CL-BAS Repository

Летецъ : Месечно илюстровано списание за въздухоплаване. Официаленъ органъ на отдѣлението за въздухоплаване

Летецъ : Месечно илюстровано списание за въздухоплаване. Официаленъ органъ на отдѣлението за въздухоплаване

 

ЛЕТЕЦ Месечно илюстровано списание за въздухоплаване. Официален орган на отделението за въздухоплаване. Аер(одрум) Божурище – София. Придворна п-ца. 4°, Год. аб. 100 лв. 15 000 тир. 1 1 – 10 1 ян. – дек. 1924 2 1 – 10 юли 1925 – апр. 1926 3 1 – 6 ян. – юни 1935 4 1 – 8 1 окт. 1935 – 1 юли 1936 5 – 6 по 10 кн. годишно окт. 1936 – юни 1938 7 1 – 10 окт. 1938 – юли 1939 8 1 -10 ноем. 1939 – юли 1940 9 – 10 по 10 кн. годишно окт. 1940 – юли 1942 11 1 – 10 септ. 1942 – юли 1943 12 1 – 5 септ. 1943 – ян. 1944 Продължава до дек. 1947. От 2 подзаглавието “Официален орган...” отпада; от 3 подзагл. Месечно илюстровано списание на Дирекцията на въздухоплаването; от 7 – Месечно илюстровано издание на въздушните на Н. В. войски; от 11 – Месечно списание за въздушна просвета и култура. Издание на въздушните на Н. В. войски. От 3, 3 ред. Васил Кулев; след утвърждаването на правилника за издаването на списанието на 21 март 1936 и въз основа на него се създава ръководен съвет с участие на ред. Н. Кокилев; от 8, 6 ред. Т. Рогев; от 9 гл. ред. Н. Петков, ред. П. Комбаков (от 12 гл. ред.); от 12 ред. Стр. Михалакев. Печата се и в п-ци: Книпеграф и Воен.-изд. фонд. Безпл. приложение към 3, 4 Летец модел “Първаче”. Загл. и на фр. език. Летец. Мес. илюстр. списание на нар. войски. Ред. к-т. Гл. ред. Д. Доневски. Печ. на Военноизд. фонд. 10 000 тир. Год. аб. 120 лв, 13 1-9/10 1945 ян. – (ноем. /дек.) 14 1-9/10 1946 (ян. – ноем. /дек.) 15 1-9/10 1947 (ян. – ноем. /дек.) 14 (1946) подзагл. Мес. илюстр. списание за въздухоплаване и въздушна просвета. Орган на Нар. съюз за въздушен спорт; 15 (1947) От 13, 3 гл. ред. Ив. Антонов; от 13, 9/10 – В. Янакиев; от 15, 5 гл. ред. Л. Аврамов, ред. -уредник Г. А. Чайковски. Обикновено един официоз трудно може да развълнува читателя и да го направи съпричастен на редакционната си политика. Още по-малко пък едно военно издание в мирно време, особено когато има драматичната съдба да съществува и в преломните години на война, и на цензура, и на преврати. И въпреки това (а и поради тези причини) сп. “Летец” интригува с възрожденския си плам на първооткривателя на нови територии в областта на въздухоплаването, техниката, транспорта, медицината, климатологията, научната фантастика и не на последно място – на нови жанрове в белетристиката и публицистиката в България. Уводната статия “Към четците ни” (1, 1) издава самокритичност и готовност за първопроходство, а и подсказва кой ще бъде новият автор, творецът на нови жанрове: “Първият брой на “Летец” вероятно изглежда случаен; материалът не е достатъчно подбран, тъй като изхожда от доста ограничен кръг – само от летците... Без своите “предисторически събратя”, “Летец”е първото списание за въздухоплаване у нас. Следователно, той не наследява никакъв минал опит или практика, никаква традиция – и тепърва ще строи своя път…” Обект на особено внимание е младежта, без това да принизява стойността на поместените материали: “Нашето списание има за цел да буди у всички българи любознателност и интерес към въздухоплаването, като разнася знания и светлина у всички, най-вече сред младежта. За ония, които обичат да четат сериозно, научно и интересно четиво, авиационната литература представя най-полезно и най-добро поле.” Чак през 1938 г. се