Цифрово хранилище на Централната библиотека на БАН

Християнка : Списание за християнското семейство

Християнка : Списание за християнското семейство

 

ХРИСТИЯНКА Списание за християнското семейство. Урежда ред. к-т. София, п-ца Добруджа. 8° (от 12/5 – 4°). От 8/1 подзагл. Издание на Съюза на православните християнски братства; от 12/5 – Орган на Съюза на православните християнски братства в България; от 16/9 – Месечно списание за християнското семейство; от 16/9, 3 – Орган на Общия съюз на православните християнски братства. Ред.-основатели: архим. Ст. Абаджиев, протоиерей Ив. Гошев и иконом Г. П. Стайков (до 1, 4); от 6 ред. архим. Ст. Абаджиев (до 7, 3) ; от 8/1 ред. комитет: прот. С. Цветков, свещ. Ив. П. Попшивачев и йеромонах Пимен (духовно име на Д. Неделчев); от 1935 ред. Борис Попстоименов, ред.-художник проф. Ст. Баджов; от 15/8 – ред. к-т; от 16/9 – нов ред. к-т с председ. ик. Г. П. Стайков. Год. аб. 40 лв. 4500 – 6000 тир. I 1-10 ? 1923 – февр. 1924 II – VI по 10 книжки годишно апр. 1924 – март 1929 VII 1-10 1929-1930 8/1 1-10 1931 9/2 1-10 1932 10/3 1-10 1933 11/4 1-10 1933 – 1934 12/5 1-10 ян. – ноем. 1935 13/6 – 19/12 по 10 книжки годишно ян. 1936 – дек. 1942 20/13 1-8 ян. – окт. 1943 21/14 1-10 ян. – дек. 1945 22/15 1-9 10 ян. – ноем./дек. 1946 23/16 1-2 10 ян./февр. – дек. 1947 24/17 1-2 10 ян. – дек. 1948 От 1931 до 1934 излиза в Ст. Загора. Печата се и в печ.: Политика, Елисей Петков, Н. и Д. Попови-Кузманов, И. Немечек, Книпеграф, Древна България, Т. Т. Драгиев и Синодална п-ца в София, Бял Кръст – Курилски Девически манастир, Софийско, Светлина в Ст. Загора и п-ца Новини във Варна. В дългата история на списание „Християнка“ се обособяват ясно два големи периода от време, всеки от които има своя специфика и значение за формирането на цялостния му облик: 1) периодът от 1923 г. (1, 1) до 1930 (7, 9-10), в който то се издава от т.нар. „сестри на Белия кръст“; и 2) периодът от 1931 г. (8/1, 1), когато списанието се поема от Съюза на православните християнски братства в България, до края на 1948 г. (17, 10). През цялата си 25-годишна история сп. „Християнка“ е спирало само за една година и това е знаменателната в много отношения 1944 г. Издателят на „Християнка“ от първия период се заявява в програмен текст, озаглавен „Нашите задачи“ – той е женското монашеско братство „Бял кръст“, учредено през 1922 г. в Курилския манастир от Св. Синод на Българската Православна Църква „за подготовление на персонал за общоцърковните нужди“ (1, 1). Основната задача на „Християнка“ редакционният комитет вижда в това да даде подходящо четиво за християнското семейство, да насърчи жената християнка в приобщаването ѝ към „сестринското семейство от едномислени сестри на Белия кръст“ и да я подтикне „да се притече в помощ на благотворително-просветното дело на Църквата“, т.е. да осъществи онова единение на вяра и живот, за което ратуват пламенно в същия текст основателите на списанието (1, 1). Безспорно най-ярка движеща фигура от този период – както за широката и апостолска по тип дейност на братството, така и за работата по издаване на списанието – е фигурата на един забележителен духовник от онова време – архим. Стефан Абаджиев. Той се проявява не само като основен организатор-уредник на всичко, което засяга набиращото скорост ново списание, но и като активен сътрудник на „Християнка“ с поредица от преводни и авторски текстове (с есеистично-публицистичен характер). Когато архим. Абаджиев изчезва от полезрението на читателите на списанието (за неговото преместване на друга работа се съобщава в през 1929 г. – 7, 3 ), първият период от неговата история може да се смята за приключил. Дружественият период в историята на списанието (както можем да го наречем условно и за удобство) стартира официално с кн. 1 за 1931 г. (8/1, 1), в която са оповестени новите програмни намерения на редакционния екип . Текстът е подписан от старозагорския митрополит Павел, в качеството му на главен ръководител на Съюза на православните християнски братства в България . Най-важните от заявените намерения могат да бъдат резюмирани по следния начин: Съюзът пристъпва към издаване на свое периодично списание, защото отдавна се е чувствала такава нужда – „за целите на братствата и за общохристиянска просвета“; Св. Синод на БПЦ е дал на Съюза идеята да поеме от „Белия кръст“ издаването на „Християнка“ – вместо да прави ново списание, и монашеското братство е прехвърлило своите права над новото-старо списание на Съюза; „Християнка“ запазва „досегашния си външен вид, обем и цена“, а също и своята периодичност (10 книжки годишно); основното различие в сравнение с първия период от историята на списанието се вижда в служенето на „специалните цели на братствената организация“, което ще се изразява в даване на различна по тип информация, свързана с „живота и дейността на Съюза и на отделните братства“, поместване на „материали за уроци-беседи и четива за братствата“, както и „оценка и препоръки на полезни книги“ и т.н.; в рамките на перспективата за разгръщане на „общохристиянска просвета“ се включва поместването на „популярно-научни и апологетически статии из областта на православно-християнската вяра и нравственост“; в съответствие с дотогавашната линия на списанието „Християнка“ ще продължи да бъде „и списание за жената-християнка и онова светилище, в което тя е призвана да свещенодейства – семейното огнище“ (8/1, 1). Като цяло, тези програмни намерения очертават една възможност за относително по-широка перспектива в тематиката и акцентите на включваните в списанието материали, макар да е ясно, че става дума именно за потенциална възможност, тъй като обвързването на „Християнка“ с братствения живот на Съюза създава опасности за превръщането му в тясно „ведомствено“ издание, интересуващо главно членовете на въпросните братства. Прави впечатление и фактът, че никъде в програмните намерения не се споменава за ролята на художествените текстове, които дотогава са били, а ще бъдат и занапред сред основния „арсенал“ за формиране и отстояване на християнската нравственост и светоглед на страниците на „Християнка“. С оглед тъкмо на тези текстове, на тяхната значимост и на отношението на редакцията към привличането на добри български автори за сътрудници на списанието дружественият период от историята на „Християнка“ може да бъде разделен на три етапа: начален (от кн. 1 за 1931 г. до кн. 10 за 1933/34 год. вкл.); средищен (от кн. 1 за 1935 г. до кн. 8-9 за 1938 г.) и финален (от кн. 10 за 1938 г. до кн. 10 за 1948 г.). Като най-значим в художествено отношение се откроява средищният етап, в който редактирането на списанието се поема от един много активен и очевидно талантлив редактор-мирянин – Борис Попстоименов, подпомогнат в своята дейност от художествения редактор – проф. Стоян Баджов. Няма да се спираме обстойно на поредните (но не и последни) програмни намерения на поредния редакционен екип, голяма част от които препотвърждават вече утвърдени тенденции в историята на списанието – ще обърнем внимание само на едно нещо, което не е излизало на преден план в дотогавашните редакционни платформи. То е, че за първи път експлицитно се заявява желанието за широко „застъпване на нашата и чужда художествена литература“, за привличане на „добри наши писатели… за сътрудничество“, за отделяне на „видно място“ в списанието на „християнското изкуство – в слово и картина“ (V, 1). Тази сериозна заявка за съществено подобряване на естетическия облик на списанието не остава само на думи, а започва да се реализира със самата книжка, в която е оповестена. На страниците на добре илюстрованата първа книжка за 1935 г. (с увеличен обем и формат) могат да се прочетат стихотворения от Е. Багряна и Й. Стубел, разкази от К. Петканов и Сл. Красински, откъс от „Преживяното“ на Т. Влайков, преводен текст из книгата на Дм. Мережковски „Неизвестният Иисус“, статия за благотворното влияние на майката на Ив. Бунин върху неговото емоционално и духовно израстване и др. интересни текстове (5, 1). Ако трябва да обобщим накратко, ще кажем, че през почти трите години, в които Б. Попстоименов и Ст. Баджов са начело на списанието (между 1935 и 1938 г. ), то действително се отличава с много добър художествен облик, с високо качество на публикуваните материали (както авторски, така и преводни), със застъпване на произведения от мнозина първостепенни автори, творящи в полето на нашата литература по онова време . Тук бихме могли да прибавим и едно наблюдение от общ характер, свързано с констатацията, че историята на „Християнка“ показва необходимостта от силна фигура на редактор-уредник, която да изнесе на плещите си отговорността за редакционната политика и за списването на подобно издание (а може би на всяко издание?) – независимо от това дали става дума за фигура на духовник (като архим. Ст. Абаджиев) или на мирянин (какъвто е Б. Попстоименов). Историята на списанието показва и един неприятен рецидив: когато такава личност се появи и утвърди с безспорни постижения, настъпва момент, в който някой решава, че тя трябва да бъде отстранена „по целесъобразност“, т.е. без ясно формулирана и публично огласена мотивация . Време е да си зададем въпроса, дали подобно разделяне на периоди и подпериоди не предполага говорене за няколко списания, съвместени формално под „шапката“ на едно и също заглавие? Нашата теза е, че въпреки немаловажните различия в набелязаните по-горе периоди и етапи в историята на „Християнка“ приемствеността, заявена и осъществена от редакционните екипи, гарантира възприемането на списанието като едно цяло, а общите тенденции, прокарвани от тези екипи по отношение на основните задачи на списанието, доминират над различията, които се диктуват както от индивидуалните вкусове и възможности на отделните редактори, така и от други, обективни фактори. В подкрепа на това твърдение ще се опитаме да очертаем няколко проблемно-тематични кръга, които задават трайни тенденции в развитието на списанието през годините, след което ще маркираме по-важните особености в структурирането и начина на списване на „Християнка“. Ще започнем с т.нар. „женски въпрос“ и начина, по който авторите на списанието (редактори и сътрудници) се отнасят към него. Наличието и демонстрирането на активна позиция по този въпрос (изявена както по есеистично-публицистичен, така и по художествен път) се предполага от самото заглавие на списанието и е в центъра на амбициите не само на неговите основатели, но и на всички редакционни екипи. Въпреки разнообразието от подходи, аспекти и жанрове, с които си служат отделните автори при третирането на този сложен и деликатен въпрос, може да се говори за единен образ на жената, изграден с последователна настойчивост от многобройни текстове в „Християнка“, през всички периоди от съществуването на списанието (макар и с различна честота на появяване). Бихме характеризирали този обобщен образ така: жената е преди всичко възвишен образ, издигнат на недостижима и немислима за дохристиянската епоха в историята на човечеството висота и достойнство; нейното призвание в никакъв случай не е низко или долно, защото то е призванието на любовта; това призвание се осъществява в два основни аспекта – чрез майчинството, поставено на пиедестал и сакрализирано, защото се свързва не само с даването на биологически живот на едно ново човешко същество, но и с неговото духовно-нравствено формиране (в което се вижда незаменимата социална мисия на жената) и чрез съпружеството, което се мисли и изобразява в плана на желаното единомислие, съгласие и любов в идеалното християнско семейство, както и като „противоотрова“ за разрушителните тенденции в обществото (вж. напр. 2, 5, 8-9; 4, 1-2, 5-6; 6, 6-8; 7, 6-7; 8/1, 1, 8; 9/2, 2-3; 10/3, 5-6; 12/5, 1, 6) . Видяно по този начин, призванието на жената не се представя като отричащо автоматично други възможни нейни реализации (макар често да влиза в противоречие с тях), а като предлагащо достатъчно пространство за пълноценна себереализация, за постигане на удовлетворение и радост в живота. Друг устойчив проблемно-тематичен кръг, към който „Християнка“ често се връща, се определя от публикациите, свързани с отношението на бележити световни представители на науката, изкуството и културата към християнската вяра и нейните постулати. Подчинени предимно на апологетическите задачи на списанието, тези материали (преводни и авторски) обикновено са любопитни с малко известната за читателя информация, която дават. Много често публикациите, посветени на такива личности, се отнасят до велики световни писатели като Ф. М. Достоевски, У. Скот, Коулридж, Бунин, Новалис, Гогол, Байрон и мн. др. (напр. 3, 8-9; 8/1, 5-6; 12/5; 13/6, 5-9) и голяма част от застъпените в тях тези представят безспорен интерес за литературния изследовател . Друга характерна тенденция за списанието през всички периоди от неговото развитие е тенденцията за критикуване на произведения на литературата и киноизкуството, които се възприемат като разрушаващи обществения, семеен и личностен морал на българина в кризисното откъм устойчиви духовно-нравствени ценности време на 20-те, 30-те и 40-те години на XX век. Остро критични в това отношение са статиите „Бесовете на разрушението“ от д-р Н. Христова – насочена срещу книгите на „белетристите-порнографи“ (1, 1), статията „Влиянието на безконтролната литература“ (5, 4-5), в която свещ. Х. Болтов реагира срещу съвременния роман като цяло с оглед на „еротичното му съдържание“ и където се дава статистика на излезлите през 1924 г. и 1925 г. книги, за да се подчертае незначителният дял на религиозната литература в тях; както и неподписаният текст „Ежедневният печат и Пасхата“ (7, 2), в който се разглеждат някои от публикуваните в пресата за съответната година „великденски разкази“ от български и чуждестранни автори (възможно е в случая да става дума за препечатка от друго издание; интересно е да се отбележи и това, че моралната равносметка е изведена категорично в полза на чуждите автори). Списанието реагира в тази посока не само чрез авторски текстове на свои сътрудници, но и чрез препечатки на публикации (или части от публикации) от други издания, които не са непременно със сходни ценностни позиции – например в 1, 1 е препечатана статия от в. „Епоха“, в която читателка на този вестник изразява своето възмущение от разказ, поместен във „Вестник на жената“, определяйки го като „явно неморален „разказ“ (автор на въпросния разказ е писателят Николай Тодоров), а в 6, 4-5 можем да прочетем част от текста на Ил. С. Бобчев, излязъл във в. „Женски глас“, в който авторът призовава „на борба с разнообразната и изобилна порнографска литература у нас“. За съжаление, критиките на „Християнка“, насочени срещу произведения на художествената литература, са без конкретен адрес – те са критики „по принцип“, които не благоприятстват начеването на плодотворна полемика по същество, която да се съсредоточи върху недостатъците (респ. достойнствата) на визираните от авторите на списанието произведения. Не по-малко остри са възраженията, които се издигат в ред публикации на „Християнка“ срещу набиращия по това време сили „кинематограф“ (което ни даде и основание да обединим двата типа реакции, изхождайки от сходните характеристики на критическия патос). Трябва обаче да отбележим веднага, че „кинематографът“ не е критикуван изобщо, като изобретение на човешкия дух, а единствено в перспективата на неговия потенциал за мащабно и мощно негативно въздействие върху съзнанията – особено на по-младите и най-вече на учениците (вж. напр. 5, 7; 17/10, 3 – с преводен текст от немски по същия въпрос). В един от по-издържаните текстове по тази тема с автор Хр. Т. Б-ов (неразкр. инициали ) се заявява изрично, че не става дума за това да се говори „против кинематографите, а против филмите, които се прожектират в тях“; авторът отбелязва, че още по онова време киното е имало по-голямо влияние върху младежта от книгата и намира една от съществените разлики между тях в полето на родителския контрол: прочитните книги могат да бъдат контролирани от родителите, а филмите – не (7, 6-7). За съжаление, и в публикациите, посветени на възможното негативно влияние на кинематографа върху човешкото съзнание, конкретни заглавия на „неморални филми“ и условия за разгръщане на истинска полемика липсват. От литературноисторическа гледна точка за нас е любопитен фактът на своебразното приобщаване на Е. Пелин към тази критическа тенденция на списанието: през 1937 г. „Християнка“ помества неговия разказ „Обвиняеми, станете!