детската ни поезия – и именно за това няма да разгърнете читанка, от който да било съставител и да не намерите в нея по няколко стихотворения от Стоян Дринов.” В материала се отбелязва и преводаческото дело на Дринов, както и дейността му като военен кореспондент през войните и сътрудник на “Военни известия”. При цялата предубеденост на читателя към поетическата мощ на Дерижан не може да не стане ясно, че като критик той се изявява далеч по-добре с верността на съжденията и доста точните оценки. Макар да не се отличава с изискан стил и отличен език, макар и да се увлича на места в неумерени хвалби и сравнения, той е в състояние твърде добре да прецени значението на своите съвременници и да им отреди подобаващо място в литературната история и настояще. А това е факт, който не може да се отмине без внимание. Не може да се пренебрегне и друг факт от цитираната вече полемика – Хр. Цанков няма ясни художествени критерии при подбора на репертоара на Народния театър и Гео Милев е съвсем прав да го критикува за това. Едно наистина учудващо раздвоение. Трудно е да се даде максимално сбита оценка на сп. “Театър и опера”. Замислено като списание-институция, то успява отчасти да осъществя програмните си задачи. Амбицията на редакцията-ръководство на Народния театър и опера профилира изданието в тесните рамки на историята и настоящето на този културен институт. Естетическата аморфност на част от публикуваните текстове и високото ниво на други, изваждат наяве скритата борба между различните художествени критерии, като в крайна сметка победител е посредствеността и от това губят само читателите, защото списанието спира. Налице са редица приносни моменти на “Театър и опера” и те са свързани с проследяването и написването на история на българския театър (в частност и на българската драма) и опера. Актив на изданието е и друг важен факт – благодарение на усилията на редакцията и на състава на Народния театър и опера министърът на просвещението Ст. Омарчевски внася в Народното събрание проект за построяване на сграда за операта, който е одобрен, и се възлага построяването й на предприемач. Благодарение на интереса към театралното дело са събрани и публикувани спомените и автентичните свидетелства на едни от първите участници в театрални постановки у нас. Приносен момент е и част от критическото наследство на страниците на списанието, дело на Хр. Увалиев, К. Христов, М. Арнаудов и др. От друга страна, не е и без значение полемиката с Б. Ангелов и Г. Милев, която отблъсква част от читателите и най-важното – другояче пишещите и мислещите интелигенти. Спирането на сп. “Театър и опера” е поредното доказателство, че овластената посредственост не може да вземе връх над истинските ценности. Веселина Димитрова