Цифрово хранилище на Централната библиотека на БАН

Пролом : Списание за културен и обществен живот

Пролом : Списание за културен и обществен живот

 

ПРОЛОМ Списание за културен и обществен живот. Излиза два пъти в месеца. Ред. Д. Кьорчев. София, п-ца на Арм. воен. изд. фонд. 4о, Год. аб. 120 лв. 1–2 по 20 книжки годишно 15 ян. 1922 - 30 дек. 1923 3 1-10 юли 1924 - ? 1925 4 1-10 ян. – дек. 1926 5 1927 5 ненамерена. Изд. Страшимир Икономов. Печата се и в п-ци: Борис Киров и Доверие Списание “Пролом” започва да излиза на 15 януари 1922 г. Амбициите на редакторите са то “да даде редица литературни, икономически и политически студии, да прави във всяка книжка преглед на важните политически събития в чужбина” (1, 1). В сравнение с останалите периодични издания “Пролом” не се открива с пространна програмна статия – липсва обстоен текст, който да дефинира целите на списанието, които са формулирани изключително лаконично: “Ако би трябвало да се чертае програмата на “Пролом”, – тя може да се даде със следните няколко думи: политически, стопански и духовно, личността да бъде свободна.” (1, 1) И през четирите си годишнини (петата не е открита) списанието не изменя на така очертаните задачи, правейки българския читател свидетел на проблеми от различно естество, без да ги градира или разполага пирамидално. Главен редактор на “Пролом” е Димо Кьорчев, а сред редовните му сътрудници са Михаил Арнаудов, Тодор Боров, Александър Балабанов, Константин Гълъбов, Цено Тодоров, Султана Рачо Петрова, Гаврил Занетов, Елин Пелин, Кирил Христов, Д. Б. Митов, Никола Обретенов, М. Хранов и др., т.е. автори с различни интереси и възможности, но с трайно присъствие в българската култура. “Пролом” е третото самостоятелно издание на Д. Кьорчев – след алм. “Южни цветове” (1907, заедно с Трифон Кунев) и сп. “Слънчоглед” (1909, съвм. с Елин Пелин). Не случайно те двамата (с Елин Пелин, а инцидентно към тях се присъединява и К. Христов) са сред малкото автори, участващи във формирането на “художествения” отдел на списанието. Когато Д. Кьорчев пристъпва към издаване на сп. “Пролом”, той е вече утвърден критик, есеист, философ и публицист, проникновен познавач и тълкувател на Ницше и Толстой. Неговата студия “Тъгите ни” (1907) се превръща в основополагащ текст на българския модернизъм. Независимо че не принадлежи към даден кръг или школа, Д. Кьорчев “проправя път за символистичното направление в България”, а повикът му към българските поети “да заживеят в мира на виденията, в един отвъдмиров свят, го свързва с естетиката на символизма, макар че не разработва теорията на символа” (Цв. Атанасова). След 1914 г. Д. Кьорчев започва все по-активно да се занимава с политическа и публицистична дейност, напускайки полето на литературата. Въпреки разнообразната и разножанрова палитра от вестници и списания в началото на 20-те години “Пролом” не дублира нито едно от тях, съчетавайки политическия преглед с мемоара, езиковедската статия с културологичния текст. Студиите, статиите, прегледите, дори рецензиите обхващат широк културноисторически фон, преодолявайки ограничените рамки на националните проблеми. Човек с европейска култура (завършил право в Лайпциг), Д. Кьорчев създава списание, отворено към широка читателска аудитория, без разлика в имуществен и образователен ценз, или пък в политически ориентации. През първите две годишнини списанието е предимно литературно, с откровено заявени “антизлаторожки” позиции. След 1924 г. литературоведските текстове видимо намаляват, изместени от политическите мемоари, от информация за стопански и финансови прояви в България и в чужбина, а художествените произведения почти напълно изчезват от рубриките на списанието. Независимо от сравнително краткия период на съществуването си (пет годишнини) “Пролом” застъпва разнообразни отдели, адресирани към различен тип аудитория. Така например любителят на изящната словесност ще прочете стиховете на К. Христов и Тр. Кунев, повестта “Земя” на Елин Пелин, ще получи задълбочена информация за културния живот у нас и в чужбина. Политологът и финансистът ще открият интересни политически прегледи и пространни икономически статии. “Пролом” е може би първото българско списание, което проявява интерес към фашизма от икономическо и политическо гледище. (“Фашисткият режим от икономическо гледище” (3, 4-5). Ако съвременният читател разлисти страниците на “Пролом”, ще бъде впечатлен от пъстрата панорама на културни събития, намерили “отзвук” по страниците му. Проблемите на изобразителното изкуство се дискутират в статията на Ал. Божинов “Борис Георгиев и неговата малка изложба” (1, 5), в портретните рецензии на Д. Кьорчев, посветени на К. Щъркелов (1, 14-15) и скулптора Андрей Николов (1, 16-17), а популярните разкази за живота и творчеството на Рембранд (1, 2) и Веласкес (1, 4) от Цено Тодоров разчупват тона на списанието. Въпреки свойствената си полемичност и пристрастност, Т. Боров в поредица от статии “Една книга за любовта” (1, 7-8), “За нашата Народна библиотека” (1, 10), “Луначарски за изкуството” (1, 11-12) разглежда проблеми от различен дискурс, разкриващи както ерудицията на автора им, така и “широкия” хоризонт на “Пролом”. Съдбата на Македония е средищен сюжет за “Пролом”, предмет както на политически прегледи, така и на исторически проучвания: В. Велков, “Историята на стара Македония” (2, 1), Й. Венедиков – “Нашият излаз на Бяло море” (2, 4). Макар и до известна степен исторически неаргументирана, статията на В. Н. Кралевски “Родното място на отца Паисия” (2, 17-18) дава нова гледна точка към този деликатен проблем. В обемистата си студия “Из историята на нашия черноморски бряг” (1, 18) Й. Венедиков пък скрупульозно проследява геополитическата история на българското Черноморие. Авторът на единствения български роман в сонети – “Владо Булатов” (1922), Ст. Чилингиров заема водещо място във втората годишнина на “Пролом”. В поредица от разножанрови текстове, обединени под заглавието “Моменти от културния и политическия живот на нова България” (2, 7, 8) писателят ни запознава с архива и кореспонденцията на Д. Великсин, един “скромен, тих и усамотен човек” от средата на 60-те години на миналия век. Въпреки открито заявения си “литературоведски” характер, сп. ”Пролом”отделя място и на някои езиковедски проблеми. Статията на Т. Боров “Речникът на Найден Геров” (2, 9-10), посветена на Б. Пенев и написана по повод 100 г. от рождението на Н. Геров, откроява колосалното му дело независимо от някои недоброжелателни критики към “Речника...”. А правописната реформа от 1921 г. е предмет на статията “Последната правописна реформа” (2, 9-10) от Н. Т. Балабанов. Текстът не само представя различните проекти, а най-вече поставя проблема за характера на езика: “...