“ (14/7, 1-2), който представя историята на един подпалвач на столични кинотеатри. Обвиняемият подпалвач аргументира своето поведение с това, чe семейството му се е заразило от „демона на филмовата страст“ и оттогава всичко хубаво е изчезнало в неговото семейно огнище. Тази не много популярна, но интересна като част от литературната биография на Е. Пелин творба не принадлежи към най-силните в художествено отношение разкази на писателя. Тя е публикувана за първи път през 1934 г. във в. „Щурец“ (бр. 70) и там носи жанровото обозначение „хумористичен разказ“. Но в сериозния контекст, който създават публикациите в „Християнка“, насочени срещу негативното влияние на кинематографа, текстът, макар да запазва своите елементи на анекдотичност, не звучи хумористично, а се възприема като тревожно предупреждение. Нека да подчертаем още веднъж, че така очертаните проблемно-тематични кръгове ни послужиха главно в качеството на примери за няколко устойчиви тенденции, които демонстрират желаната и осъществена от редакторите на „Християнка“ приемственост в развитието на списанието . Чрез тяхното маркиране ни най-малко не се изчерпва богатството от теми и проблеми, които са предмет на различни по тип и жанрова форма интерпретации – богословски, есеистично-публицистични, художествени и научно-популярни. Един от критериите за оценяване на това богатство може да бъде търсен в разнообразието от рубрики, представени на страниците на списанието. По своя съдържателен обхват рубриките в „Християнка“ (преди началото на дружествения период в историята на списанието) могат да бъдат обособени в четири групи: 1) рубрики, които са посветени специално на мястото и ролята на жената – в семейството и обществото, в историята на човечеството и на Църквата; 2) рубрики с научнопопулярна насоченост; 3) рубрики, които имат отношение към духовния живот на човека изобщо; 4) рубрики, които съдържат отзиви, съобщения и препоръки за новоизлязла книжнина с различен характер (богословска, научнопопулярна, художествена). От първия вид е рубриката „Велики майки християнки“, която започва от 1, 1 с текст, посветен на Мария, майката на св. св. Кирил и Методий, и се поддържа редовно в началните годишнини от неговото съществуване. Към този вид рубрики трябва да отнесем и рубриката „Нашият печат за жената“, съдържаща препечатки от актуалната периодика по различни въпроси, свързани с положението на жената, както и редакционни коментари към тях. Сред рубриките с научнопопулярна насоченост можем да изброим „Педагогически беседи“ (вместена в рамките на обособения „Семейно-педагогически отдел“), в която се дават ценни съвети за възпитаването на чувствата и волята у детето (вж. напр. 1, 9); рубр. „Из науката и живота“, както и научнопопулярната рубр. „Земята и вселената“ (с автор Н. Зернов), която започва през 1928 г. Въпреки че не е формално обособена като рубрика, преводната поредица (вероятно от английски) на архим. Ст. Абаджиев със заглавие „Анкета с учените“, посветена на отговорите, които дават мнозина видни учени от областта на естествените и хуманитарните науки по въпросите на религията, вярата в Бога, отношението религиозна вяра/наука и научно познание, също трябва да бъде отнесена към научно-популярните рубрики. Целта на анкетата е да се преодолее все още твърде разпространеното по онова време схващане, че съществува, ако не непреодолимо, то поне сериозно противоречие между постулатите на религиозната вяра и изискванията на сериозното научно изследване, на голямата наука (2, 2). Стремежът за съчетаване на богословския подход с научната компетентност е в основата на рубр. „Страници из науката“, в която се разглеждат последователно въпроси с непреходен характер като въпроса „Има ли Бог?“ (11/4, 8 – 10; за автор на тази публикация е посочен М. Борисов, а текстът завършва със стихотворението „Бог“ от К. Величков). Сред рубриките, които определихме като имащи отношение към духовния живот на човека изобщо, можем да споменем „Златни песъчинки“, въведена от първата книжка на списанието и съдържаща мисли от именити представители на християнската мисъл през вековете (с акцент върху светоотческата традиция). Сходна по задачите, които си поставя (но разгърната в по-пространна форма), е рубр. „Наука за духовния живот“, започната от кн. 10 за 1926 г., а рубр. „Бележити български светии“, водена от Ст. Станимиров, се появява за първи път в кн. 2 за 1925 г. Рубриките, които събират реакциите на списанието, посветени на нови книги с различен характер, варират в своите заглавия, но не се отличават твърде по същество една от друга. В първите книжки от първия период излиза редовно рубр. „Книгопис“ (в 2, 1 е поместен първият по-обширен отзив – за поетическата книга на Л. Бобевски „Свещени сенки“); от 14/7, 8 (1930 г.) се въвежда рубриката „Полезни книги“. Такъв тип рубрики с препоръчително-рецензентски характер и с разни заглавия ще се явяват за по-дълго или по-кратко време и по-нататък – напр. „Какво да четем?“ (17/10, 2; „Книжнина“ (18/11, 1) и др. В дружествения период от историята на списанието се включва постоянната рубр. „Съюзни известия“, посветена изцяло на живота на православните християнски братства в България (с факти, а също и с документи, приети на годишните съюзни форуми). Въпреки че от 1930 г. (VII, 8) се въвежда делението религиозен/литературно-художествен раздел на списанието, подобно деление е твърде условно и не се спазва стриктно – още повече, че религиозното начало присъства по един или друг начин в почти всички художествени творби, а художественият елемент не липсва в много от публицистично-есеистичните публикации в „религиозния отдел“. (В „Християнка“ не е рядкост привличането на примери от художествената литература, по различни поводи, в есеистично-публицистични текстове – вж. напр. 4, 1-2, където авторът на статията „Родители и деца“ препраща читателите към разкази на А. П. Чехов и на Л. Андреев.) Най-често и особено в първите годишнини „Християнка“ се отличава със следната относително устойчива съдържателна схема: уводен текст по важен за списанието въпрос от нравствено-религиозно естество; разказ, изграден по житията на светиите (обикновено за жени светици); нравоучителен разказ или сценка (с преводен или оригинален характер и с различна степен на художественост); няколко стихотворения; споделен духовен опит – често пъти от свещенослужител – или поредна публикация, включена в някоя от споменатите постоянни рубрики за духовен живот; един или няколко текста с научнопопулярна насоченост (в първите книжки се акцентира върху археологически находки, исторически факти и научни открития, имащи косвено или пряко отношение към християнството); рубр. „Нашият печат за жената“; домакински известия; бележки (включващи новини и информация от различен характер, а понякога и препечатки от други издания, които не се отнасят към „женския въпрос“); поща; книгопис. Редакторите на „Християнка“ показват известен стремеж за съставяне на тематични броеве или поне за включване в един брой на няколко текста (с различен жанров характер), които гравитират около една тема: това се вижда много ясно при книжките, излизащи около двата най-големи християнски празника – Коледа и Великден, а също и в дружествения период в историята на списанието, когато съответната книжка отразява работата и решенията на поредния събор на братствата; този стремеж е виден и при проблемно-тематично съсредоточаване на някои от броевете около други теми: напр. темата за загубата на близък човек и полагането ѝ в контекста на християнското разбиране за смъртта – в 7, 1 са събрани три художествени текста (два разказа и едно стихотворение), посветени на тази тема. Вероятно в първия период от историята на списанието е имало недостиг на материали, а може би и на сътрудници, тъй като се случва в рамките на една книжка едни и същи съкращения (или инициали) да стоят под твърде различни в жанрово отношение текстове – напр. в 7, 6-7 неидентифицираният сътрудник (или редактор?) на „Християнка“, който се подписва със съкращението Хр. Т. Б-ов, е автор на публицистичен текст, на разказ (с импресионистични елементи) и на пътепис. Като голямо достойнство на „Християнка“ трябва да бъде изтъкнат стремежът да отделя място на своите страници за статии, свързани с изобразителното изкуство (както и на отзиви за художествени изложби). Ще цитираме няколко заглавия, които дават представа за спектъра (днес бихме казали „формàта“) на подобен тип публикации: „Художество и религия. По повод художествената изложба на Борис Георгиев“ (5, 8; от Д. Кацев-Бурски); „Страшният Съд в произведенията на световната живопис“ (22/15, 5, преводен текст с автор С. М. Алфеев); „Рождество Христово в християнското изобразително изкуство“ (23/16, 10; от д-р В. Пандурски). Споменатите публикации демонстрират относителната широта на културната програма на списанието, като се имат предвид основните цели, които то си поставя. Тук е мястото да отбележим и забележителното количество публикувани илюстрации-репродукции от художници, оставили несъмнена диря в историята на българската и/или на световната живопис (и иконопис). Ще изброим няколко имена в последователността, в която се появяват за първи път под някоя илюстрация в „Християнка“: И. Мърквичка, К. Блох, Д. Гюдженов, В. Стоилов, В. М. Васнецов, Н. Н. Ге, Г. Желязков, Н. А. Крамской, Мурильо, Рафаело. За разлика от живописта (и иконописта) театралното изкуство е слабо застъпено – като се изключат няколко отзива за постановки на нравоучителни пиеси (вкл. и на сценки, изнесени от братствени театрални групи, т.е. в рамките на т.нар. художествена самодейност), то почти не присъства като рецепция на страниците на списанието. Бихме могли да добавим, че и по отношение на театъра списанието не успява да разгърне същинска полемика – какъвто е случаят с белетристиката и кинематографа, макар да не липсват опити в това отношение. (Вж. напр. текста „Театърът и Църквата“, подписан с „Миряна“, в който се застъпва тезата за необходимостта от активна позиция на християните и по театралните въпроси и се призовава към „духовна критика“ по отношение на създаденото от „творци със спорни дарби“ – 3, 4-6.) Прави впечатление, че – с някои редки изключения – „Християнка“ не се отличава с тесен конфесионализъм при подбора на материалите, което важи особено за преводните текстове. Могат да се дадат няколко от многобройните примери в това отношение: поместена e интересна и поучителна случка от живота на католическия светец Франциск Асизки (2, 4-5); силният есестично-публицистичен текст „Две катастрофи“ (отново преводен текст) прави съпоставка между крушението на „Титаник“ и крушението на друг кораб, при което самоотверженото поведение на три католически монахини и един епископ се различава коренно от това на болшинството от пътуващите с печално известния презокеански лайнер (3, 4-5-6; очевиден е символният характер на съпоставката); списанието помества откъси от известната книга на Фр. Мориак „Животът на Исус“ и я препоръчва на своите читатели (17/10, 3). Очевидно идващите „отвън“, от чужбина, материали с есеистично-публицистичен, художествен и научнопопулярен характер не се възприемат като заплашващи конфесионалната идентичност на православната аудитория на „Християнка“. Когато обаче става въпрос за неправославни християнски деноминации в България и техните „пропаганди“, списанието реагира понякога болезнено, използвайки познатия и в наше време аргумент, че българите отдавна са християни и нямат нужда тепърва да бъдат християнизирани, като могат да се прибавят и обвинения за преследване на политически цели (вж. напр. 6, 9, където е изразено неприязнено отношение към петдесетниците и те са сложени на една плоскост с нехристиянски изповедания). Що се отнася до това, дали „Християнка“ се стреми да следва определена политическа линия или не, трябва да кажем, че програмата на списанието, като цяло, не предполага ангажиране или идентифициране с каквато и да е политическа линия. Все пак авторите (и много по-рядко – редколегията като колективна институция) откликват на актуални политически събития и настроения; в съответствие с официалните позиции на БПЦ „Християнка“ се стреми да поддържа неконфронтационни отношения със светската власт, но когато се налага, реагира остро критично по определени въпроси (какъвто е например актуалният и днес въпрос за вероучението в различните степени на държавното училище). Ето някои от политическите и обществените събития и проблеми с голяма значимост, които намират място на страниците на „Християнка“: атентатът в черквата „Св. Неделя“ през 1925 г. (2, 10); отношението между християнството и комунизма (8/1, 8); борбата на комунистите с религията в Испания (14/7, 4); преследването на християните в Съветска Русия (вж. напр. 12/5, 4). Неприятно впечатление правят някои фалшиви (можем да ги наречем и конформистки) нотки, които могат да се доловят в материали, публикувани в „Християнка“ през периода 1943–1948 г. (звучащи първо твърде промонархистки, а сетне, след 1944 г. – твърде проотечественофронтовски), но като се има предвид трагичният характер на времената, за които става дума, можем да простим този лек дисонанс, допуснат в последните години от историята на списанието. Поезията е представена обилно във всички периоди от съществуването на „Християнка“ – главно чрез творби от български автори. Един от най-активните и плодовити сътрудници на списанието е Любомир Бобевски – в много книжки на „Християнка“ между 1923г. и 1928 г. има по няколко стихотворения от него; поетическото му творчество се отличава с голямо тематично и формално разнообразие. Стихотворните публикации на Бобевски могат да бъдат разделени на няколко основни типа: 1) призивно-патетични; 2) библейски стихотворения и поеми (творби, пресъздаващи библейски сюжети); 3) изповедни стихотворения (или съдържащи елемент на изповедност, на лично преживяване/съпреживяване); 4) творби, които не се вместват в рамките на посочените разновидности. Към призивно-патетичните стихотворeния могат да бъдат причислени „Светът тъне“ (1, 4); „Сред вихрите на живота“ (1, 9); „Ти си светлината и живота“ (2, 2); „Молитва“ (2, 8-9) и др. Обикновено това са стихотворения, писани с оглед на практическите цели на християнската просвета, за което свидетелства и фактът, че много от тях (напр. „Молитва“) са създадени като текстове на песни и са нотирани. Духовно-нравственото послание на този тип стихотворения е поднесено по един неприкрито дидактичен начин: Иди при източника Негов, влез в чистия Му дом, спасен ще бъдеш и далече от всякакъв Содом! („Сред вихрите на живота“) По библейски сюжет са изградени „Старозаветни песни“ (1. Потопът; 2. Сим, Хам и Яфет) (2, 8-9); „Каин и Авел“ (3, 2); „Естир“ (2, 4-5-6); „Ездра“ (4, 8-9); „Давид и Голиат. Библейска поема“ (16/9, 5) и мн. др. Този тип стихотворения и поеми, които доминират в количествено отношение над останалите работи на Бобевски, са посветени преди всичко на големите дейци и пророци на древния Израил (това би било още по-видно при едно подробно изброяване на заглавия). Знайно е, че в българската поезия библейската поема няма дълга и голяма традиция – като се изключат опитите на Ст. Михайловски в тази посока, подобни произведения се броят на пръсти. Затова последователното усилие на Бобевски да запълни съществуващата празнота може да бъде отбелязано като похвално и будещо интерес. За съжаление, всички негови библейски стихотворения и поеми, поместени на страниците на „Християнка“, се отличават с добра версификаторска техника и слабо, почти нулево, емоционално въздействие. Сред изповедните му стихотворения, които са най-малко на брой, се нареждат „Ако малко съм сторил“ (2, 5), опит да се пресъздаде едно лично преживяване; „Рождество“ (3, 7); „Молебни песни“ (4, 5-6; 5, 6) и др. В тази група стихотворения Бобевски се е постарал да въведе по-задушевен, интимен тон при претворяването на мислите, чувствата и настроенията, които са го вълнували, и това се е отразило положително на тяхната художествена страна. В последния цикъл от поредицата „Молебни песни“ (5, 6) авторът е използвал интересно композиционно решение по отношение на второто, третото и четвърто стихотворение: тези стихотворения не избликват (както в предишните случаи) от един поетически глас, този на лирическия субект, а са „разпределени“ между различни тематични роли. Във второто стихотворение е „разиграна“ ролята на грешника в различните му превъплъщения (чиновник, търговец, съдия), като по този начин се стига до разгръщане на една съсловна картина на обществото; третото стихотворение е посветено на слабата жена, която се моли за закрила на Божията Майка; четвъртото – на вдовицата, която трябва да отхрани телесно и духовно своите „дребни деца“ (мъжът ѝ е убит в бой с „народните врази“). Едно от поетическите творения на Бобевски, което не може да бъде отнесено към споменатите по-горе три типа, е поемата „Моисей“ (6, 1-2). В този случай не става дума за библейска поема (както бихме могли да си помислим от заглавието), а за творба, следваща много отблизо интуициите на П. Славейков от неговата философска поема „Микел Анжело“. В поемата на Бобевски обаче мотивът за противопоставянето на вечно и преходно („бренно“), идея и материя, изкуство и живот не е натоварен с дълбок философски смисъл – просто образът на библейския пророк е толкова „жив“, изваян е с такова майсторство, че сякаш ще заговори; това е и единственото възможно обяснение на финалния жест на гениалния скулптор, в който не долавяме никакъв елемент на трагическо светоусещане (думите му, отправени към образа на Мойсей, са идентични с тези на Славейковия персонаж) . Когато става дума за поезията на Бобевски, критиката обикновено се задоволява с някоя иронична забележка от общ характер по отношение на него, опирайки се на известната формулировка на Ал. Балабанов за „епохата на Л. Бобевски“, изречена по друго време и при други обстоятелства. Трябва да признаем, че произведенията, които Бобевски публикува на страниците на „Християнка“, са чужди на всякакъв шовинистичен патос, това е поезия, завладяна изцяло от духовно-нравствени въпроси. Проблемът е, че тази поезия, като цяло, продължава да бъде доста неубедителна, да не въздейства. Все пак, при съпоставка с произведенията на мнозина други стихотворци от онова време, които са се стремили да пишат поезия в религиозен дух, става ясно, че творчеството на Бобевски не е напълно лишено от художествени качества . Достатъчно е да прочетем стихотворението на свещ. Б. Георгиев „Дойдоха те!“ (4, 6), посветено на едно от посещенията на няколко сестри на Белия кръст в с. Литаково, Орханийско, за да се убедим, че творенията на Бобевски са далече от поетическата безпомощност. Специално внимание заслужава сътрудничеството с поезия в „Християнка“ на двама свещеници – прот. Иван Попмихайлов и прот. Димитър Попниколов. Голяма част от техните стихотворения могат да бъдат разглеждани като „контрапунктни“ на произведенията на Бобевски: и при двамата поетическите умения не достигат (това важи в по-голяма степен за Попмихайлов), ала липсата на достатъчно литературна школовка и шлифовка се компенсира поне отчасти от завладяващата искреност на чувството и от наличието на безспорен талант. Още първото стихотворение на Попмихайлов, публикувано на страниците на „Християнка“ – „Братствена песен“ (1, 4), показва неговия вкус към призивния по тип поезия – поезията, която насърчава, убеждава и утешава. Това химнично стихотворение в никакъв случай не отстъпва на творбите на Бобевски, писани в същия дух. Изброяването на няколко заглавия може да ни ориентира в основните акценти, които поставят стихотворенията на Попмихайлов: „Към днешната християнка“ (2, 2), стихотворение, изразяващо проповядвания от списанието възглед за мисията на жената християнка; „Християнката“ (5, 7) – стихотворен цикъл, който прави впечатление с разнообразието във формално отношение; „Пред прага на монашеството“ (6, 9), стихотворение, по-добро от средното равнище на списанието за поетическите творби; „Над умрялото дете“ (7, 1); „Печална овчарка“ (15/8, 10) и др. Бихме искали да обърнем внимание на последните две от изброените стихотворения. Явно авторът се е вълнувал дълбоко от трагедията на майката, загубила преждевременно невръстна рожба и е претворил тази тема, използвайки два различни стилистични ключа. В „Над умрялото дете“, както в повечето стихотворения на Попмихайлов, е предпочетено прякото обръщане към нуждаещия се от утеха и насърчение, като е използван умилителният образ на долетялото от небето „райско птиченце“: От небето долетяло, погостувало при вас, радости ви надонело и си литнало тогаз. „Печална овчарка“ е изградена в традициите на народната песен (но с рима) и макар в основата на утешението да e залегнала идентична християнска аргументация, този път тя е поднесена по друг начин – чрез устата на съпруга, който успява да намери най-точните и любящи слова и да помогне на своята жена овчарка да излезе от крайното отчаяние, в което е изпаднала. Въпреки някои слабости по отношение на ритмиката, стихотворението се отличава с живо, непосредствено чувство и сполучлива образност. Стихотворенията на Д. Попниколов издават не само известна поетическа култура, но не са чужди и на стремежа към експериментаторство, към опитване на различни формални решения. Разбира се, тук не става дума за авангардизъм, а просто за по-голяма творческа освободеност, която невинаги води до успешни резултати. С интересна и разнообразна строфична организация (понякога доста разчупена и граничеща с „белия стих“ – вж. напр. стихотворението „В ония и тия дни“ (8/1, 3) се отличават почти всички стихотворения на Попниколов, публикувани на страниците на „Християнка“. В съзнанието на читателя на списанието този бургаски свещеник и поет остава преди всичко с голямата стихотворна поредица „Из съкровищницата на св. Ефрем Сирин“ (9/2 – 11/4). Въпросната поредица, която не е равностойна в отделните си части, съставя най-представителната част от една поетическа традиция в списанието, към която са причастни и други автори – става дума за традицията да се престихотворяват (на приемливо художествено равнище) големи религиозни текстове. В световната литература успешни опити в това отношение могат да бъдат намерени още през седемнадесетото столетие (известен е опитът на Корней да престихотвори класическия за западната култура религиозен текст „Подражание на Христа“, приписван на Т. Кемпийски), но това със сигурност не може да се каже и за българската литература. Ето един съвсем кратък пасаж от поредицата „Из съкровищницата на св. Ефрем Сирин“: Блажен е, който в своето сърце страхът Господен крие – в оня ден ще види той Господнето лице. Блажен, когото храни любовта – той носи Бога в себе си и Бог не ще го остави сам в света. В същата посока върви и наченатата, но непродължена от Д. Попниколов поредица „Из съкровищницата на св. Тихон Задонски“ (11/4, 4-5 ), доста сполучливи са и опитите му да престихотвори някои от псалмите – „По псалом 18“ (8/1, 5-6), „Зрънца из Светата книга (по псалми1, 111 и 127)“ (21/14, 2-3). Извън произведенията на Попниколов, посветени на претворяване на големи религиозни текстове, могат да бъдат посочени и други негови стихотворения, които заслужават внимание като „Рождество Христово“ (9/2, 10); „Християнин“ (11/4, 10); „Горко на богоборците!“ (17/10, 9-10). Както вече имахме възможност да отбележим, традицията за престихотворяване на религиозни текстове среща отклик и у други автори на „Християнка“. Ст. Визирев, който сътрудничи на списанието главно с критически текстове, пише едно доста сполучливо стихотворение по псалм 142 (4, 8-9); подписващият се като П. Кирил сътрудник на списанието прави интересен експеримент да претвори стихотворно един ключов епизод от Новия Завет – възкресяването на сина на Наинската вдовица (21/14, 4). Стилистиката на този автор твърде много наподобява експресионистичната – стиховете му са разкъсани и несъразмерни. Не започнахме прегледа на поезията в „Християнка“ с имената на първостепенни творци на българската литература, тъй като тяхното присъствие на страниците на списанието – макар и съществено – при всички случаи е по-епизодично от това на споменатите вече автори и в голяма част от случаите става дума за препубликации на вече помествани другаде поетични текстове. Когато „Християнка“ започва да излиза, Ив. Вазов вече е покойник. Като цяло, списанието не проявява голям интерес към творчеството му, а от поезията му е препубликувано само едно стихотворение – баладата „Клепалото бие“ от „Скитнишки песни“ (1899), превърната в „нотирана песен“ (4, 3). Друг първенец на българската литература от онова време – Т. Траянов, присъства с две публикации – и двете представят творби из излезлите няколко години преди това „Български балади“ (1921) – „Пророк“ и „Молитва“ (3, 7); „Майка“ и „Последни слова“ (3, 8-9). Вероятно редакцията е преценила, че тези творби от известния поетически сборник на Траянов отговарят най-добре на нравствено-религиозния облик на списанието. В периода между 1935 и 1938 г., който определихме като най-силен от художествена гледна точка етап в историята на „Християнка“, можем да намерим и най-много имена на големи български поети, творили и постигнали известност между двете световни войни. Елисавета Багряна е представена с две публикации – „Пред Рождество“ (12/5, 1) и „Вечери във Викърче“ (13/6, 5). За разлика от „Пред Рождество“ втората публикация (стихотворението се появява за първи път в „Златорог“ през 1933, кн. 10) няма никакво особено отношение към християнската проблематика, застъпвана от списанието. Макар и с не такива високи художествени достойнства като творбите на Багряна, трите стихотворения на М. Белчева, поместени в „Християнка“ („Син Божи“; „Най-добрият лекар“ и „Съвет“ – 13/6, 4), се отличават с вглъбеност на религиозното чувство и вероятно са породени от непосредствения духовен опит на поетесата. През същия период списанието не забравя и друга наша голяма поетеса – Д. Габе, помествайки две нейни стихотворения – „Утеха“ и „Утро“ (12/5, 7-8). Първото от тях е посветено на Божията Майка, при която са „честити“ всички на небето; второто изразява едно доста жизнерадостно настроение, характерно по принцип за светоусещането на Д. Габе и трудно съжителстващо с религиозната „окраска“ (но не защото религиозната поезия изключва a priori жизнерадостта). „Св. Иван Рилски (Подвизи)“ и „На св. Климента Охридски“ са двете стихотворения, с които Ем. Попдимитров присъства на страниците на „Християнка“ (12/5, 9). Първото от тях е издържано в стилистиката на похвалното слово („Нежен пастир ти на стадо беше…“), а второто, за което се отбелязва, че е написано „по службата на св. Климент Охридски , съставена към 916 г.