формират Въздушните войски на Българската армия. А през 1924/25 г. обучението на младите български летци е въпрос на добра воля и желание. От полето на Божурище тръгват за чужбина (Русия, Германия и др.) първите ентусиасти, които ще положат основите на въздухоплаването у нас през 30-те години на XX век. И немалка роля за разпалването на този ентусиазъм ще изиграе и сп. “Летец”. В редакционния преглед “1925” (2, 8) прозира задоволство и гордост: “И родната авиация, въпреки оскъдните средства, с които разполага, и тежкия гнет на ограниченията, прояви ползотворна дейност. Обучени бяха десетина млади пилоти, положен бе доста труд в проучване на бъдещите възможности, поразчистени бяха и много трънливи полета (и в буквалния смисъл – б.м., В. Д.) на нашата действителност.” “Летец” застъпва следните отдели, които остават постоянни почти до края на съществуването му (1947): 1. Основни въпроси на въздухоплаването. 2. България от въздуха (включващ богат снимков материал). 3. Новини и съобщения (от световната и родна авиация). 4. Противовъздушна отбрана и защита. 5. Въздушна техника (в статии, снимки, схеми и чертежи). 6. Художествени описания. 7. Младежта и въздуха. 8. Задачи и поща. 9. Метеорология. 10. Аерофотография и радиосъобщения. “Златните години” на списанието (1935-1940) определено се свързват с усилията на неговия редактор Васил Кулев да излезе от просветителския модел на първите две годишнини и да го постави на широка обществена основа. 15 000-ният тираж за България е огромен и това определено е част от стратегията на Дирекцията на въздухоплаването. През този период редакцията на “Летец” организира няколко конкурса: за стихотворения, за разкази, за радиопиеси и др. художествени материали, посветени на авиацията; за разпознаване на поместени снимки от въздуха на български градове; за конструиране на самолетни модели и др. За делото на родната авиация е обявена всенародна подписка. С набраните средства е закупен самолетът “Шипка”. В много градове и села са организирани клубове от поддръжници, а най-запалени са юношите от гимназиите. Техните учители пък редакцията на списанието обучава в моделостроене и конструиране. Ето колко мащабна и всеобхватна е дейността на Дирекцията на въздухоплаването, ревностно провеждана от “Летец”. Смяната на редактора Васил Кулев през 1940 г. бележи и смяната на външната българска политика в началото на Втората световна война. От 1940 г. до януари 1944 г. линията на списанието става откровено прогерманска и пронацистка. Поместените материали чертаят картата на “новия световен ред”, в който своето място търси и България. Преклонението пред силата и смелостта на човешкия дух в търсенето и откривателството се замества с преклонение пред хитлеристките победи във войната. Единствената книжка на списанието, която заслужено предизвиква родолюбиви чувства, е последната 1944 г. (12, 5). Тя е посветена на храбрите български летци майор Павел Павлов, капитан Димитър Списаревски, поручик Георги Кюмюрджиев и подпоручик Йордан Тодоров, загинали във въздушен бой с англо-американската авиация, бомбардираща София и други български градове. Периодичността на списанието все още следва трагичните събития в историята на страната ни. От януари 1944 г., след големите бомбардировки над столицата, през деветосептемврийския преврат, до края на годината “Летец” не излиза. От януари 1945 г. с нов състав и нова политика изданието се подновява. Този път – в духа на просъветската и прокомунистическата пропаганда. Списанието