сегашният ни правопис наистина може да се опрости, като се прокарат такива поправки, с които да се постигне по-голяма еднаквост между книжовен изговор и писмо и по-лесно усвоение на правописната система”. За широкия спектър от идеи, застъпени в изданието, свидетелстват и текстовете, засягащи някои музиковедски проблеми. Те варират от популярни статии за известни музиканти – “Шопен”, представен от Вера Рашева (1, 13), до специализираните студии на д-р Ив. Малеев “За романтизма в музиката” (3, 4-5) и “Симфониите на Бетховен” (3, 7-8). Водещо място в “Пролом” обаче заемат политическите статии и прегледи, които определят облика на списанието след втората годишнина. В по-голямата си част те са дело на Д. Кьорчев и също обхващат разностранен кръг от проблеми: “Френско-турското сближение” (1, 1), “Англия и Франция” (1, 2), “Английската политическа система” (1, 3), “Франция и конференцията в Генуа” (1, 6), “Кризата на Изток” (1, 13), “Още нещо за френско-немския конфликт” (2, 7) и др. Твърде интересна и от днешна гледна точка е студията му “Балкански съюз или Югославия” (3, 7-10), в която се разглежда мястото на България в една югославска държава. Заедно с Д. Кьорчев в политическия отдел на списанието редовно печатат Г. Занетов, Т. Василев, Илия П. Смирнов, М. Хранов и др. Финансово-икономическите статии имат за предмет съвременното състояние на стопанството и данъчната политика, като сред тях изпъква белетризираното повествование на д-р Ив. С. Пенкова “Животът и мирогледът на един индустриален гений” (поместена в цялата трета годишнина), в центъра на което стои личността на Х. Форд. Отново в третата годишнина на “Пролом” започват да излизат анонимните “Мисли на един затворник”, “рубрика”, която продължава съществуването си чак до първата книжка на следващата годишнина. В продължение на една година “Мислите...” разискват въпросите за “смъртното наказание”, “за амнистията и помилването”, “за съдиите” и т.н. Написани увлекателно, те по-скоро се вписват в полето на нравствено-психологическия етюд, отколкото сред правните казуси. * В сравнение с финансово-икономическите и политическите статии и студии художествените текстове по страниците на “Пролом” са малко на брой. По-добър прием в списанието намира лириката. Кирил Христов, авторът на “Трепети” (1897), позволил си за първи път в българската поезия “да манифестира радостта от живота, чувствената наслада на любовта” (Кр. Куюмджиев), печата в “Пролом” цикъла епиграми “Запалени стрели”, “извадени от разни места” на непубликувания тогава дневник “Време и съвременници”. В сравнение с дневника, където лицата, вдъхновили К. Христов, са посочени, в “Пролом” индивидуалните позовавания липсват, но това не пречи на внимателния читател да “разпознае” личностите, стоящи зад всяка епиграма: Муха. а иска важен той да бъда. Но как? И начин стар избира без страх: Велики хора, който строго съди, Най-малкото равен ще да е на тях. Отново в първата годишнина на списанието (1, 11-12) е отпечатана част от подготвяната за печат “антология”, съдържаща “избрани Кирил Христови стихотворения”. Въпреки че не добавят нови щрихи и нюанси към творческия портрет на автора си, стиховете затрогват със своята искреност и спонтанност, правят читателя съпричастен с орисията на поета да изживее живота си в “страшни времена”. “Антологията” на К. Христов излиза през юни 1923 г., радвайки се на широк прием сред читателите. Доказателство за нейната популярност е решението на автора да направи второ допълнено издание на книгата, отпечатано през 1944 г., няколко месеца преди смъртта му. Подготвяната “Антология” е във всяко едно отношение “елитарно” произведение. Издадена от Министерството на народната просвета на луксозна хартия, с красив печат, допълнена с приложение от 22 страници, съдържащи отзиви за поезията на К. Христов, книгата е действително прецизно “изработен” текст. За съжаление тесните професионални и лични контакти между Д. Кьорчев и Тр. Кунев, датиращи още от появата на алманаха “Южни цветове”, не дават очаквания резултат. С изключение на цикъла “Стихове” (1, 5), певецът на “генетичния оптимизъм” (Д. Аврамов) остава встрани от целите на списанието. Очевидно прогерманските позиции на “Пролом” (ставащи все по-видими след третата годишнина) не допадат твърде много на натюрела и възгледите на Трифон Кунев. Към това трябва да прибавим и една от водещите насоки в творческото развитие на поета, незасягаща пряко списанието. Защото след 1908 г., още ненавършил 28 години, Тр. Кунев губи интерес към поезията, насочвайки се все повече към политическата проза. Слабо застъпени са прозаичните жанрове. От огромно значение за облика на списанието е близкото приятелство между редактора Д. Кьорчев и Елин Пелин. Именно благодарение на настойчивостта на Д. Кьорчев Елин Пелин довършва и отпечатва в списанието “написаната със зор” повест “Земя”. (1; 1-9, 13-19). Независимо от трудностите, съпътстващи създаването на творбата, третата и последна повест на Елин Пелин е симптоматична в много посоки. От една страна, чрез синтеза на моралистичния и социалния патос авторът очертава една от най-плодотворните традиции в българската белетристика, намерила ярко продължение в прозата на Г. Караславов, Ст. Ц. Даскалов, Ивайло Петров и др. Паралелно с това “Земя” е последният опит на Елин Пелин да овладее широките епични пространства, надхвърляйки рамките на разказа. Повестта оформя един близо двадесетгодишен етап от развитието на писателя, отразил “архетипните картини на българското поднебитие и душевност” (Св. Игов). От средата на 20-те години писателят все повече се отдава на творчество за деца и на кратки стихотворни и белетристични творби, най-често хумористично-сатирични, в които “мъките на реалиста” са вече на заден план. Повестта “Земя” е сред малкото белетристични текстове, публикувани в “Пролом”, и е единственото цялостно произведение, излязло в списанието. Откъсът “Червената кръчма” от дневника на К. Христов “Време и съвременници” (3, 3), имащ повече допирни точни с белетристичното повествование, отколкото с мемоаристиката, е инцидентно явление в структурата на списанието. Същото важи и за историческия роман на Йордан Венедиков “Шейх Ал Джибал” (4, 1-10), интерпретиращ събития “из живота на Персия през средните векове”. “Пролом” дава място и на два пътеписни текста, които допълват съществуващата в списанието като цяло хармония между европейското и българското. Ако “пътните бележки” на Ю. Начев за Италия (4, 7-8) са написани доста суховато, то пътеписът на П. Росен “Из Розовата долина” (3, 6) представя великолепни описания на подбалканските красоти: “Бил съм в подножието на Монблан, на Везувий, на Мусала, на Олимп, но никога не съм изпитвал това гордо чувство, което изпитах пред Юмру-Чакал. Не че е тъй величествен