“, звучи като химн (то е публикувано за първи път в софийския в. „Студентска борба“, бр. 2 от 2 юли1932 г.). Въпреки че Попдимитров е преди всичко поет, тези две стихотворения не са най-силните в художествено отношение негови творби, които публикува списанието (вж. по-нататък, в частта за прозата). Асен Разцветников е представен също с две публикации – с известното и много въздействащо стихотворение „Великден“ (12/5, 4; „Във пролетната нощ люляни…“) и стихотворението „Аз наведох глава“ (12/5, 2), което изследователите свързват с по-категорична възможност за отнасяне на творчеството на поета към ценностите на ортодоксалното християнство и което е поместено за първи път в „Златорог“ през 1929 г. Публикацията на „Великден“ в „Християнка“ следва варианта, предпочетен от Разцветников в стихосбирката „Планински вечери“ (1934), а не първия вариант на творбата, поместен в „Църковен вестник“ през същата година. С едно стихотворение на страниците на списанието присъства Стилиян Чилингиров – става дума за „Молитвата на майката“, което продължава една отдавна утвърдена тенденция на списанието: възхвалата на майката и майчинството (12/5, 4). То е взето от излязлата през 1934 г. негова книга „Майка. Сонетна симфония“, която не остава незабелязана от рецензентите на списанието. Все през същата 1935 г., когато в него се появяват стихотворенията на Разцветников и Чилингиров, започва плодотворното сътрудничество на Йордан Стубел за „Християнка“. В периода между 1935 г. и 1948 г. могат да се изброят 15 негови публикации – при това често пъти не с по едно стихотворение. Въпреки че се включва в средищния етап от дружествения период в историята на списанието, Стубел не прекъсва своето участие и след оттеглянето на Б. Попстоименов от редакторския пост. Стихотворенията на този поет допринасят много за поддържане на едно сравнително добро качествено равнище на лириката в списанието през финалния етап от съществуването му. Ще изброим заглавията само на няколко по-стойностни негови творби, които често пъти се разполагат на тънко уловимата граница, разделяща (или обединяваща?) поезията за деца и поезията за възрастни: „Рождествена“ (12/5, 1), „Великият петък“ и „Светлият път“ (13/6, 2-3), „Человек Божий“ (13/6, 6), „Коледна песен“ („Засипа сняг и побеляха…“) и „Вечерна молитва“ („О, Майко Богородице…“) (13/6, 10), „Възкресенска нощ“ („Татък край двете липи зелени…“) (14/7, 4), „Христови сълзи“ (15/8, 4-5), „Нани, божие дете“ (18/11, 1). Като цяло, лирическите творби на Стубел, публикувани в „Християнка“, се отличават със завладяваща сила и непосредственост на чувството и въпреки редица формални несъвършенства, които могат да бъдат открити в тях, у читателя преобладава усещането за съчетаване на простотата в изказа с дълбочина на поетическото слово, отвеждаща вън от кухите и помпозни фрази – всяка дума в сполучливите му стихотворения тежи на мястото си. Няколко са имената на значими поети, които се появяват на страниците на „Християнка“ във финалния етап от историята на списанието и които не можем да не споменем. Преди всичко трябва да кажем, че това е етапът, в който редакционният екип полага специални усилия за разширяване и засилване на отдела за детска художествена литература – както по отношение на поезията, така и по отношение на белетристиката. Освен споменатото вече и продължаващо отпреди сътрудничество на Й. Стубел, трябва да откроим активното присъствие на други двама поети – Змей Горянин и Григор Угаров (псевд. на Григор Ангелов Кошев, чието име се свързва предимно с литературата за деца). С единствения от своите псевдоними, останал трайно в историята на литературата – Змей Горянин, Светозар Димитров участва в „Християнка“ с една публикация през 1947 г. – прекрасното стихотворение „Видях Христа“ (23/16, 10); под друг свой псевдоним обаче – Станимир Станев, той участва и с още редица, по-слаби в художествено отношение стихотворни публикации (под псевдонима Захария Лютаков участва само с белетристични творби). За да се убедим, че стихотворението „Видях Христа“ може да се нареди между най-добрите образци на религиозна лирика в списанието, е достатъчно да сравним една от неговите строфи с подобна в тематично отношение строфа, принадлежаща на едно от най-сполучливите стихотворения на Л. Бобевски: И онзи ден пред портата ми там пак Той бе скрит под просешката дрипа, а нямах къшей хляб да му подам, нито лъжичка гостба да Му сипя… (Зм. Горянин. „Видях Христа“) Аз срещнах те на пътя днес случайно и Те познах под просешката дреха, Ти креташе унило, с поглед тъжен, че бе лишен от топла, сладка стреха! (Л. Бобевски. „Ако малко съм сторил“) Активното присъствие на Гр. Угаров се реализира чрез ред публикации в периода между 1939 и 1942 г. Ще споменем някои от по-ярките между тях: „Молитва за мама“ (16/9, 5), „Дядо Господи“ и „Звездички“ (16/9, 9), „Коледари“ (17/10, 1), „Старата черква“ (17/10, 3), „Пред иконата“ (18/11, 10). Като се изключат известни шовинистични нотки в някои от стихотворенията на Угаров, голяма част от неговото творчество в „Християнка“ се отличава с живо, непосредствено чувство и представлява съществен принос за детския отдел на списанието. През 1938 г. в „Християнка“ се появява и едно стихотворение от Г. Райчев – „През вековете“ (15/8, 4-5), което не се откроява с ярки художествени достойнства – доста по-силни са неговите белетристични творби на страниците на списанието. В предпоследната годишнина от своето съществуване „Християнка“ помества стихотворението на М. Петканова „Майка“, което кореспондира добре с изграждания от списанието величав и едновремено с това дълбоко съкровен образ на майката (23/16, 10). Преди да приключим този по необходимост бегъл преглед на българските автори и по-важните им поетически творения, публикувани в „Християнка“, трябва да назовем още няколко имена и заглавия: архим. Серафим (Алексиев) с няколко стихотворения, между които се откроява повече „Пред пещерата“ (24/17, 10); М. Брезин с поредица от стихотворения, в които личи, макар и ненапълно последователно, привързаността му към сонетната форма – вж. напр. „Молитва“ (6, 8-9) и „С Него ще победиш“ (6, 6); стихотворението му в три части „Земя“ 6, 4-5) се разгръща като „реплика“ на „Градушка“ от Яворов; Чичо Стоян, който – за разлика от Стубел и Угаров – се появява съвсем епизодично в „Християнка“ – „На пречест“ (16/9, 5). Трябва да обърнем внимание и върху няколко текста, интересни със своето ситуиране на границата между поезията и прозата: „Към теб, о, Боже!“ от Д. Кацев-Бурски (5, 1-2), лирическата импресия на Спас Любенов „Вяра и безверие“ (5, 1-2), стихотворението в проза на Б. Никонов „При вратата на царството“ (3, 8-9) и особено „стихопрозата“ на Марин Христов „Небе“, която се откроява с манифестирания стремеж към повече художественост (3, 4-6). В подобна посока вървят и опитите на Олга Д. Славкова, от които по-сполучлив е текстът със заглавие „Майка“ (15/8, 2). Заслужват отбелязване и следните стихотворения: диптихът „Бъдни вечер“ от Крум Веселинов (22/15, 1); стихотворението за деца „Обещавам!“ (17/10, 9) от Йордан Попилиев; „Духовната ми лира“ (6, 10) от Ат. Попов; „Никулден“ (17/10, 10) от Ст. Станчев, подходящо за детска аудитория; стихотворението на Павел Попхристов „Зима“ (17/10, 10) – прост, но въздействащ зов за милосърдие. За разлика от българската поезия, преводната е застъпена сравнително оскъдно в „Християнка“. Превеждат се основно руски автори, а качеството на преводите рядко е задоволително. Като пример за по-сполучлив преводен текст от руски поет можем да посочим „Светло Възкресение“ (10/3, 4) от Я. Полонски, прев. Ст. Ваклинов; преводът е приличен, без да е отличен. Във всички случаи са предпочитани стихотворения, които имат подчертано отношение към религиозната проблематика: „Пред образа на Спасителя“ (3, 7) от А. В. Колцов в превод на Р. С. П. – неразкр. иниц.), „След прочитането на псалома“ (17/24, 8-9) от Хомяков (най-вероятно Алексей Степанович Хомяков) и др. Много характерна е практиката да се пишат стихотворни текстове „по“ някой популярен руски автор: по А. Круглов – „Някога и сега“ (12/5, 8); по Надсон – „Християнка“ (2, 1); по И. Никитин – „Нови Завет“ (5, 8; почти дословен превод, без рими, звучи като проза), „Молитва на детето“ (6, 1-2), „Сладостта на молитвата“ (9/2, 7); по Хомяков – „Към децата“ (6, 1-2) и др. Струва ни се, че този тип преводаческа практика в „Християнка“ показва някои общи черти с възрожденското „побългаряване“. Преводните поетически текстове от западноевропейски автори се броят на пръсти. Между тях се нареждат стихотворението на Фр. Шилер „Слова на вярата“ (1, 4), чийто превод, направен от Р. С. Т., е тромав, недостатъчно поетичен; стихотворението „Богомладенецът“ по С. Лагерльоф, дело на йеродякон Нестор (вероятно Монах Нестор Рилец) (17/24, 1-2); „свободният превод от френски“ на „Молитва“ от св. Франциск Асизки (22/15, 9-10) – ако можем да го приобщим към поетическите текстове. Към преводните текстове от западноевропейски автори трябва да прибавим и един откъс от религиозната епическа поема на немския поет Фр. Г. Клопщок „Месиада“ (1751–1773) – слаб и безпомощен превод, при това в проза (5, 9-10). Като цяло, белетристичните текстове в „Християнка“ са с по-високи художествени качества от поетическите. Тъй като разказите са най-много на брой и заемат най-голямата част от списанието, предназначена за белетристика, ще започнем с тях. Те могат да бъдат обособени в няколко групи според своята (доста условна в много случаи) жанрова специфика: 1) разкази с библейска първооснова; 2) нравоучителни разкази на съвременна тема (с разновидност – разкази, в които се разгръща историята на едно чудо); 3) разкази с исторически, историко-легендарни или изцяло легендарни сюжети; 4) разкази със сюжет, почерпан от житийната традиция или вдъхновяващ се от житийни модели; 5) разкази на съвременна тема, които не поднасят своите послания по открито дидактичен начин; 6) разкази за деца. Първата категория разкази е много характерна за облика на списанието, макар и да не доминира количествено във всички периоди от развитието му (най-много такива разкази се появяват в началните годишнини). В редица от случаите не става дума за стриктно придържане към третирания библейски сюжет, а за свободно градене на истории в онази зона от хипотези, догадки и предположения, които оставя у нас евангелското четиво (има доста случаи, в които класическите евангелски персонажи – с изключение на Иисус – не са в центъра на наративните събития). Ще се спрем на някои от по-ярките образци на тази категория разкази. В центъра на разказа „Емануил“ от Ал. Платонова е едно събитие – раждането на Иисус във Витлеем и начинът, по който няколко души, обитаващи този малък градец, приемат случилото се (IV, 7). Рождеството е видяно не само през погледа на героите евреи, но и на един римлянин – стотника Петроний, който отстъпва своята стая в хана на родилката и на праведния Йосиф (този Петроний носи някои черти на Петроний от романа на Сенкевич “Quo vadis”). И в разказа на Ал. Платонова, и в други разкази прави впечатление дразнещото и необосновано преминаване на повествованието от изявително в преизказно наклонение. „Девора“ (7, 9-10) на Б. Гешаков (чиито белетристични творби в „Християнка“ поддържат традицията на разказа с библейска първооснова) също успоредява съдбите на човека от еврейския народ и на завоевателя римлянин: майката на еврейската девойка е повярвала в Христа и открива този факт пред дъщеря си в своя предсмъртен час; откарана в плен под охраната на римския десетник Марк Корнилий след разрушаването на Йерусалим, тя припада, но римлянинът (представен като син на стотника Корнилий, за който се говори в Лука 21: 20-24) се погрижва за нея, разбирайки, че е християнка; Девора приема кръщение и заминава с други роби за Рим, Марк – също, като един от началниците на охраната; в края на разказа се загатва (чрез надписа на оцелял през времето надгробен камък, съчетаващ имената им), че любовта е свързала навеки Марк и Девора. Сред по-сполучливите разкази с библейска първооснова (с различна степен на стремеж за точно придържане към евангелските сюжети) можем да споменем „Той е жив“ (11/4, 4-5) от Ст. Ваклинов – за еврейчето Зоси, което е видяло заедно с овчарите явяването на ангела, известяващ за раждането на Иисус; и „Гневът на Кроткия“ (12/5, 2) от Ф. Попова-Мутафова – за изгонването на търговците от храма. Автори на такъв тип белетристични творби в „Християнка“ са Ел. Манджукова, Нев. Кръстева, Йорд. Попилиев, В. Ан. Кавданска, Е. Д. Немиров. Основното достойнство на този тип разкази е, че успяват да пресъздадат за читателите на „Християнка“ особения колорит на епохата, белязана от раждането на Христос и на християнството, да приближат тази епоха до възприятието на човека от XX век. Няма единен наративен модел за изграждане на нравоучителните разкази на съвременна тема в „Християнка“. Все пак – въпреки голямото проблемно-тематично разнообразие, което ни предлага тази група разкази – можем да отграничим две основни жанрови образувания, характерни за нея. Първата разновидност се разгръща около историята за пълно духовно-нравствено преображение на някой от персонажите или поне включва разкаянието като ключов момент от развитието на повествованието. Втората разновидност се съсредоточава върху извличането на определена духовно-нравствена поука, до която се стига в болшинството от случаите чрез преминаване през сериозно житейско изпитание-тест за нравствения потенциал на един или друг от героите. Ще дадем няколко по-ярки примера и за двете разновидности. Разказът на Ст. Ваклинов „Кръстчето“ представя типичен пример за първата разновидност: сребърното кръстче е големият дар, който получава от „дядо Владика“ едно момченце в своя сив и мизерен живот; отхвърлено от връстниците си, заради пиянството на баща му, то ще се моли „с кръстчето на дядо Господ“ за това баща му да се промени; промяната ще настъпи една вечер, когато пияният баща скъсва верижката на кръстчето и този епизод го връща към детските години и към спомена за полученото тогава от самия него кръстче – подарък от неговия баща (11/4, 1-2). За разлика от много други нравоучителни разкази в този дух на страниците на „Християнка“ разказът на Ваклинов се отличава със забележими художествени достойнства. А „Бъдната вечер на църковния крадец“ (3, 7) от Р. Костенцева разказва една история, в която ключов момент играе разкаянието на героя, откраднал църковна утвар от селската черква в навечерието на Рождество Христово. Тъй като по същото време му се ражда син, нещо трепва в сърцето на крадеца и той тайно връща откраднатото. Към втората разновидност могат да бъдат отнесени разкази като „Майката християнка в печален случай“ (7, 1) от протойерей Ив. Попмихайлов, „Подарък“ (11/4, 7) от Ст. Ваклинов, „Домакинска работа ли?!...