видимо посивява, свива тиража си на 10 000 броя и се елементаризира. Тази агония се прекратява през 1947 г., когато заедно с други издания се слива в едно (за икономия и по-добър контрол от партийната цензура): “Списание “Летец” (както сп. “Морско дело”, “Радиопреглед” и др.) престава да съществува като самостоятелен орган на НССТ. В бъдеще ще излиза един общ печатен орган на Народния съюз за спорт и техника – сп. “Спорт и техника” (15, 9-10). Художественият отдел на сп. “Летец” е представен с поезия и проза, сходна в тематично отношение. Застъпени са едни от най-значимите имена в българската литература: Елисавета Багряна, Никола Вапцаров, Антон Страшимиров, Йордан Стубел, Ангел Каралийчев, Александър Геров, Ламар, Асен Босев, Никола Марангозов, Чавдар Мутафов, Матвей Вълев и др. Сред преведените световни автори изпъкват Бертолт Брехт и Антоан дьо Сент Екзюпери. Със стихотворението си “Романтика (Аз искам да напиша днес поема)” Н. Вапцаров печели втора награда от конкурса през 1936 г. Втора награда тогава печели и “филмовата поема” “Самолети” на Н. Марангозов. Поезията (стихотворения, поеми, маршове, оди) е почти изцяло от български автори. Творбите възпяват безкрайните възможности на човешкия дух в овладяване на небесното пространство и създават ореол от романтика около новия герой на епохата – авиатора. Тематично и белетристичните текстове са подчинени на тази тенденция. Новото тук е в широтата на жанровата неопределеност, един отличителен белег на литературата от 30-те и 40-те години на XX век. Съзнателно и целенасочено редакцията търси и привлича непрофесионални автори главно от средите на летците, механиците, бойните пилоти-офицери. В интерпретация на текст от Жан Кадне на възловия въпрос “Защо авиацията не е проникнала в литературата” (2, 6-7) се поместват следните съждения: “За един нов живот са потребни нови писатели; понятно е, че напредналите писатели надути от почести и ревматизъм, не биха се загрижили да “подращят” малко из облаците, за да придобият нови чувствувания и да ги опишат. Но сега подраства и се надига ново поколение. Въпреки това, още не се е явил никой от неговата среда, който би си дал сметка за онова, което би могъл да извлече из тая неизследвана област и който би могъл да заинтересува с това голяма част от публиката.” Ето как цяло едно поколение опитва перото си с художествени описания, лирическа проза, разкази на документална основа, мемоари, пътеписи, наблюдения и впечатления, очерци и репортажи с подчертано белетристичен превес, дори съвременна интерпретация на легенди и митове (за Икар, за майстор Манол и др.). Сред българските последователи на Екзюпери се открояват имената на Славчо Славов, Бл. Томов, Радул Милков, Продан Таракчиев, Марин Димитров, Миньо Минев, В. Йорданов, Т. Иванов и др. Известни български летци и офицери, с малко или с повече усет към художествената литература, те стават основатели на нови жанрове в нашата изящна словесност. Има за какво да им завиди даже и професионалният автор. Поради естеството на изданието в него не намират място големите форми – романи, повести, драматически произведения и др. Оперативната критика е епизодична в “Летец”. С една дума – предимство имат кратките видове и новите жанрове, родени от непосредствени преживявания . Така списанието се доближава по смисъл и бърза оперативност до вестника-седмичник, дори до ежедневника. Всъщност това не е нещо необичайно – динамичното време на 30-40-години налага темпото и “Летец” адекватно реагира на