и страшен. Не. Всички епитети са му чужди. Само едно-едничко казано в полузабравената някога популярна песен: Смей се на нас..., Горд балкан, е на място казано. Горд! Страшно горд!. (...) аз бих желал да повтарям тази дума до омръзване, - тъй неизчерпаемо ми се вижда съдържанието й.” Обемът на прозата взема превес над другите жанрове, ако причислим тук и мемоарните текстове, отпечатани в “Пролом”. Макар и да не притежават естетическа стойност, те свидетелстват за събития от различен характер, а също дават автентична информация за редица исторически личности. Диапазонът, в който са положени, е твърде широк – от пространните спомени на Султана Р. Петрова (“Из моите спомени”, 1, 11-12) до лаконичните “Мемоари на граф Вите” (1, 4). Личността на В. Левски трайно привлича вниманието на сътрудниците на “Пролом”. Втората и третата книжка от втората годишнина са изцяло посветени на Апостола. В поредица от статии и спомени – Й. Венедиков (“Васил Левски”), Р. Чолаков (“В. Левски като поет”), Н. Т. Обретенов (“Спомени за В. Левски”), Т. Василйов (“Левски в Тетевене”), пред читателя се откриват нови страници от делото и образа на Левски, носещи едновременно интимност и сакрализация. С трогателна топлота е написан споменът на К. Д. Мутафов за артиста К. Сапунов (2, 5-6), а взаимоотношенията между Екзарх Йосиф и Ст. Стамболов са педантично проследени от Армулеев (2, 1). Личността на Ст. Стамболов е “предмет” на наблюдения и анализ в спомените на Господин Иванов – “Из спомените ми за Ст. Стамболов” (3, 9-10), на В. Загоров “Спомените ми за Ст. Стамболов” (3, 2-8). В сравнение с останалите периодични издания, например “Златорог”, в които драматургията заема достойно място, списанието на Д. Кьорчев е безразлично към царството на Мелпомена. В четирите запазени годишнини на “Пролом” се среща само един драматургичен текст - първата част (“В началото”) от пиесата “Назад към Матусала” (4, 7-8) на Б. Шоу, в превод на Д. Мавров. Ограниченият брой на художествени произведения в “Пролом” (явно съзнателно прокарвана тенденция) рефлектира и върху присъствието на преводна поезия и проза. За разлика от статиите, даващи една разгъната картина на културния живот у нас и в чужбина (публикуват се дори прегледи на американската литература, за които ще стане дума по-нататък), тук рядко се печатат художествени преводи. Освен посочения откъс от пиесата на Б. Шоу, единствените други преводи са на философските и нравствено-психологическите етюди на индийския поет Робиндранат Тагор (4, 3-4). В първите две годишнини характерът на списанието се определя от “културния отдел”, където редовно печатат М. Арнаудов, Ал. Балабанов, Т. Боров, Д. Б. Митов, все автори от кръга, оформен около “Развигор”. Независимо от полемичността на някои текстове сп. “Пролом” не остава чуждо на обективната оценка. Без да има строго академичен характер, списанието помества поредица сравнителноисторически и културологични текстове, дело преди всичко на М. Арнаудов и Ал. Балабанов. Това ясно се вижда от съдържанието на първата годишнина (1922), в която името на проф. Арнаудов се среща често, оформяйки сериозен корпус от теоретични и критически текстове. В поредица от статии (“Комичното у Молиер”, “Към техниката на духовната работа”, “Дружбата на Шилера с Гьоте”, “Канонът на българската литература”) М. Арнаудов дискутира същностни проблеми от литературната история и теория, където проличава не само огромната му ерудиция, но и способността му да предлага отделни стратегии за четене на художествената творба. Последовател на проф. Шишманов, М. Арнаудов не оставя в рамките на определен “канон”, а съчетава биографичния с културноисторическия метод, използва принципите на сравнителноисторическото литературознание и миграционната теория. Характерен пример за подобен подход е статията “Комичното у Молиер” (1, 2), писана по повод 300-годишнината от рождението на видния френски комедиограф. Авторът не се спира подробно върху отделните драми на Молиер, а търси “същината на комичното” в творчеството му. Независимо от юбилейния повод и характер на статията, Арнаудов не пропуска възможността да се впусне в “лабиринтите” на психологията на литературното творчество. Драмите на Молиер му дават повод да “разговаря” за природата на трагика и комика, да разграничи хумора от сатиричните обобщения. Според него комикът “се отличава с верен усет за всичко опако, всичко извратено, побъркано и чудато” – за разлика от трагика, “който идеализира, откривайки великолепието на човешката душа (...) комикът е по-близо до истината, до жестоката всекидневна истина...” Тръгвайки от методологическите постановки на психологията (Липс предимно), която обосновава комичното като скачване между две противоположни представи, М. Арнаудов определя комичното чрез ефекта на разминаването: “...нашето внимание е насочено да долови нещо значително, а пък открива нещо незначително – и в това прехвърляне на излишната, голямата духовна енергия върху дребното, се състои удоволствието, що се изпитва.” Структурирана по този начин, статията на М. Арнаудов претендира да бъде нещо повече от кратък критически преглед на Молиеровата драматургия. Опирайки се върху конкретни творби, авторът създава текст с трайни обобщения върху природата на комичното – независимо от границите, в които то е положено. Защото смехът, по думите на Бергсон, е “поправителна мярка, средство за отмъщение от страна на обществото, което не знае как инак да накаже престъпленията спрямо себе си”. Следващата работа на М. Арнаудов в “Пролом” – “Към техниката на духовната работа” (1, 7-8), отново е с ясно изразен теоретичен патос. Текстът е инспириран от книгата на проф. Фридрих Кунце “Техника на духовната работа” и е допълнение към обемните студии на М. Арнаудов “Към психология на поетическия опит” и “Няколко глави от психология на творчеството”, публикувани през 1921 г. За разлика от романтиците и романтичната школа, акцентиращи върху езотеричността и тайнствеността на художествения текст, българският учен още в началото отбелязва, “че техниката на духовната работа не може да бъде такава абсолютна мистерия...” Целта не е “скриване”, “съхраняване”, “пазене” на творбата, а проникване в нейните тайни, в “по-тъмните ходове на мисълта.” Позовавайки се на редица примери, М. Арнаудов определя три главни момента в творческия процес: концепции, изпълнение и не на последно място “ценни хрумвания” и “интуитивни догаждания”, от които “после се развиват стройни вериги и образи, мисли и заключения”. Твърде скептичен е към онези “теории или методи”, убедени, че “тайната” може да се разбули изведнъж, “с един замах”. В сравнение със съвременното българско литературознание, откриващо с близо седемдесетгодишно закъснение д-р Фройд, М. Арнаудов е резервиран към психоаналитичния метод на видния австрийски невролог и психопаталог: “В психологията, например напоследък е на мода т.