“ (16/9, 4) от протойерей Д. В. (Димитър Василев). Въпреки своята краткост и неудачното заглавие първият от изброените три разказа вълнува читателя: майката, загубила невръстното си дете, докато мъжът ѝ е на едноседмичен гурбет, намира подходящ начин да го подготви за тъжната вест чрез измислената история за зает от съседката ѝ пръстен, който трябва да бъде върнат. Духовно-нравствената поука, която внушава разказът (да имаме твърдо упование в Бога и в най-трудните моменти от живота), кореспондира с известния аргумент, използван в старозаветната библейска книга „Йов“ – „Бог дал, Бог взел“. Интересно е, че в тази творба на Попмихайлов е налице обръщане на ситуацията спрямо вече разгледаното негово стихотворение със заглавие „Печална овчарка“, третиращо същата тема – ролите на съпрузите като фигури на „утешаващия“ и „утешавания“ са разменени. Разказът на Ст. Ваклинов „Подарък“, който също демонстрира неговия талант на разказвач, е построен върху осъзнаването на поуката, че е по-блажено да се дава, нежели да се взима. Това осъзнаване трябва да мине през изпитанието на отказа за двамата герои-годеници – в деня, когато се обявява техният годеж, те ще подарят на неколцина бедняци онова, което първоначално е било предназначено да зарадва самите тях и така ще изпитат още по-голяма радост от очакваната. Споменатият разказ на прот. Д. Василев, също с не особено удачно заглавие, не е лишен от оригиналност на замисъла , макар и малко да напомня познати сюжети от вълшебната приказка – две сестри, останали без баща, са поставени в конкурентна ситуация чрез предложение за непривлекателна работа от страна на техния богат и бездетен вуйчо. Тази ситуация играе ролята на изпитание за добродетелите на сестрите (и главно – за тяхното смирение и трудолюбие). Благополучният завършек на разказа (за по-малката сестра) внушава идеята, че нравствените добродетели в крайна сметка се оценяват – не само в перспективата на отвъдното въздаяние, но и още тук, на земята. С известни уговорки към втората разновидност нравоучителни разкази на съвременна тема в „Християнка“ може да бъде причислена и белетристичната творба на М. Брезин „В небесата“, построена по модела на Дантевия „Ад“ (5, 6-7). В тази творба един съвременен разбойник (убил най-добрия си приятел и отвлякъл жената на брат си) се озовава лице в лице с Луцифер и след твърде любопитен диалог с него, от който „мрачният владетел на тъмнината“ добива благоприятни впечатления за своето дело в България, му е позволено да обиколи адските поселища, за да си избере подходящо наказание. Разказът на Брезин би бил по-сполучлив, ако авторът не се беше поблазнил да събере в едно прекалено много разнородни елементи, от които в крайна сметка не се е получила хомогенна белетристична „сплав“. В този разказ функцията на сериозно изпитание, макар и ситуирано след края на земния живот (това е и една от съществените разлики с поемата на Данте), играе самото странстване из владенията на Луцифер, а духовно-нравствената поука е изцяло адресирана към българското общество, обхванато според автора от задълбочаваща се морална криза (което е и главното ни основание да отнесем разказа на Брезин към посочената разновидност). Има разкази, които показват тенденция за смесване на очертаните от нас два типа. Това означава, че съответният разказ включва разкаянието като много съществен елемент от своята наративна структура, но е „прицелен“ и към конкретна духовно-нравствена поука, която не се изчерпва със самия акт на разкаяние и която може да варира значително в различните белетристични творби. „Детето“ (23/16, 1-2) от К. Петканов представя подобен, смесен по тип нравоучителен разказ – една жена, напуснала мъжа и детето си, се завръща у дома на Рождество Христово, за да бъде приета от тях с радост и прошка. Духовно-нравствената поука от разказа е ясна – възстановяването на мира, разбирателството и любовта в едно семейство е благословено и носи радост на човека. Друг подходящ пример в това отношение ни дава разказът на Захария Лютаков (Змей Горянин) „В человецех благоволение!“ (24/17, 10), който внушава идеята, че съвестта ни не може да бъде спокойна, ако затворим очите си за нуждата на ближния, обърнал се за помощ към нас в момент, когато действително можем да му помогнем. В случая разкаянието е онази „перипетия“ от морално естество, която трябва да преодолее героинята на разказа (жена на лекар, отпратила от дома си, в разгара на коледното тържество, бедна вдовица, чието дете е много болно), за да се стигне до събуждането на желаното „благоволение“ в нейното сърце. Към споменатите автори на по-ярки нравоучителни разкази на съвременна тема в „Християнка“ могат да бъдат прибавени имената на Г. Велчев, Е. Норен, Й. Попилиев, Сава Мак (псевдоним на Сава Боновски), Сп. Кралевски, Гр. Угаров и мн. др. Като специална подкатегория на тази група от разкази обособяваме творбите, които нямат друга амбиция освен да разкажат в белетризирана форма историята на едно чудо – обикновено оздравяване или избавление от голяма беда/опасност. (Доколкото на пълното нравствено преображение на един човек също може да бъде гледано като на чудо, подобно обособяване е доста относително.) Като такъв тип, по-сполучливи в художествено отношение творби, можем да посочим разказите „Дядо Матей“ (18/11, 8) от И. А-в (неразкр. иниц.), „Молитвата на жътваря“ (12/5, 7-8) и „Божията милост“ (14/7, 4) от Сава Мак, а също и отличаващият се със сравнително висока степен на художествена убедителност разказ „Вечерня“ (8/1, 5-6) от Ст. Ваклинов – за това, как оздравява обезумелият син на дядо Нейко, изпратен в манастир при благочестив монах. Наличието на добри нравоучителни разкази на съвременна тема на страниците на „Християнка“ трябва да бъде подчертано, тъй като подобни произведения, на прилично художествено равнище, се създават трудно и не са много характерно явление за българската духовна традиция. Разказите с исторически или историко-легендарни сюжети в „Християнка“ най-често са обърнати към времената на османското нашествие и османското робство, видени в перспективата на по-сетнешните борби за национално осъзнаване и освобождаване. Като типични в това отношение можем да посочим разказа „Великият закрилник“ (16/9, 9) на К. Петканов и два разказа от Ф. Попова-Мутафова – „Една среща“ (18/11, 5) и „Легенда за бялата невеста“ (13/6; 6). „Великият закрилник“ на К. Петканов разказва убедително и без излишна патетика за големия кураж и упование в Бога , проявени от един селски свещеник, когато турски войски навлизат в неговото село, а разказът „Една среща“ разгръща белетризираната версия на предполагаема среща между монах от Атон (вероятно самия Паисий) и поп Стойко (Владиславов), при която на „бъдещия епископ Софроний“ е връчен ръкописът на „История славянобългарска“. Другият разказ на Ф. Попова-Мутафова – както личи и от самото заглавие – може да бъде причислен по-скоро към творбите с историко-легендарен сюжет – историята на двама годеници, които загиват в деня на превземането на Търново от турците, е свързана неразривно с историческата съдба на България чрез символиката на забитата в земята „догаряща брястова главня“ (мотивът „носител“ на легендарното начало в разказа): когато се раззелени тя, тогава ще се възстанови и българското царство. Интерес представляват и други два разказа с историко-легендарни сюжети – „Човешко сърце“ (22/15, 9-10) от Зв. Цонев (псевд. на Тодор Цонев Сейков), разказващ случка от живота на видинския аянин Осман Пазвантоглу, чийто живот явно интригува пишещите на исторически теми; и „Крила“ (14/7, 7, 10) от М. Минев, където в духа на фолклорната стилизация е разказана историята на знаменит майстор, наел се да построи чудна джамия, за да избави от черкези своята изгора. С изцяло легендарен сюжет, както по отношение на наративните елементи (фактологията), така и на преобладаващата в повествованието атмосфера, се отличава разказът на А. Каралийчев „Божият ратай“ (13/6, 10), в който проследяваме странстванията на великана Оферн, тръгнал да търси най-силния господар на света, за да му слугува, и открил този господар в лицето на Христос (първата публикация на „Божият ратай“ е в сп. „Детско знаме“, 1935, кн. 1) . „Двете ръце“ (12/5, 7-8) от Ем. Попдимитров продължава тенденцията за възхвала на майката и майчинството чрез историята на една майка, чиито две благославящи ръце останали на земята след нейната смърт, за да ръководят осиротялата ѝ дъщеря при всички по-важни стъпки в живота ѝ; веднъж, когато св. Богородица се разхождала из рая, тя видяла, че една от небесните обитателки е без ръце и я попитала къде са ѝ ръцете, а жената отвърнала, че са останали на земята. Разказите със сюжет, зает от житийната традиция или възхождащ към житийни модели, обикновено не са на високо художествено равнище. Най-често срещаната разновидност в тази група разкази е свързана с фигурата на мъченика за Христа. В тези случаи целта на разказвача е да разгърне една ситуация на неизбежен избор, пред която е изправен героят/героинята на творбата, а залогът на избора е ясен – от едната страна е свидетелството за Христа, а от другата – покланянето на езическите идоли (или на иноверната религия, ако става дума за мюсюлманството), славата, богатството, земното щастие и земният живот. Такива са разказите „По стъпките на Христа“ (4, 1-2) от Д. Р-тев (неразкр. иниц.), „Чудо“ (7, 3) от М. Ординцев (въпреки руската фамилия на автора, не е споменато да става дума за превод), „Мъченица“ (5, 10) от Сп. Кралевски (5, 10) и мн. др. Други творби от тази група, които не се съсредоточават върху фигурата на светеца мъченик, също следват определени модели, характерни за житийната литература – разказват епизоди от живота на някой свят монах пустинник, опитват се да претворят в белетристична форма разказ за пренасяне на мощи или да пресъздадат контурите на важни събития, свързани с църковното предание. Ето някои от многото примери за подобни творби: „Пустинникът“ (2, 6-7) от Р. Костенцева, претворяващ известна случка със св. Антоний Велики и две етърви, постигнали по-голямо духовно съвършенство от него; „Великият рилски пустиножител“ (7, 4-5) от Ст. Хр. Даскалов – за св. Иван Рилски; разказите на Ст. Чилингиров „Достойно ест“ (5, 2) – за чудното откриване на текста на църковната песен „Достойно ест“ на един инок от Св. Гора, и „Пресвета Богородица Кукузелиса“ (5, 6) – за историята на едноименната икона; „Мощи“ (14/7, 3) от В. Я. Манасиев – за пренасянето на мощите на св. Параскева в Търново по времето на благочестивия цар Иван-Асен II; „Патриарх Евтимий“ (15/8, 2) от Вл. Арабов – за неуспялото посичане на Патриарх Евтимий от турците; „Съдия и обвиняем“ (15/8, 4-5) от Е. Вадимов – за свят старец игумен, който спасява от страшна мечка стръвница застрашените от нея селяни, и мн. др. В групата разкази на съвременна тема, които не поднасят по открито дидактичен начин своите послания и които заслужават най-голямо внимание от литературна гледна точка, на преден план излизат тези творби, които разработват мотива за завръщането – към загубени духовно-нравствени устои и към любими същества. Сред тях особено се откроява разказът на А. Каралийчев „Причастие“ (12/5, 3), в който е пресъздадена типична и за други разкази в „Християнка“ ситуация на персонаж, увлечен от анархистични (или комунистически) идеи. Включването на героя в група за подривни действия го изправя през дилемата, дали да участва в акция, при която ще загинат много невинни хора, или да се опита да я предотврати. Неговото пълно духовно-нравствено преобразяване се случва в затвора, където го поразява великодушната постъпка на един часовой, направила възможна последната среща на затворника с майка му. Разказите „Завръщане“ на К. Петканов и „Молитва в снеговете“ на Сл. Красински, публикувани в една и съща книжка (12/5, 1) на „Християнка“, разгръщат две версии на сюжета за завръщането в родния дом, от който героят на разказа се е отдалечил по различни причини – в първия случай поради нещастна любов, а във втория – поради това, че учителства не в селото, където живее неговото семейство (но се споменава и за участието му в социалистическа група, като съществен фактор за отдалечаването от дома). И в двата случая на завръщането е погледнато като на своеобразно духовно проглеждане (осъществяващо се в навечерието на Рождество Христово) – за недооценени или загърбени ценности, свързани с образите на любими същества (майката, семейството), но историята на Петканов завършва трагично за героя, а тази на Красински – благополучно. Разказът на В. Узунов „Бъдни вечер“ (19/12, 1-2) също може да се разглежда като история на завръщането – завръщането към надеждата на героинята – вдовица на алкохолик, победила своето неоснователно притеснение за здравословното състояние на единственото дете, което ѝ е останало. Въпреки че не притежава ярките художествени достойнства на предишните три разказа, творбата на Узунов заслужава отбелязване, заради подчертания стремеж към психологизъм в предаването на душевните състояния на персонажите – черта, която е характерна и за други разкази на този автор, писани в предишни години . Друг кръг разкази, принадлежащи на същата група белетристични творби, са тези, които представят историята на някой „нищий духом“, т.е. персонаж, отхвърлен от обществото поради недъг, бедност или друга причина. Като по-добри образци за този кръг от творби можем да посочим „Един живот“ (7, 6-7) от Хр. Т. Б-ов, в който героят, Гриша Набожния, живеещ сам, в оскъдица, и страдащ, че другите не го обичат, угасва тихо, след като е посетен от своя енорийски свещеник; и „Сърце“ (12/5, 3) от Сп. Кралевски – трогателно повествование за живота и смъртта на гърбава девойка, от чийто дневник разказвачът научава за нейните страдания. И двете творби съдържат сполучлив художествен детайл, свързан със смъртта на героите: след смъртта на Гриша Набожния две измокрени птички, пуснати от него в стаята, кацат на леглото му; след смъртта на гърбавата Мара е намерен не само дневникът ѝ, от който се разбира за несполучливия ѝ опит да се сближи с едно момиченце, дете на заможни родители, но и шест чифта детски чорапи, изплетени от нея, заедно с „други залъгалки“. На трето място в групата от разкази на съвременна тема, които не поднасят по открито дидактичен начин своите послания, можем да поставим белетристичните творби, разгръщащи известни мотиви от чужди литератури. Характерен в това отношение е разказът „Камбаните“ (6, 1-2) от С. Л-в (предполагаме, че зад съкращението се крие един от активните сътрудници на „Християнка“ – Спас Любенов). Героят на разказа, селският клисар Лулчо, който много обича камбаните и свиренето на гъдулка, е български вариант на Квазимодо : навремето той е бил снажен и красив момък, но при строежа на новата черква в селото една голяма камбана е паднала върху него и го е осакатила; селските хлапета преследват недъгавия и го тормозят, а след като му счупват гъдулката, Лулчо умира от мъка. Тъй като героят на разказа е далече от озлоблението, владеещо душата на неговия френски „събрат“ и предшественик, а и приема със смирение своята съдба, можем да отнесем тази творба и към вече отбелязаната категория от разкази, представящи историята на някой „нищ духом“ (не е изключено концепцията за персонажа да е повлияна от православното разбиране за юродивостта като съзнателно прието състояние на духа, отвеждащо към евангелските блаженства и само „подпомогнато“ в случая от телесния недъг). По-изчистен вариант на разказ, разгръщащ известен мотив от чужда литература, ни поднася „Човек“ (13/6, 5) от Н. Загоров – творба, в която е разигран мотивът „престъпление и наказание“ à la Достоевски и по-точно – моралният казус пред неговия герой Разколников – дали човек има право да извърши престъпление, воден от „благородна“ цел (в случая героят на разказа убива един лебледжия-албанец заради парите му). За съжаление, разказът на Загоров не се отличава с високи художествени достойнства и може да бъде посочен само в рамките на подобна белетристична типология. Остава един доста широк кръг от разкази на съвременна тема, които не поднасят по открито дидактичен начин своите послания и не попадат в посочените категории. Става дума за добри белетристични творби като „Христос възкресе!