събитията. Най-значителното събитие в литературната история на сп. “Летец” е конкурсът от 1936/37 г. От постъпилите в редакцията 114 произведения – поеми, стихотворения и разкази, комисията в състав: Никола Данчев, Георги Михайлов и Васил Кулев, отличава следните творби: 1. “Самолети” – филмова поема от Н. Марангозов – София – II награда за поема – 2000 лева. 2. “Романтика” – стихотворение от Н. Вапцаров – София – II награда за стихотворение – 1000 лева. 3. “Вихър”, стихотворение от Вл. Владимиров, София – с недадената втора награда за разказ – 1000 лева. Разкази не се награждават. Наградените произведения ще се печатат в “Летец”. (5, 4-5) Известният наш преводач и поет Георги Михайлов също участва в редактирането на списанието наред с Васил Кулев. Високите им естетически критерии издигат нивото на “Летец” особено в поетическия му отдел, за което свидетелстват резултатите от конкурса. Творбата на Н. Вапцаров “Романтика” (5, 4-5) е измежду най-доброто, поместено на страниците на изданието. В този план можем да посочим поемата на Николай Марангозов “Самолети” (5, 6); стихотворенията: “Летете, летете, летете...” (6, 10) на Йордан Стубел, “Летец” (7, 1) от Асен Босев, “Въздушно нападение” (10, 1) от Александър Геров, “Самолет над Родината” (13, 1) от Ламар, “Белият орел” (8, 9-10) от Георги Райчев. Значително им отстъпва “Царски син-летец” (6, 10) на Елисавета Багряна. Редовен сътрудник е Цветан Чачановски, който участва с очерци, репортажи и значителен брой поетически текстове като “Летци” (7, 9-10), “Български орли” (10, 6-7), “Предпролетна песен” (11, 6), “Любовта на летеца” (11, 9-10), “Скръбта на летците” (12, 1), “Бащин завет” (12, 2) – последните две са посветени на кончината на цар Борис III и възцаряването на Симеон II; “Победата на героите-летци” (11, 3-4) и поемата “Торпили от сърца” (12, 5)са възхвала и почит към паметта на Д. Списаревски и на загиналите български пилоти във Втората световна война. Творбите на Чачановски се отличават с висок патриотизъм, но идейно и стилово са свързани с Вазовата възрожденска линия в поезията ни, без да се приобщават към новия дух на времето. Към същата тенденция гравитират и посредствените стихотворения “На летеца” (11, 4-5) и цикълът “Песни за летеца” (11, 6) на Борис Маковски ( псевдоним на Борис Иванов Първанов). За марш на българските летци в списанието са поместени различни проекти, някои от които са нотирани: “Марш на българските орли-летци” (9, 4) – текст Любомир Бобевски, музика Радул Милков; “Марш на българския летец” (9, 7-8) – музика Ив. Снордев, текст – неозначен автор; “Марш на летците” (5, 6) – музика и текст без посочени автори;текста на А. Декало “Марш на летците” (15, 6-7). Други автори, поместили поетически текстове в “Летец”, са: Боян Знеполски (псевдоним на Боян Николов Миланов) – “Самолет” (6, 3-4), Олга Димитрова – “На германските летци” (11, 1), Lumpacius ( псевдоним на Александър Божинов) – “Человек хвърчи!” (9, 4). Според една бележка в списанието хумористичната творба на Ал. Божинов е първото българско стихотворение за авиацията. Препечатва се от сп. “Смях”, бр. 16 от 9. Х. 1911 г. Като сътрудници са привлечени и български летци с поетични заложби: Славчо Славов – “Сън и действителност” (2, 3-4), лирическа проза; юнкер-летец Ник. Мизински – “На летците-изтребители” (12, 5), к. п. Виктор М. Пчеларов – “Героите на въздуха” (12, 5), подпоручик Недялко Недялков – “Щукари” (13, 1) , “Привет” (13, 2) и “Първи май” (13, 4-5). Тези текстове са белег на скромни