н. психоанализа на Фройд. Тя има своите ревностни апостоли, своите фанатици, своите конгреси, своите лаборатории и клиники, и тя върши всичко: обяснява сънища, лекува болни, решава проблемите на художественото създаване и т.н. (...) Но на мен ми се струва, че тя не казва нещо значително повече от това, което са казали на времето си други “най-нови” теории, и ние прекрасно можем да бъдем скептици към нея...” През първата годишнина на списанието излизат и други две статии на М. Арнаудов: “Дружбата на Шилера с Гьоте” (1, 9) и “Канонът на българската литература” (1, 16-17), показателна както за широките интереси на изследователя, така и за плурализма на “Пролом”. Предмет на първата статия са взаимоотношенията между Гьоте и Шилер. Авторът е встрани от пикантерията и досадното любопитство и си поставя за цел “да изтъкне значението и характера на една идеална дружба, тъй рядка в републиката на духовете и тъй благодарна за цяла една нация”. Позовавайки се на кореспонденцията помежду им (подредена от самия Гьоте), М. Арнаудов очертава накратко “какво дължат един другиму министърът и професорът”. Страдащ от раздвоението да “бъде теоретик и практик в изкуството”, Шилер под влиянието на Гьоте се “мъчи да ограничи действието на разума, за да даде преднина на въображението”, а Гьоте получава от Шилер “импулса за бърза, смела продуктивност (...) чувства се окрилен за нови дела.” Критическият сюжет “Гьоте и Шилер” не остава случайно явление в редакционната политика на списанието. Третата годишнина предлага статията на К. Лампрехт “Гьоте и Шилер” (3, 7-8), преведена от Д. Мавров. В бележка под линия преводачът посочва, че текстът е извадка от “една статия на К. Л., писана през 1917 г. в Солунския лагер.” В сравнение с М. Арнаудов, К. Лампрехт акцентира много повече на различията помежду им като представители на два типа творчество. Бидейки “сантиментален поет”, Шилер се “движи в света на идеите”, погълнат от “най-високите проблеми на човечеството”, за разлика от таланта на Гьоте, определен от самия него като “природна сила, която твори сама за себе си и от само себе си.” “Канонът на българската литература” (1, 16-17) е една от ключовите статии на М. Арнаудов, труд със съществено методологическо и литературноисторическо значение. Неговото отпечатване в “Пролом” не е случайно. Необвързан с определена литературна общност, стоящ далече от полемиките в литературния печат (по това време е в разгара си спорът между кръговете около “Златорог” и “Развигор”), проф. Арнаудов намира нужното спокойствие по страниците на “Пролом”. Контактите на редактора Д. Кьорчев и бъдещия ректор на Софийския университет се запазват и през следващите години, независимо че от 1925 г. М. Арнаудов започва да издава списание “Българска мисъл”. Статията е разделена на две части. В началото авторът дефинира понятието “канон”, а в следващите страници прави опит да “скицира канона на завършените наши писатели.” Всъщност втората част е “негласна” периодизация на българската литература от Възраждането насам. Това прави “Канонът...” още по-ценен, тъй като проблемите, свързани с различните периодизации на литературата ни (преди всичко противоречието между вътрешно-иманентните закономерности на литературния процес и възприетата историческа периодизация) са с сред най-дискутираните въпроси в последните двадесет-тридесет години – Г. Цанев, П. Динеков, Т. Жечев, Б. Ничев, Ст. Елевтеров, Св. Игов и др. Михаил Арнаудов употребява понятието “канон” в смисъл на “избрани ценности на ония творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето “класически” – поне в историята на дадена национална литература”. Като отправна точка на своята “подредба” авторът използва смяната на поколенията, един откровено заявен културноисторически принцип. За него поколението е “съвкупност от всички съвременници, родени при еднакви обществено-политически и икономически условия, при еднакви тенденции на духовния живот и при еднакви задачи на историческия момент”. В този смисъл поколението е относително хомогенно, “ядро, около което през известни години се групира всичко сродно, за да намери опора, за да се осмисли и оправдае като законен културен продукт”. В развоя на българската литература от началото на ХІХ до 20-те години на ХХ в. М. Арнаудов “различава” четири поколения. Първото поколение се състои от автори, родени около 1820 г. – Г. Раковски, Петко Славейков, Д. Чинтулов, Н. Геров и др. Към тях авторът добавя и “родените малко по-късно” Л. Каравелов, В. Друмев и К. Миладинов. За повечето от представителите на това поколение идеал е просветата, а чрез отваряне на училища, провеждане на учебници и забравени книги “се насажда грамотност, патриотично чувство и национално съзнание”. Литературата, създадена от тази формация не е спечелила автономност и в повечето случаи “е и услуга на практическите домогвания”. “Колкото и да ни е мила тази епоха – продължава Арнаудов – с патоса си, устремите и жертвите си, литературни ценности тя знае твърде малко.” Писателите, родени между 1848 г. и 1856 г., се вписват като второ поколение в класификацията на М. Арнаудов. Основните фигури тук са Хр. Ботев и Ив. Вазов, а на “значително разстояние” след тях идват К. Величков и Ст. Михайловски. Животът и творчеството на това поколение се определя от две епохални за българската история събития – Априлското въстание и Освобождението на България. Без да навлиза в подробности, авторът определя създадените творби през този период като средищни за българската литература, “като първа истинска поезия”. Пейо Яворов и Кирил Христов, предхождани от Пенчо Славейков и Алеко Константинов, дават облика на следващото поколение. В сравнение с първите две поколения авторите, родени между 1876 г. и 1884 г., издигат лозунга “изкуство за самото изкуство” (Art pour l’art), изповядвайки творчество, “което има собствена мисия, което иска да задоволи висшите потребности на духа”. Независимо от отделни неточности, М. Арнаудов много ясно е изговорил основната промяна, настъпила в българската литература на границата между двата века: новата гледна точка към човека и европеизацията на литературния процес. Личността вече не се осмисля като част от даден колектив, а като конкретна индивидуалност с оформен интимен свят. “Европеизмът” променя отношението на писателите към Родината и родното. Националното не се разбира (и не се побира) в традиционния битово-етнографски контекст, а в “един по-дълбок смисъл”, проникващ в многоизмеримостта на нещата. Езикът също се променя – и като речник, и като синтаксис, лириката получава “невиждано по-рано съвършенство”. Императивът на “новото време”, продължава