“ (12/5, 9-10) от М. Брезин – за семейство, в което настъпват времена на немотия и бащата няма пари да купи на децата нови великденски дрешки – както е бивало винаги досега; „Райска усмивка“ (12/5, 2) от И. Волен – за жена, овдовявала рано и отглеждаща сама трите си деца, трепейки се като мъж по нивите и водейки праведен живот, която умира с усмивка на лицето, заобиколена с обич от своите синове; „Новите икони“ (22/15, 8) от Ст. Чилингиров – живописен разказ, вероятно по преживяно и в духа на възрожденските разказвателни традиции, за подмяната на старите икони в една казанлъшка черква и реакцията на хората на новите икони с по-реалистично изображение. Тук могат да бъдат споменати и по-неизпипани в художествено отношение творби като „Утеха“ (12/5, 6) от Сп. Кралевски, „Мелодиите на слепеца“ (15/8, 4-5) от Й. Попилиев, „Живко“ (18/11, 1) от В. Узунов и др. Голяма част от разказите, включени в групата, с която се занимавахме досега, носят означението „великденски“ или „коледен“ разказ, но както показа и нашият опит за изграждане на типология, това не ни казва достатъчно за тяхната специфика. Сред разказите за деца в „Християнка“, които са най-характерни за финалния етап в историята на списанието, трябва да откроим анималистичната творба на А. Душков „Сърна“ (19/12, 1-2), разказваща вълнуващата история на отгледано от хората сърне, което се завръща при своите някогашни стопани и спасители, преди да умре – със смъртоносна рана, нанесена от ловци. Разказът на Душков, поместен през същата година и във „Вестник на вестниците“ (бр. 141 за 1942 г.) вероятно е предназначен предимно за детска аудитория, но може да трогне и мнозина от възрастните, затова включването му при разказите за деца е доста условно (често пъти „достатъчен“ критерий за това е принадлежността на една творба към анималистичната проза). По-малко ярки в художествено отношение, но понякога запомнящи се поради характера на самата случка, която е залегнала в основата на разказа, са творбите за деца на прот. Д. Василев (подписващ се обикновено с инициалите Д. В.). Без да блестят с особени литературни достойнства, някои от неговите произведения показват, че авторът им не е лишен от наблюдателност и разказвачески усет (вж. напр. разказите „Вярното овчарче“ (6/9, 2) и „Дружба на малките в трамвая“ (16/9, 7). Сред имената на автори, които заслужават да бъдат отбелязани със своите белетристични творби за деца на страниците на „Християнка“, са Змей Горянин (като Захария Лютаков), Гр. Угаров, Л. Бобевски (който понякога проявява повече художествен усет в прозата, отколкото в поезията), а също и В. Маринов, разработил в няколко свои творби мотива за “благородната лъжа” (по-сполучлив между тях е разказът му „Християнче“ – 23/16, 10). Повечето от силните в художествено отношение разкази в „Християнка“, дело на български автори, са с реалистичен рисунък, но понеже тази характеристика е свързана с твърде неясното, дискусионно и объркващо понятие „реализъм“, тя не може да бъде използвана без съответните уговорки. Затова едно сравнително по-прецизно определение би било „психологически реализъм“ – ако под психологически реализъм в български контекст се разбира стилистика, която има своите най-високи образци в прозата на Йовков. Ако не се броят преводните публикации, жанрът на пътеписа е застъпен в „Християнка“ с няколко текста, сред които можем да споменем „По вълните на Атлантика“ (3, 4-6) от В. Узунов и „Първото ми отиване на Рилския монастир“ (7, 6-7) от Хр. Т. Б. (Хр. Т. Б-ов; и двете съкращения остават неразкрити). Първият пътепис разказва за пътуването на познатия ни и от други публикации в списанието автор до Америка, а съдържанието на втория става ясно от самото заглавие, към което Хр. Т. Б. е добавил и подзаглавие – „Из пътните ми бележки“. В сравнение с пътеписите автобиографична проза от български автори е застъпена повече на страниците на списанието. На първо място трябва да посочим откъсите от „Преживяното“ на Т. Влайков, които „Християнка“ помества през 1935 и 1937 г.: „По Коледа“ (12/5, 1); „Тяхната вяра и набожност“ (12/5, 4; за чудесно оздравяване на Влайков в детските години и за дълбоката вяра на неговите родители); „В черкова“ (14/7, 4). И в трите случая става дума за части от излязлата през 1934 г. първа част от „Преживяното“ със заглавие „Детски години“. Добри Немиров е представен с две ярки и запомнящи се творби от неговата книга с автобиографични разкази „Когато бях малък“ (1934): „Все тя“ (14/7, 3) и „Скъпото наследство“ (16/9, 10) – единият разказ е „обърнат“ към образа на майка му, а другия – към този на баща му. „Християнка“ помества и откъса „Детство“ от книгата на Ем. Попдимитров „Живот и блян“ (печатана за първи път през 1919 г.) – текстът събира „късове“ от спомени, всеки от които представлява завършено цяло и – макар и в проза – не е чужд на лирическите интонации (12/5, 5). Интерес представляват и онези белетристични творби, писани в повечето случаи специално за „Християнка“, които можем да определим (с повече или по-малка степен на сигурност) като религиозни импресии. Такъв тип творби пишат Сп. Любенов – „Блуден син“ (4, 10) и „Картинки“ (6, 1-2) , споменаваният неколкократно и по различни поводи Хр. Т. Б-ов (с по-малък успех от Сп. Любенов), а също и Ем. Норен. Йордан Стубел също участва в „Християнка“ с текст, който се ситуира на границата между импресията и спомена – става дума за неговата творба „Бъдни вечер“, написана в духа на Влайковите спомени-„видения“ из преживяното, но с различна стилистика (14/7, 10). Тук трябва да споменем задължително и един текст на Г. Райчев, който е интересен с опита да се съчетае жанрът на видението (познат ни от старобългарската литературна традиция) с едно фрагментарно повествование, намиращо своя символичен център във фигурата на Христа, който отправя зов към съвестта на съвременния човек – „Видение“ (15/8, 4-5). Сред много текстове в „Християнка“, които можем да отнесем към прекалено общата категория „размисли“ и които биха могли да заинтригуват изследователя литературовед, преобладават текстовете с фрагментарно-афористичен характер, доближаващи се типологично до известните „откръшлеци“ на Ст. Михайловски. Типичен пример в това отношение дават „Размишления за човека“ (7, 6-7) от Божидар (псевд. на Стефан Д. Гендов) и „Откъслеци“ (12/5, 6) от Бор. (неразкрит псевд.). Специално отбелязване заслужава есеистичната поредица от кратки текстове на Т. Влайков, в която известният български писател разсъждава по въпросите на вярата, нравствеността, духовния живот изобщо и на българина в частност. Подхваната през 1937 г., тази интересна поредица на Влайков, която можем да разглеждаме формално и като авторска рубрика, продължава с нерегулярна периодичност до края на 1939 г. (14/7, 3; 15/8, 8-10; 16/9, 2, 4, 10). Преводната белетристика е застъпена в „Християнка“ с текстове от руски и западноевропейски писатели. (Има само едно изключение, но то едва ли може да бъде взето предвид, тъй като става дума за преразказ на съдържанието на белетристична творба, а не за превод в истинския смисъл на думата – в рамките на публицистичен текст, посветен на темата за намесата на Бога в човешките дела, се преразказва новелата на американския писател Л. Бромфийлд „Пръст Божий“ (22/15, 2), публикувана в библиотека „Златни зърна“ (год. 9, кн. 5.) От руските писатели с най-много преводи е представен Ф. М. Достоевски, следван от Ив. Бунин, а с по един превод са застъпени Ал. Куприн, Н. Лесков и Немирович-Данченко. От Достоевски са подбрани три откъса – един от „Дневника на писателя“, който стои като завършен разказ („Детето на елха при Христа“ – 9/2, 10), и два откъса от „Братя Карамазови“ („Маловерната дама“ – 19/12, 5-6, и „Ранно развитие“ – 20/13, 8). Иван Бунин, към чието творчество списанието проявява определен интерес, е представен с разказа „Трети петли“ (12/5, 3), посветен на един епизод от живота на Фока Угодник (преводачът на този разказ не е посочен, което е честа практика при преводните публикации в „Християнка“), и с пътеписа „Много води“ (12/5, 5), който разказва за пътуването му с кораб до Цейлон и демонстрира крепката религиозна вяра на Бунин, а също и антиреволюционните възгледи на писателя. Александър Куприн присъства на страниците на „Християнка“ с вълнуващия военен разказ „Синята стълбичка“ (14/7, 5), преводачът отново не е посочен. От Н. Лесков е поместен издържаният в легендарен дух разказ „Слава – Овча глава“ (21/1,4), преводачът не е отбелязан, а от Немирович-Данченко – разказът „Сестра Василева“ (2, 2), който разгръща историята за саможертвата на едноименната героиня, извършена по време на Руско-турската война, когато тя се грижи за тежко болните и е възприета като ангел-хранител от тях. От западноевропейските автори на най-много публикации се радват френските писатели. Франсоа Копе, който е известен най-вече със своите лирически произведения, присъства в „Християнка“ с белетристичната творба „Християнката победила“ (1, 1) – разказ със силна романтична струя, в който благородството се оказва по-силно от желанието за мъст в сърцето на една жена (преводач не е указан). От Р. Базен списанието публикува кратък разказ със заглавие „Коледа“, в превод на А. Бързакова (17/10, 1), очертаваща се като един от основните преводачи на френски текстове за „Християнка“, а от творчеството на Флобер е предпочетена новелата „Легенда за Юлиан Милостиви“ (15/8, 1-3), публикувана с продължение в първите три книжки за 1938 г. Интерес будят преводните публикации, свързани с имената на двама френски писатели, за които най-малкото, което може да се каже, е, че са имали проблематични отношения с християнската вяра (макар единият да е възприеман по-скоро като неин противник, а другият – като човек, който я е напуснал) – Анатол Франс и Андре Жид. Още по-интересно е, че разказът на А. Франс „Черният хляб“ (11/4, 8) е между най-запомнящите се преводни творби в „Християнка“ – става дума за това, как един флорентински богаташ променя радикално своето отношение към живота и от скъперник се превръща в благодетел за своите съграждани. Преводният текст от А. Жид със заглавие „Чудо“ (14/7, 7) представлява всъщност откъс от неговия известен роман „Подземията на Ватикана“, макар този факт никъде да не е указан – очевидно в случая за редакцията най-голям интерес е представлявала самата случка и съдържащото се в нея религиозно послание (преводач не е посочен). Ако читателят на „Християнка“ е познавал само тези два текста от въпросните автори, би останал с доста превратна представа за техните възгледи по въпросите на религията. Малко по-встрани от творбите на споменатите френски писатели стоят текстовете на други двама техни сънародници – Фeлисите Ламене и Франсоа Мориак. Първият от тях, който не е белетрист в строгия смисъл на думата (но е оставил трайна диря в съзнанието на белетристи като Мориак), е представен с няколко кратки, но ярки есеистични текста в превод на А. Бързакова – „Провидението“ и „Изгнаникът“ (16/9, 8), „Хората трябва да се обичат“ (17/10, 1) и „Хората трябва да си помагат“ (17/10, 5). От Фр. Мориак в „Християнка“ са публикувани избрани откъси от книгата му „Животът на Иисус“ в превод на Ир. Сокерова (15/8, 1-3; 16/9, 4); последният откъс е преведен от А. Бързакова. Като цяло, преводът на обикновения като стилистика, но труден за предаване на чужд език текст на Мориак е с добро звучене на български език, но би могъл да бъде и значително по-добър . От английската белетристика на страниците на „Християнка“ можем да прочетем творби само от двама писатели, но затова пък те са с безспорна величина – става дума за Оскар Уайлд и Съмърсет Моъм. Бихме могли да кажем, че списанието проявява определена слабост към Уайлд, тъй като той е представен двукратно, и то в два различни етапа от историята на списанието: първия път с приказката „Младият крал“ (8/1, 2-4), чийто преводач не е посочен, а втория – с приказката „Щастливият принц“ (13/6, 2-3), прев. от англ. архим. Йосиф (и двата превода са на добро художествено равнище). Явно етиката, застъпена в тези приказки на Уайлд, е допаднала на редакторите на „Християнка“. Моъм е представен по-скромно – с един откъс от романа му „Души в окови“ (15/8, 5), съпроводен от малък, явно редакционен коментар, под който липсва подпис и в който авторът е характеризиран като писател, засягащ и „религиозно-етични проблеми“, като ги „дава естествено, убедително, без излишен патос“. Накрая трябва да обобщим, че при преводната белетристика, както и при преводната поезия авторите и творбите са подбирани не с оглед на особен интерес към определени литературни школи и направления, а с оглед преди всичко на присъстващите в творчеството им религиозни теми и мотиви или на морални принципи и нравствени послания, съзвучни с християнската етика и морал. Драматургичните опити в „Християнка“ не са много и са подчинени на пряко изразени дидактични цели. Този тип творби обикновено носят жанровото обозначение „сценка“, включващо в себе си идеята не за амбициозно драматургично произведение, а по-скоро за диалог или „беседа“, предназначена да бъде играна от самодеен състав към някое от православните християнски братства (част от братствата съществуват далеч преди формирането на Съюза и превръщането на сп. „Християнка“ в негов официален орган). Ако изхождаме от това, дали действието на подобни сценки е ситуирано в миналото или в съвременността (посланието им във всички случаи е обърнато към съвременността и нейните проблеми), можем да разграничим две основни разновидности: 