художествени заложби, но от тях лъха искрено чувство в прослава на българските авиатори, на тяхната храброст и саможертвеност. Единственият чужд автор, представен в “Летец”, е Бертолд Брехт – “Линдберг (радиостихове)” (4, 1) в превод от немски на Петър Спасов. Тази публикация очевидно преследва няколко цели: да изрази възхищение от мъжеството на американския летец Чарлз Линдберг, да представи на българските читатели един модерен световноизвестен творец като Брехт, както и да подтикне нашите поети да развиват нови жанрове – радиопиеси, радионовели, радиостихове. През тези години започва предаванията си Българско радио и на своите страници сп. “Летец” обявява и отразява конкурси за радиотворби. Белетристичният отдел е много по-богат и разнообразен откъм поместени материали. В огромната си част това е документално-художествена проза. При някои текстове е невъзможно да се направи разграничение в жанрово отношение. Така, къде с по-голямо основание, къде условно се открояват творби, които може да се определят като разкази. Те са дело на следните автори: Антон Страшимиров – “По небето и на земята” (6, 3-4), създаден по действителен случай (творбата се помества във връзка със смъртта на А. Страшимиров през 1937 г.); Чавдар Мутафов – “Моторът” (8, 9-10); Матвей Вълев – “Един самолет в Бразилия” (5, 8), “Приятели” (6, 2) и “L’ivresse de l’air” (7, 9-10); Борис Маковски – “Орли” (11, 2); Цветан Чачановски – “Две стоманени птици” (11, 4-5); подпоручик Стоилов – “Когато съдбата се намеси” (11, 4-5); Георги Д. Ясников – “Из дневника на една стюардеса” (11, 4-5); Симеон Карадобрев – “Първи полет” (11, 4-5) ; Олга Димитрова Славкова – “Последна слънчева милувка” (11, 6); Георги Димитров – “Синята кърпа” (11, 2); майор-летец В. Йорданов – “Първия въздушен гост на наше село” (12, 2) и “Недоразумение” (12, 3-4); Мирчо Киров – “Кариоката” (13, 9-10). Със забележителни художествени достойнства се отличава есето на Ч. Мутафов. Не така блестящи, но с усет и талант се открояват разказите на М. Вълев и на М. Киров. Фантастиката е застъпена в “Полет над лунните кратери” (11, 2-3) без означен автор, но в текста превес е даден на техническите описания, поради което донякъде става скучен и еднообразен за непосветения читател. “Легендата за майстор Манол” (6, 1) е база за нов конкурс - съвременна интерпретация на фолклорния мотив. В тази връзка са поместени два материала: Дим. Панчев-Кардашев – “Възнесението на майстор Манол – Синан ефенди...” (6, 6) и “Криле на свободата” (6, 7-8) от анонимен автор. Изглежда конкурсът не се радва на популярност и не излъчва победители (може би поради невисокото ниво на поместените разкази). Силата, емоционалното внушение и естетическото въздействие върху читателите си сп. “Летец” дължи на многобройни материали от документално-художествена проза, дело на непрофесионални автори. Редакцията твърдо следва тази линия от създаването на изданието чак до сливането му с други списания (1947 г.) и така постига забележително разнообразие в тематично, идейно и жанрово отношение. Раждат се нови и интересни материали, носещи белезите на документално , публицистично и художествено. Редакцията насърчава летците да описват своите впечатления и преживявания в мирно и във военно време, своите спомени, пътни бележки, наблюдения, случки, катастрофи, природни бедствия. До 1940 г. в списанието преобладават текстове от български автори. Между 1940 и 1944 г. превес получават материали от и за немски, италиански, хърватски и японски пилоти. От 