М. Арнаудов, е “отричане от всичко житейско – активно, от всичко плебейско – банално”, коренно различен от идеалите на възрожденско-вазовската епоха. Статията завършва с кратък преглед на жанровите процеси в българската литература. Въпреки изчерпателността си трудът на М. Арнаудов съдържа редица неточности. Никъде не са споменати З. Стоянов и Ел. Пелин, П. Тодоров и д-р Кръстев, съвсем бегло се говори за К. Величков и Ст. Михайловски, имена, без които е невъзможна представата на литературния живот от края на ХІХ и началото на ХХ век. Поезията на Ботев и белетристиката на Вазов са маркирани с няколко думи. Отсъстват цели направления, каквито безспорно символизмът, социалистическата и народническата литература. Игнорирани са граничните периоди от развоя на литературния процес въпреки заявения в началото културно-исторически принцип. Така например, когато говори за “епохата от 1872 до 1895 г.”, М. Арнаудов не споменава изобщо Освобождението като “гранична ситуация”. Естествено то не променя с магическа пръчка характера на литературата, но литературноисторическата ситуация е коренно различна. Българската литература престава да бъде емигрантска, а текстовете й се създават и осъзнават вече като естетическа реалност. Изброявайки пропуските в статията, не бива да забравяме както близката дистанция на автора до наскоро “отшумелите” литературни процеси, така и факта, че много от нещата, за които се говори в “Канонът...”, тогава все още са в процес на оформяне. Започнал с характеристиката на четвъртото поколение, Арнаудов го изчерпва с няколко изречения, смутен от сложността “откъм насоките и постиженията”. Да не забравяме, че когато е отпечатан текстът (1922), започва да излиза сп. “Хиперион”, където символистите ще намерят своя “последен пристан”, чак до 1931 г. В този ред на мисли “Канонът на българската литература” е по-скоро фрагментарен свод от конспективно нахвърляни идеи и четенето му като завършен текст е некоректно. Заедно с “История на българската литература” (1884) от Ал. Пипин и В. Д. Спасович, “Кратък преглед на българската литература...” (Г. Д. Попов, 1886), “История на българската литература” (Д. Маринов, 1887), “Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища” (А. Т. Балан, 1896) и още няколко “нагодени за прогимназията” учебници, “Канонът...” е сред малкото опити за “частична” история на новата българска литература. Целта на списанието – “да даде не само статии и монографии, които имат строго научен или отвлечен характер”, не остава без резултат. Паралелно с академичните трудове на М. Арнаудов сп. “Пролом” става трибуна и на Ал. Балабанов, публикувал на страниците му редица възлови за неговата “критическа естетика” текстове. Независимо от разножанровия си характер статиите на Балабанов придават на “Пролом” по-голяма диалогичност, атрактивност, полемичност, разчупват тона му. В началото на 20-те години “Развигор” и “Пролом” се превръщат в епизод от полемиките със сп. “Златорог” и най-вече с главния му редактор Вл. Василев. Дискусията протича по страниците на няколко поредни книжки и статиите са свидетелство за критическите сюжети на Ал. Балабанов, които, ако се изразим с езика на Е. Бенвенист, представляват “събития, създаващи събития”. В сп. “Пролом” Балабанов отпечатва статиите “Аристотеловата поетика” (1, 7-8), “Един класик на българската проза” (1, 11-12), “Античният мир в нашия сегашен живот” (1, 19-20), “Български афоризми” (2, 2-3), отличаващи се със стегнатост и лаконичност, чужди на абстрактното слово, с удивително бърза и естествена смяна на мотиви и идеи. Балабанов не анализира творбите, а ги съпреживява, произведението за него е “повод за разговор със себе си” (С. Радев). Разглеждайки даден автор или проблем, критикът всъщност разказва страници от своя живот, разкрива надеждите и разочарованията си, своите болки и блянове. Александър Балабанов е не само ерудиран познавач на античната литература, погледът му към нея не се ограничава със скучновата поредица от дати и имена. “Той не само беше изследвал този свят – пише Б. Делчев – той го беше преживял” . Независимо че има за предмет културно-историческите паралели между Античността и съвременната литература, статията “Античният мир в нашия сегашен живот” (1, 19-20) е пример за това, как критическите текстове на Балабанов се превръщат в академични трудове в беседи, ориентирани към широк кръг читатели: “Нека да кажем на края: кой не е напоен с античния дух, ако е поет, ще бъде винаги копие и роб; ако е филолог ще страда жестоко; ако е философ, ще излива от пусто в празно; ако е прост читател и гражданин, ще стои като пред книга със седем печата пред всяко по-дълбоко и по-значително произведение.” Спорът с литературния кръг около сп. “Златорог” е симптоматичен в две посоки. От една страна, критическите преценки на Балабанов са субективни, положени на лична основа, и най-вече насочени срещу фигурата на Вл. Василев. “Не можем да редактираме списание човек – подчертава Балабанов в “Български афоризми”, – който няма никаква духовна храна, който е вече на повече от 42 години и не си е дал труд поне малко от малко да се запознае с някой чужд език!” От друга страна, сблъсъкът между двамата е не само среща на “психологически и естетически антиподи” (Е. Трайкова), а най-вече противопоставяне на две различни концепции за българската литература. Ако Вл. Василев “издига в култ творческия дух, освободен от идеологическата ангажираност, писателят се цени по способността да наблюдава, по силата на фантазията и богатството на слога”, Балабанов демонстрира пиетет към пластичното, яркото и релефно изображение. Спирайки се върху “Приказка в рококо” на Ч. Мутафов, критикът заключава: “Аз я прочетох – прочетох всичките 21 страници. И не мога да си простя това (...) И студено е, и пусто в това маймунско хоро с умишлена и напластена натруфеност.” На Ал. Балабанов и респективно на сп. “Пролом” дължим повторното “откриване” на З. Стоянов. След като в края на миналия век Пенчо Славейков обсипва личността и делото на З. Стоянов с незаслужени нападки, наричайки “Записките” “овчарски дивотии”, а автора им “велик медвенски патриот”, след като Вазов (в други случаи прецизен в отбелязването на всяка нова българска книга) “не забелязва” нито първия (1884), нито втория (1887) том на “Записки по българските въстания”, в началото на 20-те и 30-те години, период, „който най-общо може да се определи като вторично сближаване на художествени и нехудожествени типове” започва новият прочит на З. Стоянов. От този ракурс статията “Един класик на българската проза” (2, 11-12) може да бъде осмислена не само в контекста на индивидуалните критически предпочитания, а и като част от интереса към “родното”, от процеса на “завръщането към първичните сили на земята и