1) сценки, чието действие е пренесено в миналото (независимо дали става дума за древността или за по-скорошни времена); 2) сценки, чието действие се разгръща в съвременността. Като типичен пример за първата разновидност можем да посочим анонимната сценка, озаглавена „По-силни от смъртта“ (2, 6-7), в която е представен един от военачалниците на Нерон – Аетий, приел християнската вяра; заедно с дъщеря си Лидия (също приела християнската вяра) той се готви да умре мъченически на клада, но в последния момент се разнася вестта за смъртта на императора (вест за тяхното спасение). За разлика от повечето драматургични опити в списанието „По-силни от смъртта“ притежава известна художествена убедителност, диалогът е жив и непринуден. Друга анонимна сценка от същата книжка носи заглавието „Витлеемските овчари“ (2, 6-7) и пресъздава известния епизод от евангелското повествование по св. Лука за явяването на ангела на неколцина овчари близо до Витлеем (в случая става дума за двама овчари). Сценката не се отличава с художествени достойнства и е доста по-слаба от тази, която споменахме. Възможно е и двете работи без указан автор да са дело на Ст. Караджов, който по това време е основният създател на такъв тип драматически диалози на страниците на „Християнка“ (вж. по-долу за други негови публикации). Драматургичният опит на Т. Павлов „Рилският пустинник“ (14/7, 10) се съсредоточава върху епизод от житието на св. Иван Рилски, свързан с нападение на разбойници над светеца. За разлика от другите сценки, творбата на Павлов е написана в стихове, но това не допринася много за нейната художествена убедителност. Все пак тази сценка заслужава да бъде отбелязана като единствен по рода си опит в „Християнка“ да се съчетаят елементи на драматическото и поетическото начало. Вече споменахме, че сценките, чието действие се разгръща в съвременността, най-често носят подписа на Ст. Караджов. Той е автор на три сценки, публикувани във втората и третата годишнина на „Християнка“ – „Възкресение“ (2, 3), „Без Бога“ (2, 5) и „Жертва“ (3, 7). На практика трите драматургични опита на Караджов се явяват версии в разиграването на един и същи мотив, чието съдържание може да бъде резюмирано така: един от персонажите се е отдалечил от вярата, увлечен от съвременни философски или социални учения (или от някакъв порок – както е в третия случай), но онова, което ще чуе (от другите персонажи в рамките на диалога), и онова, което ще му се случи, ще го убеди да приеме истините на християнската вяра. Става дума за същия мотив, който е застъпен много често в разказите на съвременна тема в „Християнка“ – мотива за духовното опомняне-проглеждане на човека и завръщането му „у дома“, при Бога. По-специално внимание от литературна гледна точка представлява третата работа на Караджов, определена като едноактна пиеса, в която авторът си е поставил по-високи художествени цели. В нея баща алкохолик „убива“ детето си (по-скоро в морален смисъл) чрез своето безумно поведение: „жертвата“ на детето се оказва нужна, за да се стигне до опомнянето на героя, до неговото „сепване“ в духовно-нравствения смисъл на думата (тук не е мястото да се дискутират теологическите измерения на такъв тип фабули). Друг автор на сценки, който се подписва със съкращението Гш. (предполагаме, че зад това съкращение се крие прот. Ив. Гошев, активен сътрудник на списанието по това време) и който е предпочел да характеризира своите творения като „апологетически беседи“, е поставил като заглавие на своя драматически диалог, насочен към съвременността, въпроса „Що е религия?“ (3, 2, 4-6). Приблизително в стилистиката на разгледаните диалози и сценки се излагат основни истини на вярата, очевидно без претенция за някаква художествена убедителност; участници в този драматизиран диалог са Синът и Бащата – Синът пита, а Бащата отговаря на жизненоважните въпроси, които го вълнуват. Най-слаб в художествено отношение е драматургичният опит на Н. Йончев, озаглавен „Чувствам се победена“ (2, 1) – става дума за диалог между две приятелки, в който първата убеждава втората да посещава беседите на местното християнско братство и вместо „порнографна литература и блудкави романи“ да чете духовна литература и сп. „Християнка“, откъдето и цитира подходящи пасажи. Разбираме също, че авторът е подпредседател на Ломското християнско православно братство „Св. Георги“. Сред публикациите в „Християнка“, които представят литературната критика и литературната история, могат да бъдат обособени три типа материали: 1) които засягат текущия литературен живот (рецензии, отзиви и съобщения за новоизлезли книги); 2) текстове, отнасящи се до именити български писатели; 3) текстове, отнасящи се до видни чуждестранни писатели. Литературнокритическите публикации в списанието са важни за съвременния изследовател предимно с това, че са насочени към онези проблеми, които често пъти остават в периферията на критическото внимание. В съответствие със своята идейна платформа и практическа насоченост „Християнка“ акцентира най-вече върху автори и произведения, чието творчество изразява съпричастност към християнската ценностна система. Много от публикациите, които отразяват появата на поетически книги от български автори, могат да бъдат видени с оглед на постепенно разгръщащата се на страниците на списанието дискусия (без формално да става дума за такава) около въпроса за наличието (или респективно отсъствието) на религиозни мотиви в съвременната българска поезия. (Може да се каже, че пряко или косвено, експлицитно или имплицитно, всички материали, посветени на поезията, съдържат позиция по този въпрос.) Докато Л. Бобевски е най-активно сътрудничещият със стихотворения автор на „Християнка“, редакцията следи неговите изяви и публикува три отзива за негови книги, излезли през двадесетте години на века. И трите са изпълнени със суперлативни оценки. В отзива, посветен на стихосбирката „Епопеи“ (1927), свещ. Р. Раев нарича Бобевски „нашия известен народен и църковен поет“ и го определя като творец, познат и любим на „цялото наше духовенство“ (5, 4-5) . Авторът смята, че по-специално отбелязване заслужават стихотворенията „Ден на Македония“, „Роден кът“, „Клетва“ и „Бежанци“. Накрая той заключава, в същия панегиричен стил, че „Бобевски е гордост за нашата църква“, макар от текста да не става много ясно с какво точно „Епопеите“ допринасят за възпитаването на христолюбиви чувства у читателя. Пет години след отзива на Р. Раев за „Епопеите“ (т.е. след като Бобевски е определен като „църковен поет“) се появява една интересна и пространна рецензия на Ст. Визирев за стихосбирката „В преддверието на храма“ от прот. Д. Попниколов, издадена в Бургас през 1933 г. (11/4, 7-8). В рецензията ни повече, ни по-малко се твърди, че именно тази книга слага „начало на църковна поезия у нас“, а Д. Попниколов (вж. по-горе за неговата поезия на страниците на „Християнка“) е нейният „пръв представител“. Дотогавашните опити да се създаде „църковна поезия“ (без да са използвани някакви конкретни назования – било на автори, било на творби) Ст. Визирев намира за „изкуствени, бледи и неубедителни“, тонът, който е царял във визираните творби е определен като „фалшив“, а ефектът от тях в най-добрия случай е бил да се засили „индиферентността“ към Църквата. Авторът на рецензията вижда „църковността“ в изпълняването на няколко предусловия, които изреждаме по реда на тяхното споменаване и можем да резюмираме така: способност на поета да чувства конкретно и осезаемо истината за Божието съществуване като гаранция за възможността да „посвети“ и читателя на стиховете му в тази истина; умение за съчетаване на разсъдъчното начало с „вдъхновението на сърцето“, защото „църквата се възприема с разума – в църковността човек се убеждава“; наличие на „голяма вяра“ – дълбока и искрена, свързана с „правилното усвояване на Христовото учение – с неговата догматическа и нравствена страна“ и почиваща върху „личното убеждение в небесните идеали“. Ст. Визирев смята, че поезията на Д. Попниколов дава ярък пример за осъществяване на така формулираните изисквания към църковната поезия и не крие своето убеждение, че – гледано от този „ъгъл“ – творчеството на бургаския поет-свещеник има „превъзходство“ дори над „първенците – представители на нашата поезия“ (сред поетите са споменати имената на Лилиев, Д. Габе и Багряна). Рецензията на Визирев се отличава с добра обосновка на своите дълбоко дискусионни в същността си тези (подкрепени изобилно с примери от стихосбирката на Попниколов) и представлява безспорен интерес както поради вече изложената концепция за съвременна „църковна поезия“, така и поради някои общи постановки за същността на поезията изобщо; в текста не липсват и конкретни оценки за творчеството на споменатите „първенци на българската поезия“, както и за Йовков и Каралийчев (като „първенци“ на прозата). В по-нататъшните публикации, които са част от негласната дискусия за религиозните мотиви в съвременната българска поезия, авторите на отзиви и рецензии сякаш се отказват от ограничаващите ги словосъчетания „църковен поет“ и „църковна поезия“ и се насочват към търсенето на изяви на християнско светоусещане в поезията вън от кръга на тясно приобщените към църковните среди български творци. Знак за подобна тенденция е голямото внимание, което се обръща на поетическите изяви на Елисавета Багряна – през тридесетте години в списанието се появяват два текста, в които нейното творчество е оценено изключително високо. В първия текст, който няма характер на рецензия, а по-скоро на критически обзор и е озаглавен „Майката между две вечности“ (13/6, 4), авторът Д. Пенов споменава на два пъти Багряна, определяйки я като „нашата първа поетеса“. Цитирани са и части от две известни нейни стихотворения – и двете от стихосбирката „Вечната и святата“, от чиято поява са изтекли девет години – „Вечната“ и „Жертвата“. През същата 1936 г. „Християнка“ публикува и рецензия от Сп. Кралевски (явно той е човекът, който води по това време литературната хроника на списанието) за излязлата през годината стихосбирка на Багряна „Сърце човешко“ (13/6, 5). За Кралевски авторката на „Сърце човешко“ е „една от най-добрите ни поетеси“. Вълнувайки се от въпроса за религиозните мотиви в българската поезия, той намира такива „почти в творчеството на всеки наш поет“ и давайки за пример цикъла „Коледа“ от „Сърце човешко“, подчертава големия принос на поетесата в тази посока: „ала у Багряна, доколкото ги има, тия мотиви са значително задълбочени и обгорени с непосредно чувство и топлота“. Сп. Кралевски е автор и на друга рецензия (13/6, 4), в която се поставя въпросът за религиозните мотиви в българската поезия от онова време – за стихосбирката на Хр. Борина „Светли пътеки“ (1935). Заслужава внимание констатацията на Кралевски, че „нашата лирика все още не може да се похвали с богатство от религиозни мотиви“; цитираните откъси от стихосбирката на Борина, като цяло, не са от най-висока художествена проба, но безспорно представляват интерес, включително и от гледна точка на оценката на претвореното религиозно преживяване. В заключителната част на текста критикът отбелязва, че не всички стихотворения на Борина са „технически усъвършенствани“, но смята, че те „носят белега на една чувствителна душа, която се стреми към природата и Бога, обича хората и разбира техните болки и страдания“. Като сериозен недостатък на неговата поезия е посочено силното, непреодоляно влияние върху автора от страна на Ст. Михайловски, което стига до буквално заимстване (като пример се дава известният стих на Михайловски „Тежи ми, Боже, кръста на живота“ от неговия сонет „Лама сабахтани“). В една от своите книжки за 1935 г. „Християнка“ не пропуска да отбележи и излизането на любопитната във формално отношение книга „Майка. Сонетна симфония“ от Ст. Чилингиров, появила се година по-рано (12/5, 4); в същата книжка е публикуван откъс от книгата, но поетическият експеримент на Чилингиров не се превръща в предмет на по-обстоен критически коментар. През четиридесетте години на века в „Християнка“ се появяват два критически текста, които могат да бъдат приобщени към онова, което нарекохме дискусия за религиозните мотиви в българската поезия. Първият е свързан с излизането на стихосбирката „Богородична люлка“ от Й. Стубел (18/11, 1), а вторият е посветен на книгата на Хр. Недялков „Поезия и религия“ (20/13, 2). В отзива за „Богородична люлка“ (1940), писан явно от името на редакционния екип, Стубел е определен като „вече писател с голямо име“, а всички стихотворения от книгата – като „изящни и издържани в ритмично и художествено отношение“; поетическият натюрел на Стубел е характеризиран така: „като поет е ту стихиен и бурен, ту примирен и нежен“; подчертава се „дълбоката религиозност“ на автора; книгата на Стубел е наречена „една от първите литературни книги, излезли през изтеклата година“; отбелязва се ролята на народната песен в творчеството на поета, но не като „сляпо подражание“. С една дума, „Богородична люлка“ на Стубел е приветствана като книга на безспорно даровит и наложил се вече автор, в чиито творби религиозните мотиви играят първостепенна роля и са органично свързани с неговото светоусещане. В отзива на Б. Попстоименов (подписан като Б. п. Ст.) за „Поезия и религия“ (1942) на Хр. Недялков изследването на Недялков е наречено „единствен по рода си литературно-критичен труд в нашата книжнина“. Попстоименов смята, че книгата опровергава мнението за нашата литература като „бедна откъм религиозно-етични мотиви“; той посочва и друго изследване в тази посока – „превъзходната студия на г. Ст. Визирев „Българският писател в светлината на вярата“, публикувана в сп. „Духовна култура“ 1942, кн. 9 и 10); смята, че тъй като „поезията и религията имат много допирни точки“, нелишеният от дарование поет не може да не стигне до религиозното, ако следва искрено „своята поетическа интуиция“. Картината по отношение на критическите текстове, които се отнасят до книги с белетристични творби, е по-пъстра и не може да бъде подведена под общ знаменател. Разбира се, отново се отбелязва излизането на онези книги, които имат някакво отношение към сферата на религиозното. Ще започнем с отзивите за книги на известни български писатели, за да минем към отзивите за книги на автори, близки до „Християнка“ по своя творчески натюрел и поради сътрудничеството си в списанието. През тридесетте години на века е отразено съвсем накратко излизането на две белетристични книги – първата част от известната автобиографична книга на Т. Влайков „Преживяното“ с подзаглавие „Детски години“ (12/5, 1), автор на положителния отзив е Ал. Филипов; и „Сребърна ръкойка. Пътеписи, настроения и разкази“ от А. Каралийчев (13/6, 1). От книгата на Влайков списанието публикува няколко откъса, а Каралийчев също е от добре приетите автори на неговите страници (вж. по-горе). По-обширен и интересен е отзивът (13/6, 2-3) на Сп. Кралевски за сборника с разкази „Под манастирската лоза“ на Е. Пелин, появил се в годината на излизане на самата книга – 1936. На фона на положителните оценки за сборника се откроява следната критична бележка, която звучи силно, защото е в края на текста: „Трябва обаче да отбележим, че в едно отношение Елин Пелин не е вникнал добре в духа на християнството: когато говори за радостта от живота, Е. Пелин като че става защитник на дионисиевското начало, а ние знаем, че християнството е преди всичко за радостта на духа“. Няколко са рецензиите за книги с разкази на автори, чиито творби често намират място по страниците на „Християнка“. През 1930 г. списанието отразява излизането на книгата на своя редовен сътрудник свещ. Б. Гешаков, озаглавена „При нозете на Иисуса“ и издадена в София предната година. От рецензията научаваме, че разказите са 8 на брой и в тях авторът се опитва „да възкреси няколко момента от Иисус- Христовата дейност тук, на земята“; неподписаният автор на рецензията смята, че белетристът прави това „с топло чувство и майсторска вещина“, като се позовава и на положителен отзив за книгата от „Църковен вестник“ (бр. 35 за 1929 г.), дело на „проф. Д.