1945 до 1947 г. изобилства от очерци и репортажи от и за съветски офицери и тук-там – за англо-американски летци. В този смисъл първите осем годишнини придават на “Летец” класическия вид на месечно списание, от IX до XII вкл. имат вид на фронтови дневник, а от XIII до XV – на неясен вид печатно издание, смесица от вестник и от сборник с партийни документи. Новото и интересното и като белетристика, и като българска история дават: Славчо Славов – “От София до Розовата долина с аероплан” (2, 2), “От Розовата долина към Тракия” (2, 3-4), “Над морето” (2; 2, 3-4) и “Нощни птици” (2, 8); Васил Кулев – “Над планините” (1, 1), “Нощно летение” (1, 2) и “Ястреб” (1, 3-4); Н. Несторов – “Над Марица” (1, 1); Л. Н. Т. – “Към Марица” (2, 6-7) и Л. – “Любопитство” (2, 6-7), неразкрити инициали; Бл. Томов – “Над София” (2, 8). Почит към историята на българската авиация отдават: Радул Милков – “Нашата първа въздушна победа” (5, 8) и “30 години българско въздухоплаване” (11, 2) , както и Продан Таракчиев – “Първото ми самостоятелно излитане със самолет” (7, 3-4), “В мъгла над морето” (7, 5) и “Над Ледовития океан с балон” (9, 2-3), а също и П. Д. Попкръстев – “Н. В. Царят и първите въздушни разузнавания” (7, 1) и Владимир А. Балан – “Спомени летят” (8, 3-4). Интересен щрих към картината добавят: Ст. Тричков – “В Грунау” (6, 3-4); Вяра Лукова – “Във въздуха” (6, 1); свещеноиконом Ат. П. Маджаров – “Приемане Пейнерджишката водосамолетна станция” (7, 6) и “Първият самолет на Балканите: Блерио в Букурещ” (7, 9-10). Голяма група материали осветляват участието на родната авиация във Втората световна война, храбростта и героизма на българските летци, скръбта по загиналите защитници на България: Миньо Минев, подполковник-летец – “Летецът-изтребител” (11, 2), “Вечна слава на безсмъртния герой! На капитан Списаревски” (12, 5) и “Летците-изтребители” (12, 5), а като М. М. – “От птичи полет” (11, 3) и М. М. М. – “Довиждане, Балчик!” (9, 1); Х. (неразкрит инициал) – “Моят инструктор по летение” (11, 4-5); подполковник Марин Димитров – “Двубой във висинето” (10, 3-4); Н. П. (вероятно главният редактор Н. Петков) – “Мьолдерс като учител по въздушния бой” (11, 1); майор Т. Иванов – “Мъртъв ли е той” (12, 1); майор-летец В. Йорданов – “Последна проверка” (12, 5); подпоручик-летец Михаил Георгиев – “Изтребители – атака! Въздушен бой на 20 . ХП . 1943 г.” (12, 5). Друга група текстове, поместени от XIII до XV годишнина, представят подвизите на българската армия в Отечествената война и в състава на антихитлеристката коалиция: Константин Д. Петров – “Главния аеротехник-подполк. Младен Живков” (13, 6); майор-летец изтребител Кръстю Атанасов – “Из действията на. славните български летци изтребители в Отечествената война” (13, 6); поручик Георги П. Георгиев – “Спасени от ужасите на вражеския плен” (13, 7); поручик Лазаров – “Действията на нашите бомбардировачи в първата фаза на войната” (13, 8); поручик Терзиев – “Участието на бомбардировачните войски в “Косовската операция” (13, 9-10); Сп. Ст. Пасев – “Първият ми скок с парашут” (13, 9-10); поручик-летец Кафеджийски – “Как попаднах в плен” (13, 9-10). В тези материали може да се проследи историята на родната авиация – от нейното създаване до участието на българските Въздушни войски във войните, храбростта и героизма на офицерите и войниците в защита на отечеството. Някои от авторите са надарени с белетристичен талант като Васил Кулев, Славчо Славов, Миньо Минев, Бл. Томов, Продан Таракчиев, В. Йорданов, Н. Несторов