народа ни” (Н. Фурнаджиев). Творческата история е описана от самия Балабанов. След като “изпада” в Копривщица на “случайна почивка”, единствената за него от десет години, лишен от възможността да “чете лигави стихове на бездарни поети и драскачи”, Балабанов намира най-сетне спокойствие от “грозните грижи на София” в “бистрите и златни планински потоци”. Природата също е била благосклонна към З. Стоянов и неговия “откривател”. В една дъждовна и неприветлива вечер, разхождайки се из копривщенските одаи, Балабанов намира третия том на “Записките”: “Току еднаж в досадата си ненадейно бръкнах в едни нощви. Вътре, вместо брашно или тесто намерих записките на З. Стоянов. И още там, на самото място, над самите нощви заврях и аз глава в записите. И вече нищо не можеше да ме отдръпне от тях.” Въпреки че статията е написана “на две – на три”, под въздействието на “неизлечими впечатления и спомени”, тя разкрива няколко важни черти от критическия портрет на Балабанов. В сравнение с полемиките, където е краен и субективен, в портретните си студии той се домогва до вдъхновени страници, изпълнени с непозната за него обективност. Поразително е умението му с едно-две изречения да изрази същността на коментирания текст: “З. Стоянов има да описва нещо важно, нещо голямо, нещо народно, нещо балканско, нещо просто и нещо страшно в своята простота.” Тези редове ни напомнят за трагедията на Балабанов като учен и човек, същността на която се крие във факта, че неговите открития и догадки “струват много повече, отколкото изглежда на широкия и повърхностен свят”. Афинитетът на Балабанов към З. Стоянов не е случаен. Той разкрива както интереса му към писатели от т.нар. “първичен тип”, така и концепцията му за характера на българската литература. За разлика от повечето наши критици, които умело интерпретират отделни писатели и проблеми, но нямат усет за развитието на литературния процес, Балабанов притежава завършена идея за цялостния развой на литературата ни. Нека се изкушим да си припомним неговото мнение за “двете” литератури, едната “книжна и ялова”, а другата “жива, силна, оригинална, с пламъци и с удари, с прелести и грешки, с грубости, но винаги с поезия”. Сп. “Пролом” проявява засилено внимание и към един друг класик на българската проза – Елин Пелин. Интересът към творчеството му не се изразява единствено с отпечатването на повестта “Земя” в първата годишнина. На 2 април 1922 г. се провежда юбилейно честване по повод 25-годишнината на литературната дейност на Елин Пелин. Във връзка с тържеството организационният комитет, натоварен с провеждането на юбилея (негов активен член е и редакторът на “Пролом” Д. Кьорчев), издава “позив”, отпечатан в списанието (1, 3). Противно на очакванията, текстът (писан най-вероятно от Д. Кьорчев) не съдържа обичайните поздравителни редове, а дава синтетична оценка на присъствието на юбиляра в българската литература: “В нашата млада литература – се казва в текста – особено в областта на белетристиката, която брои малко имена, ние имаме само един Елин Пелин, оригинален, самобитен и народен.” Много точно, само с няколко думи, са посочени главните “ядра” в неговото творчество – “душата на българския човек” и “природата”. Следвайки традициите на прозата ни, Елин Пелин изобразява природата като “истински поет”, а българския селянин с “едно топло, с едно пъстро, с едно лъчезарно, живо и силно въображение”. В сравнение с д-р Кръстев, който намира у Елин Пелин “незначителност на теми” и “отсъствие на органична цялост”, авторът на “позива” определя Елин Пелин като майстор на българския разказ, колкото и “да са естествени и прости наглед неговите произведения”, защото в тях “поетът и художникът вървят ръка за ръка”. На поканата на “Прелом” се отзовава Ал. Божинов с кратка статия по повод честването на юбилея – “Елин Пелин” (1, 7-8). След като посочва, че не е негова работа да определя “значението на Елин Пелин в нашата литература”, Ал. Божинов спира вниманието си накратко върху няколко епизода от дружбата им. Без да навлиза в подробности, той пресъздава атмосферата и “хубавите години” на тяхната младост, давайки с бележките си “слаб израз на радостта си” да познава и работи с Елин Пелин, за когото “един ден ще се пише толкова, колкото за всеки един наш голям писател”. Интересът на Д. Кьорчев и сп. “Пролом” към Елин Пелин не е критически каприз. Въпреки своята съпричастност към проблемите на модернизма, Д. Кьорчев не е безразличен към постиженията на “самобитната линия в българската литература” (Цв. Атанасова). Именно на него принадлежи студията “Захари Стоянов, Иван Вазов, Пенчо Славейков” (1911-1928-1932), в която може би за пръв път се отчитат естетическите стойности на “Записките”. Сп. “Пролом” е сред малкото издания, които отбелязват “новите разкази” на Елин Пелин, обединени по-късно в цикъла “Под манастирската лоза” (1936). Статията на Д. Б. Митов “Последните работи на Елин Пелин” (1, 7-8), макар и написана доста повърхностно, дава сравнително ясна представа за рецепцията на творбите в периода на появяването им. Както е известно, “Под манастирската лоза” е най-дълго писаната книга на Елин Пелин – цели 30 години. Началните разкази са от 1908-1909 г., а последните от 1934 г. В крайна сметка тя остава недовършена и прословутото “рамкиране”, за което говорят някои изследователи, като че ли е плод на критически фантазии, отколкото на обективни дадености. В бележките към т. 3 от Събраните съчинения на Елин Пелин, Т. Боров си спомня: “Първите 6 коли от първото издание са отпечатани през лятото на 1934 г., но книгата не може да излезе поради изричното желание на Елин Пелин да се изчака написването и на останалите разкази (...) Най-после през пролетта на 1936 г. Хр. Хаджиев се вижда принуден да даде нареждане за приключване на книгата и дотогавашния й обем (...) против желанието на Елин Пелин, който настоява да бъде изчакан.” Когато излиза статията на Д. Б. Митов, са отпечатани едва пет разказа, заедно с “Отец Сисой”. Формално погледнато, критикът няма право да говори за “цикъл”, но определението се повтаря няколко пъти. Очевидно, независимо от факта, че някои от разказите въобще не са създадени, още в самото начало те се възприемат като част от по-голяма цялост. Накрая, без да навлиза в детайлни сравнения, Митов прави сравнение между “предишния и сегашния” Елин Пелин, изтъквайки че “не може и дума да става за някакво голямо различие”. На пръв поглед подобно твърдение звучи произволно и неаргументирано, особено на фона на преследващите критически оценки, разглеждащи цикъла “Под манастирската лоза” като друг тип текст, твърде различен от “селската проза” на Елин Пелин. Но ако погледнем панорамно, ще видим, че Д. Б. Митов не е далеч от истината. Защото, независимо от цикличността, от