“. Поместеният в същата книжка на „Християнка“ разказ „Закхей“ е от въпросната книга на Гешаков. За излизането на сборник с белетристични творби от друг активен сътрудник на списанието – прот. Д. Василев (вж. по-горе), се съобщава в 19/12, 4 – става дума за книгата „Картини от живота“, вероятно събрала творби от типа на публикуваните в списанието разкази, в чиято основа обикновено стои случка, т.е. „картина от живота“. Книгата за деца „Гласът на ангелчето“ от талантливия разказвач Ст. Ваклинов, също един от активните сътрудници в белетристичния отдел на „Християнка“, е удостоена с отзив от архим. Йосиф (22/15, 1). Някои от разказите за деца в тази книга на Ваклинов са оценени много високо и в художествено отношение – „като истински бисери на художественото творчество“. На последно място сред материалите с литературнокритически характер, отнасящи се до книги на български автори, можем да споменем няколко от тях, които се отнасят до междинни в своята жанрова специфика произведения (между поезия и драматургия; между проза и поезия) или до сборници със смесен характер. Такава е книгата „Небесна закрила“ от Й. Попилиев и А. Даскалов, представена в рубриката „Книжнина“ (18/11, 1) от Борис Ив. Гешаков през 1941 г. Тя е разгледана в литературно отношение и е определена като „религиозна оперета за деца и юноши“ в две действия. Рецензентът цитира стихове от книгата и проследява накратко нейното действие, за което разбираме, че е с авантюрни елементи (става дума за деца, отвлечени от разбойници в горска пещера, за които се иска откуп; чудодейната намеса на ангел довежда събитията до благополучна развръзка – както за децата, така и за разбойниците). Художествените качества на книгата са оценени високо. На границата между проза и поезия се разполага книгата „Прегънати колене“ от Ст. Ваклинов, определена като сборник от „молитвени размисли – съзерцания“ (24/17, 3). А. Величков пише отзив за сборник със смесен характер – христоматия, озаглавена „Религиозни стихотворения и разкази“ (18/11, 1). Христоматията е излязла във връзка с обучението по вероучение в първоначалното училище и в прогимназията, „стъкмена“ е от проф. Д. В. Дюлгеров и М. Н. Маринов, но не са посочени никакви имена на предпочетени автори или заглавия на включени творби; казва се само, че текстовете са „от нашата и преводна духовна литература“. От публикациите, отнасящи се до именити български писатели, заслужават отбелязване текстът на Д. Иванов „Майката в Ботьовите песни“ (12/5, 6), който проследява как постепенно образът на майката се „разширява“ от биографичното – през майка на всички юнаци и мъченици за свобода народна – до образа на майката родина (в „Обесването на В. Левски“). Отделни видни български писатели са във фокуса на вниманието на „Християнка“ по различни поводи: под заглавие „Обнова и възраждане“ списанието отразява една от сказките на Ст. Михайловски в София, като интересното е, че именитият български сатирик и поет е характеризиран не като писател, а като „учен“ – известен „не само в България, но и на външния свят“ (4, 5); 50-годишният юбилей на писателя Т. Г. Влайков е отбелязан с текст от Б. Попстоименов (12/5, 4), а смъртта на Йовков през 1937 г. събира на страниците на списанието кратък текст от М. Арнаудов (в който Йовков е наречен „първенецът на българската литература след войната“) и по няколко изречения от Н. О. Масалитинов (в качеството му на гл. режисьор на Народния театър), Г. Цанев, Т. Кожухаров (журналист, фейлетонист и директор на в. „Слово“) и Е. Коралов (14/7, 7). По-голям интерес в литературноисторическо отношение представляват две публикации в „Християнка“ – първата разглежда важния за списанието и за неговата аудитория въпрос „Вярват ли в Бога първенците на човечеството“ (това е и самото заглавие на публикацията – 17/10, 2), а втората е от Хр. Недялков – „Религиозни мотиви в творчеството на Н. Лилиев и Ник. Вас. Ракитин“ (19/12, 1-2). В първата публикация са изброени много имена на учени със световна известност, които изповядват вярата си в Бога, а от видните български писатели са споменати като вярващи Вазов, Пенчо Славейков и Т. Влайков (цитира се и откъс от интервю на А. Каралийчев с Влайков, излъчено по Българското радио). Текстът на Хр. Недялков е откъс от вече цитираната по-горе негова книга „Поезия и религия“, издадена в София през 1942 г. Авторът по-скоро регистрира наличието на религиозни мотиви, чувства и настроения в творчеството на двамата български поети, като дава примери за това, но не се задълбочава в анализи на отделни стихотворения. От публикациите в „Християнка“, отнасящи се до известни чуждестранни писатели, най-много на брой са посветените на творчеството и личността на Достоевски. Освен „Какво казва великият писател Ф. М. Достоевски за Бога“ (3, 1) има още два текста в списанието, които се опитват да разгледат повече или по-малко аналитично творчеството на писателя – единият през призмата на „идеята за Бога“, а другият – на темата за любовта в неговата романистика. Статията „Идеята за Бога у Достоевски“ от Б. Н. Балкански (8/1, 5-6) не успява да стигне до много задълбочен литературен анализ; интересни са все пак двата типа герои, които се опитва да очертае авторът на статията – едните, като Ставрогин, отричат Божието съществуване, но в някои моменти стигат до идеята за Бога, а другите, като Иван Карамазов, приемат съществуването на Бога. Б. Н. Балкански разглежда и някои общи постановки на Достоевски за християнското общество. Основната теза на другия текст, озаглавен „Зовът на Достоевски за любов“ (14/7, 6), с автор Т. Б., е, че руският писател слага любовта над всичко в творчеството си (например над науката), но става дума за такава любов, която се опира на вярата в безсмъртието на душата и на вярата в Бога. Много интересна е статията на Б. Попстоименов за „религиозно-етичните мотиви“ в творчеството на А. С. Пушкин (14/7, 1-2 – 4) . Авторът се опитва доста аргументирано и убедително да отхвърли „мита“ за атеизма на Пушкин, като проследява неговото духовно съзряване и се спира на много стихотворения с откроени религиозни мотиви. Интерес заслужава и тезата на Попстоименов, че цялата проблематика, характерна по-късно за Достоевски, е заложена още у Пушкин – авторът на „Престъпление и наказание“ само я доразвива. Ето още някои наблюдения и констатации от този текст, които могат да бъдат отбелязани: отделни кощунствени и цинични творби на Пушкин (като поемата „Гаврилиада“) са сравнени с тъмните петна по слънцето, които не пречат да му се наслаждаваме; неговото поетично вдъхновение е оприличено на „истинско религиозно откровение“; според Попстоименов авторът на „Евгений Онегин“ е чужд на пантеизма, но не и на суеверието (вярва в „лоши срещи“, в предсказанията на една гледачка на кафе и т.н.); в поезията и прозата му се усеща „една висока етичност“ (в отношението към героите) и вяра в доброто у човека; творчеството му отдава прослава на Твореца чрез приемането на сътворения от Него свят в чудното му многообразие. Към статиите, посветени на известни руски автори, трябва да прибавим и вече споменатия по друг повод текст на Д. Иванов, който разглежда изключителната роля на благочестивата майка на Бунин за неговото емоционално и духовно израстване (12/5, 1). От преводните публикации, посветени на руски писатели, специално внимание заслужава текстът на К. Мочулски, посветен на духовния път на Гогол, публикуван като поредица в няколко последователни книжки на списанието (13/6, 5-9). Една от основните тези на изследователя е, че Гогол не е могъл да бъде възприет лесно или изобщо като „християнски учител“, тъй като още с първата си голяма книга, която го е наложила като писател (първата част на „Вечери в селцето край Диканка“), си е спечелил име на „хуморист“. Проследявайки етапите в духовното развитие на Гогол, съпроводени с люшкания и противоречия, падения и възторзи, Мочулски открива едно все по-голямо вдълбочаване в църковността и в себесмиряването, намерило израз в подканата на писателя към мнозина от приятелите му да търсят слабостите на „Мъртви души“ – роман, възприеман от него като „история на душата на самия автор и на героите на поемата като въплъщение на неговите собствени пороци“. Според Мочулски цялата руска литература тръгва след Гогол, преодолявайки Пушкиновия класицистичен етап в своето развитие и възприемайки много от идеите, споделяни от създателя на „Мъртви души“. Много любопитен е и поместеният в „Християнка“ откъс от книгата на Ив. Бунин „Освобождението на Толстой“ (от 1917 г.), в която се застъпва тезата, че преди смъртта си авторът на „Война и мир“ е искал да се примири с Църквата, но близките му (главно дъщеря му) са му попречили да стори това (14/7, 7). По един или друг повод „Християнка“ отделя внимание и на други видни руски писатели: М. П. Арцибашев (11/4, 4-5) – споменат с романа „До крайния предел“ в контекста на преводна статия от неуказан автор, посветена на въпроса за самоубийството; Дм. Мережковски (18/11, 10) – става дума за малък текст, посветен на отношението към Библията на автора на книгата „Неизвестният Иисус“, от която списанието публикува откъси, и др. В текст, който „събира“ неколцина „велики руски писатели“, за да разгледа отношението им към молитвата, към вече споменатите имена на Пушкин, Гогол, Достоевски, Л. Толстой и Мережковски се прибавят и тези на Лермонтов, Язиков, Хомяков, Бенедиктов, Плешчеев, Угарьов, А. Толстой, Вл. Соловьов, като се подчертава, че за тях молитвата е имала голямо лично значение (13/6, 5-6). Публикациите в „Християнка“, които се отнасят до известни западноевропейски писатели или до техни произведения, не са много. Заслужават да бъдат споменати по-специално следните текстове: „Фауст и Възкресението“ (12/5, 4) от Д. Иванов, в който се прави опит за осмисляне на историята на Гьотевия герой от християнска гледна точка (героят е видян като въплъщение на духа на времето); „Новалис за безбожието“ (12/5, 1) – текст, в който Б. Попстоименов резюмира някои от основните идеи на Новалис от „Програма на романтизма“ (1800), насочени срещу атеистичния дух на Просвещението; „Какво мисли Байрон за Бога“ (18/11, 4) от Борис Ив. Гешаков – противно на разпространената представа за поета като рушител на традиционните нагласи, авторът застъпва тезата, че Байрон е бил не само велик човек, но и „голям християнин“. Именно като текстове, вървящи в разрез с вече установени представи за един или друг автор, са интригуващи и публикациите, посветени на признания на писатели от ранга на Стриндберг или Дидро за поврата в убежденията, до който са стигнали: първият – по отношение на Христос (1, 2-3), а вторият – на религиозното възпитание (16/9, 10); публикуването на признанието на Дидро играе ролята на анонс за следващ текст от него в „Християнка“ – писмо до неговата дъщеря със съвети за бъдещия ѝ брачен живот (17/10, 9). * * * Вероятно няма да бъде преувеличено ако кажем, че „Християнка“ е най-доброто православно списание между войните, вписващо се в понятието „практическо християнство“ – не само с оглед на високото общо равнище на публикуваните в него материали, но като се има предвид и дълголетният му живот. По своето разпространение списанието със сигурност далеч е надхвърляло официално обявения тираж, тъй като мнозина от членовете на православните християнски братства са си го прехвърляли от ръка на ръка. Въпреки че заглавието на „Християнка“ и неговата насоченост (особено в началните годишнини) предполага преимуществено една женска аудитория, на практика списанието е можело да бъде четено от всеки българин, който се е интересувал от християнската духовност и култура, а не на последно място – и литература. Чрез широкия обхват от теми и проблеми, до които се докосва изданието, съвременният изследовател може да усети духа на междувоенната епоха и да стигне до формулирането на най-важните въпроси, които са вълнували хората по това време, като ги види пречупени през призмата на православнохристиянската парадигма на мислене и изразени чрез съответстващата ѝ чувствителност. За подобно опосредствано докосване до духа на тези тревожни десетилетия способстват не само есеистично-публицистичните и литературнокритическите материали в списанието, но и многобройните художествени текстове – поетични и белетристични, оригинални и преводни. Тяхното качество понякога е незадоволително, но като се има предвид липсата в България на солидни традиции в създаването на подобен тип текстове на съвременна тема и в модерна форма, трябва да признаем, че редакционните екипи на списанието, както и мнозина от ентусиазираните му сътрудници, имат големи заслуги за развитието на българската религиозна поезия и белетристика. Списанието би представлявало интерес и за изследователи, които се интересуват от историята на женското движение в нашата страна, от отношението, което православноцърковните среди са имали към развитието на това движение. То би било полезно особено за онези, които се вълнуват от отношението на християнската религия и морал към призванието на жената и към нейната роля в семейството и в обществото. Калин Михайлов

Последно депозирани

Търсене в хранилището



Разширено търсене

Преглед

Мой профил

Намери

RSS Канали