и др. Текстовете на В. Кулев са прекрасна поезия в проза, при Сл. Славов се доближават до пътеписа, на М. Минев – към есето и лирическата проза, на В. Йорданов – към художествения разказ. Други автори дават превес на спомена, личните впечатления и преживявания: Пр. Таракчиев, Р. Милков, Ат. П . Маджаров, Вл. А. Балан, Георги П. Георгиев, Сп. Ст. Пасев, поручик Кафеджийски и др. Трети се придържат към документалното – Ст. Тричков, Кр. Атанасов, поручик Лазаров, поручик Терзиев и др. В последните три годишнини (13–15) материалите с военна тематика намаляват и отстъпват място на очерци и репортажи, на дописки и бележки из мирния живот. Редакцията запазва линията към привличане на непрофесионални сътрудници, младежи и девойки, организирани в спортни и авиоклубове и участващи в т. нар. военизирани спортове (парашутни скокове, безмоторно летене, авиомоделизъм и др.). Текстовете им клонят към кратките журналистически жанрове и значително отстъпват по словесно богатство на един отличен публицист като Цв. Чачановски от предвоенните и военновременните годишнини. Неговите репортажи “Озвездените орли” (11, 6), “Едно ято от нашите въздушни войски” (11, 3), “Под траурното небе на България” (12, 1), “Шепотът на Рила” (12, 3-4) и “Безсмъртните орли” (12, 5) са написани с изключителна, вещина и професионализъм, с хубав и звучен български език и с такава художественост, че рязко контрастират на непрофесионалните автори. И ако като поет Цв. Чачановски не блести с особени постижения, то неговата документално-художествена проза се нарежда между най-доброто, публикувано в сп. “Летец”. В следвоенните броеве се появяват нови имена: А. Каралийчев – “Съветския орел Чкалов” (14, 3-4); Здравко Сребров – “Другари между живота и смъртта” (13, 1); подпоручик Недялко Недялков – “Един ден из живота на българските щукари” (13, 2); в(оенен) д(описник) Руен Боналов – “Помощ за братска Черна гора” (13, 3); в. д. Йото Върбанов – “Из Унгария” (13, 4-5); Иван Тотин – “Предизборен репортаж” (13, 7); Иван Охридски – “Младежта овладява родното небе” (14, 7); Митхен Андреев (и М. Андреев) – “Един ден в стола на безмоторните летци” (14, 8) и “Впечатления от Югославия” (15, 8); “В безмоторното училище” (15, 3) – без означен автор; Алексей Сегренски – “За народната република” (15, 4); А. Вълчев – “В лагера на безмоторните летци” (15, 4); Ц. Ч. (вероятно Цветан Чачановски) – “Едно историческо тържество” (15, 5); Антон Михайлов – “10 минути във въздуха” (15, 6-7); Благомир Духлев – “С пловдивските моделостроители на полето” (15, 6-7); Кинка Димитрова – “Един ден в нашия лагер” (15, 6-7); Г. Дворецки – “В облаците над морето” (15, 8) и др. Малко са познатите вече имена, тук правят своя дебют бъдещи големи имена в публицистиката. Редакцията непрекъснато подканва своите читатели да участват в списването на “Летец” и да изпращат отзиви за съдържанието му. За съжаление обратна връзка няма. Новото време, новите управници и новият политически курс са прекъснали диалога, от който се нуждае всяко издание. Като се прибави лошото качество на хартията и печата, последица от военновременните трудности, езиковата реформа от 1945 г., липсата на сътрудници и неясните планове на НССТ, не е чудно, че “Летец” спира да излиза като самостоятелно списание. Чуждите автори на страниците на изданието са доста много като имена и повечето са непознати, тъй като голяма част от тях са действащи офицери-пилоти във Втората световна воина. Но има и една голяма група материали, вероятно преводни, за