условно-стилизаторската тенденция разказите “внушават онази мъдрост, която Елин Пелин ни е внушавал и с чисто “изобретателните” си разкази из селския живот” . Въпреки че не е свързано пряко с дружеството “Родно изкуство”, основано през 1919 г. от група художници, сп. “Прелом” независимо от прогерманската си насоченост, не остава безразлично към проблемите на родното. Израз на този интерес са статиите на М. Арнаудов “Произход и смисъл на българските народни обреди” (2, 17-18) и особено “История на една балада” (2, 5-6). И ако първата е част от увода към “Студии върху българските обреди и легенди”, то “Историята...” е един от образците на сравнителното българско литературознание. Използвайки принципите на миграционната теория, позовавайки се на многотомния “Сборник за народни умотворения”, както и на сборниците на братя Миладинови и К. Шапкарев, М. Арнаудов създава един вдъхновен труд, чиято изчерпателност буди удивление и днес. В това отношение той наследява своя учител и предшественик Ив. Д. Шишманов, разработил “мотива за мъртвия брат” (СбНУ, г. 12, 13), а сюжетът за “вградената невеста”, разработван от самия Арнаудов, получава съвременната си интерпретация в множество статии и студии на Т. Жечев. В първите две годишнини, наред с академичните трудове на М. Арнаудов и Ал. Балабанов, сп. “Пролом” отделя значително място и на литературната критика. Паралелно с текстове от български автори, се печатат и такива, които засягат не само конкретни творби, но имат и претенцията теоретично да осмислят критиката като “духовна дейност”. Подобен характер има статията на Д. Кьорчев “Основните страни на художественото творчество и тяхната оценка” (1, 3-4). Авторът се интересува от проблемите на формата и съдържанието, но най-вече от мястото на критика между автора и читателската аудитория. Според него “първата и най-важна страна на всяко художествено дело е неговата форма. Съдържанието сякаш е нещо второстепенно.” В сравнение с него “формата е всичко, тя е изкуство, тя е храна за душата”. Подобен характер има и статията на Д. Кьорчев “Основните страни на художественото творчество и тяхната оценка”, публикувана последователно в 3 и 4 книжка на първата годишнина. (1, 3, 4) Д. Кьорчев е заинтригуван от проблемите на формата и съдържанието, но най-вече от мястото на критика между автора и читателската аудитория. Според автора “първата и най-важна страна на всяко художествено дело е неговата форма. Съдържанието сякаш е нещо второстепенно. “В сравнение с него “формата е всичко, тя е изкуство, тя е храна за душата.” Тук ще добавим и статията на Габриел Врюне “За критиката” (1, 11-12), преведена от Д. М. (Димитър Мавров), която разглежда “същността на литературната критика” и “мисията на литературния критик”. Правейки паралели с литературната история, авторът заключва, че задачата на литературния критик “не е като задачата на литературния историк” и е доста по-различна от тази на “чистия дилетант”. Критикът според него не изучава хронологично текстовете, а е посредник “между произведенията от миналото и днешния живот”. Брюне е за критика, която слиза дълбоко в душата на писателя и в духа на произведението и изтъква интуитивно-естетическите аспекти на критиката, определяйки я “като ново създаване на произведението, което се явява вече блестящо, подновено, готово да оплоди още една епоха, за която не е било създадено”. Без да е списвано от ограничен кръг сътрудници, сп. “Пролом” явно “изказва” предпочитанията си към определени автори и “замълчава” за други. Така например никъде, дори между редовете, няма да открием информация за излязлата през 1922 г. тънка книжка с около 40 стихотворения, озаглавена многозначително “Да бъде ден!”. Тази тенденция се запазва и в следващите години на списанието. По неговите страници няма да прочетем нищо от и за септемврийските поети, а кланетата от есента на 1923 г. неангажирано са наречени “събития” (2, 13-14). И ако не присъстваше “извинителната” бележка в началото на септемврийската книжка, едва ли читателят би научил нещо за Септемврийското въстание. Стига се дори до призива “Помогнете на немските деца” (2, 17-18) в момент, когато Антон Страшимиров разпродава личната си библиотека, за да се осигурят средства за осиротелите семейства. Явно редакционната колегия предпочита да остане встрани от “горещите” текстове и събития, потъвайки в тайните, които носят стиховете на Т. Траянов. Рецензията на К. Гълъбов “Български балади от Т. Траянов” (1, 5) излиза една година преди националната трагедия от 1923 г. и една година след като Траянов е издал стихосбирката “Български балади” (1921). Тя е дело на един завършен символист, който на съвършен български език изразява националната трагедия от двете национални катастрофи. По думите на С. Янев, “тази книга е “Епопея на забравените” или по-точно “Епопея на трагично измамените” от второто десетилетие на века”. Статията на К. Гълъбов е фрагментарна и хаотична, по-скоро “заявка” за по-нататъшен интерес, отколкото задълбочено вглеждане в текстовете. Но в едно авторът безспорно е прав: “независимо че съдържа някои от най-“предметните” стихове на Траянов – “Тайната на Струма”, “Смърт в равнините” и др., сетивната реалност на войната отсъства едва ли не напълно”. Статиите на Т. Боров, периодично излизащи по страниците на списанието, са колкото свидетелство за автономно критическо присъствие, толкова и част от полемиките със “Златорог”. Прегледът на третата годишнина на сп. “Златорог” – “Списание Златорог” (1, 5), започва с твърдението, че “то от година на година става все по-бледо, безжизнено и... скучно”. Като достойнство на списанието Т. Боров определя едва ли не “хубавите корици” и “чистия печат”. В това отношение, подобно на Балабанов, гледната точка на Т. Боров към “Златорог” е противоречива, разколебана между личните пристрастия и обективните стойности. Ако обвиненията в “анемичност” и херметизираност са състоятелни (до края на съществуването си “Златорог” запазва своето безразличие към политическия и обществен живот на страната), то оценката, която дава Т. Боров на Йовковите разкази е откровено несправедлива. Според него разказите на Йовков, отпечатани в третата годишнина на “Златорог” (част от цикъла “Вечери в Антимовския хан”), са “протоколни” и “измъчени”. Спирайки се върху “Дрямката на Калмука”, критикът се пита: “Защо “Дрямката на Калмука? Де е центъра на разказа? – Просто нещо ти се разказва, ужасно измъчено ти се разказва (...) и читателят не може да разбере, какво иска да разправи авторът, накъде ще се развие разказа.” Давайки позитивна оценка на Д. Габе, Й. Стратиев и Й. Стубел, Т. Боров е безмилостен към “ученическия реферат” на Борис Йоцов “Балкана в нашата поезия” (“Златорог”, г. 3). Нека в скоби да отбележим, че към подобна тема се насочва и редакторът на “Пролом” Д. Кьорчев в студията си “Захари Стоянов, Иван Вазов, Пенчо Славейков”. Работата на Б. Йоцов въобще не отговаря на своето заглавие, отсъства спецификата на Балкана като художествен образ, а изобилстват – по думите на Боров – “открития” от рода на: “Ала не трябва да мислим, че Балкана е песимистичен; той е тъжен, но не песимистичен.” Да даде картина на литературните нрави си поставя за цел литературният преглед на Т. Боров “Писма до един нелитератор” (2, 5-6), адресиран до въображаемия “драги Сан”. Повод за написването му е изключването на Ал. Балабанов от Съюза на писателите през 1923 г. поради участието му в комисията по раздаване на премиите. С една дума иде реч за типично български сюжет, в който не се знае “кой крив, кой прав”, но ако се доверим на Ал. Божинов, причина за “недоразуменията” е невъзможността на Балабанов “да раздели 4 оки слама на 66 магарета”. Въпреки злободневния си характер и конкретен дразнител “писмата” на Т. Боров не остават в полето на дребнотемието. Те подхващат незаглъхващите въпроси за смисъла на литературните полемики, за мястото на един литератор с “обратен” рефлекс в националното литературно пространство, за смяната на поколенията и т.н. И ако в “прегледа” проблемът “млади и стари” е само маркиран, в статията “Младите” (1, 1), посветена на Ф. Чипев, той изцяло поглъща критическото внимание на Т. Боров. Още в началото авторът заявява, че “говори като млад” и независимо от своята неопитност няма да стои “смутен” и да гледа с благовоние “старите”. Текстът е със силно изразен полемичен характер, естетиката на противопоставянето доминира, сякаш забравяйки, че “всяко ново е добре забравеното старо.” Патосът на текста е в желанието за раздалечаване от предишните поколения (особено от най-близките), за обозначаване по друг начин и в друго пространство: “Но старите (...) са съвсем загубени, за нищо не ги бива. Те често пишат хубави работи, пишат угледно и спретнато (...) Но са загубили пулса на времето, не виждат, че всичките им писания са нищо.” Повече интуитивно, отколкото аналитично Т. Боров усеща “дъха” на 20-те години, едно десетилетие, превърнало се в средоточие на оригинални творчески инвенции: “Сега младите са от един нов свят, те интуитивно усещат и знаят това – а за тоя свят другите нямат и понятие.” Макар и да няма откроена критическа рубрика, сп. “Пролом” не пропуска да отбележи някои от водещите литературни събития през 20-те години. Така например антологията “Полски поети”, в превод на Д. Габе и с предговор на Б. Пенев, получава авторитетната критическа преценка на Д. Кьорчев: “Полски поети” (4, 5). След като изтъква, че Антологията “не се отбеляза от нашия печат с вниманието, което тя заслужава”, Д. Кьорчев се спира както върху преводаческото майсторство на Д. Габе, така и на значението, което има този корпус от текстове в българското културно пространство. “За пръв път – казва Д. Кьорчев – като изключим руската литература, от един славянски народ ни се дава едновременно толкова много и в такъв художествен вид.” Ако преводната поезия и белетристика не намират добър прием по страниците на списанието, то рецепцията на западноевропейската литература и култура е обилно представена. Наред с “академичните” текстове на М. Арнаудов и Ал. Балабанов в “Пролом” редовно печата Ю. Начев. Благодарение на неговите усилия читателите на “Пролом” стават “свидетели” на някои от най-значимите явления на западната култура. Статиите му са положени в твърде широк контекст от краткия портрет на Валтер Ратенау (1, 13) през “Френско-немско литературно сближение” (1, 14-15) до студията за Герхард Хауптман (1, 18). Ю. Начев е “изкушен” не само от големите имена, но и от някои по-скромни представители на художествената словесност, какъвто е Анро Холц (2, 11-12). Прегледите на Ю. Начев засягат и театралните прояви в Западна Европа. В две поредни статии (3, 6) авторът разкрива както външния интериор, така и духа на лондонските театри, а проблемите на американската литература са обект на обширната му студия “Американска литература” (3, 3-5). Последната работа е особено ценна, тъй като специализираните изследвания върху американската литература и досега са “бяло” поле в нашето литературознание. Интересът на “Пролом” към малко познати за българския читател литератури е заявен в статията на проф. Е. Кастнер “Развой на Маджарската литература” (3, 4-5), посветена на “нашите приятели в България”. “Пролом” е първото българско списание, което публикува библиографския преглед “Петьофи на български” (2, 9-10) от Ст. Чилингиров, в който авторът хронологично проследява рецепцията на видния унгарски поет в България. Прогерманската ориентация на “Пролом” е видима и в предпочитанието към немската литература и немския културен живот. В поредицата от статии “Немска литературна хроника” (1, 7-10) Ю. Начев запознава читателите на списанието с най-характерните епизоди в немската литература от началото на 20-те години – от експресионизма до преводите на Август Стриндберг на немски. Въпреки това славянските литератури не са “забравени”. Д. Кьорчев прави панорамната характеристика “Руската литература при режима на болшевизма” (1, 1), а Т. Боров запознава читателите с възгледите на Луначарски за изкуството (1, 11-12). Проблемите на френската литература, и въобще на романското изкуство, също присъстват в “Пролом”. Д. Киряков помества статията “Новата френска литература” (1, 1), М. Арнаудов прави анализ на песимизма в поезията на Алфред дьо Вини (2, 13-14), а “Афоризмите на Густав Льбон” са интерпретирани от Д. Кьорчев (2, 4). Паралелно с основните черти на “Романското изкуство и готика” (2, 7), представени от Е. Г. Консулова-Вазова, в същата книжка излиза портретът на Пол Суде, посветен на Теодор дьо Банвил. * Независимо от краткотрайното си съществуване сп. “Пролом” оставя трайна диря в историята на нашия периодичен печат. В продължение на няколко години то e трибуна на автори с различни интереси и от различна “боя”. По страниците му се дискутират проблеми от различен характер – от цената на румънската валута до баладите на Т. Траянов. “Пролом” е последното списание на Д. Кьорчев. Една година след неговото спиране, два дена преди Коледа – на 22.12.1928 г., Д. Кьорчев умира в Париж, оставяйки зад гърба си респектиращо по обем и значение творчество. Макар и да започва да излиза след 1914 г., когато Д. Кьорчев на практика е приключил с литературните си “занимания”, сп. “Пролом” носи печата на неговата ерудиция, чар и талант, запазвайки до последно равновесието между родното и чуждото, ситуирайки българските проблеми в един широк европейски контекст. Ивайло Христов

Последно депозирани

Търсене в хранилището



Разширено търсене

Преглед

Мой профил

Намери

RSS Канали