които липсват означени автори или преводачи. Изглежда, че редакторите поместват свои белетризирани версии на биографиите на световни имена и явления във въздухоплаването (подход, който е свойствен на възрожденския тип публицистика и белетристика). Такива са следните текстове: “Героят се страхува...” (2, 6-7), “Невероятния полет на F-A0LS” (5, 4-5), “Първото прелитане на Северния Атлантически океан” ( 5, 4-5), “Германските първенци въз въздуха 1914-1918” (4, 3-5), “Тайнствената гибел на Мермоз и другарите му всред океана” (5, 4-5), “Слава и смърт в небето” (5, 6-10). В тематично отношение това са доста различни текстове. Например “Златните самолети” (7, 7-8) има по-скоро приключенски сюжет, свързан с екзотиката на далечните страни и континенти. Други поставят акцент върху световни рекорди по прелитане на океаните. Най-голяма част от тях са посветени на германските подвизи във въздушния бой през Втората световна война: “Въпреки заповедта” (9, 2-3), “Бягството на поручик фон Вера” (9, 5-6), “Клаудиус Дорниер” (9, 7-8), “Самотни над океана” (9, 7-8), “Професор д-р Ернст Хайнкел” (9, 9-10), “Жизненият път на генерал Ернст Удет” (10, 3-4), “Най-големият летец-изтребител в света полковник Вернер Мьолдерс” (10, 3-4). В рубриката “Нашия разказ”, която се води почти без прекъсване, текстове без означени автори са: “Принудително кацане зад съветските линии” (11, 4-5), “В небето над Украйна” (11, 6), “Невероятно, но факт!” (11, 3) и “Завръщане от бомбардиране с един спрян мотор” (11, 7-8). Тактиката на въздушния бой разкриват и други текстове без посочени автори: “Как се бият изтребители” (11, 6), “Бомбардировачи свалят изтребители” (11, 3), “Тайната около смъртта на Манфред фон Рихтхофен” (11, 6). Същата практика се наблюдава и от XIII годишнина нататък: “Бомбено нападение над хитлеристките пълчища” (13, 4-5), “Физкултура и авиация” (13, 7), “Безстрашие” (14, 3-4), “Откриването на “Бисмарк” (14, 6), “Първи полет” (15, 8), “Василий Романюк” (15, 8), “Бащата на руската авиация Н. В. Жуковски” (15, 3), “Сергей Владимирович Илюшин” (15, 5), “Три пъти герой” (15, 6-7) и др. Популярният френски писател-летец Антоан дьо Сент Екзюпери е представен със “Самолетът” (8, 3-4), откъс от книгата му “Земя на хората”. Текстът е преведен много добре, но преводачът не е означен. Прочутият пътешественик Роалд Амундсен е представен с два мемоара: “Амундсен за своята експедиция” (2, 2) и “С аероплан към полюса (Из дневника на Роалд Амундсен)” (2, 6-10). Художествени разкази са поместени от: Алберто Савинио – “Икар” (2, 1), Петер Зупф – “Етана” (6, 10), Т. Ф. Вордс – “Летецът Роки Венсан” (9, 9-10), Роже Лабрик – “Кибрит” (10, 2), Аник Саксегор – “Сама в света” (10, 6-7), Жан Бараде – “Сблъскването!..” (10, 9-10), Салваторе Калдоро – “Смъртта дебне...” (11, 2) и др. Тези текстове носят белези на белетристичния жанр, част от тях са върху документална основа и са тематично свързани. Повечето преводачи не са означени; епизодично се появява името на Л. Недевска и доста по-често на Н. Петков – един от редакторите на списанието. Дело на непрофесионални автори са документални разкази и мемоари: майор Хайлер – “Обслужване планинските хижи посредством аероплан” (2, 9), Ж. Сержис – “Над Златния рог” (2, 9), Жапи – “Последните часове на прелета Париж-Токио” (5, 6); Ернст Удет – “Двубой всред облаците” (5, 7) и “Бойни спомени” (7, 5); Морис Роси – “Новият рекорд в скорост на 5 000 км” (5, 9-10), Левин Б. Барингер – “Безшумни криле” (6, 3-4), капитан Хайдемарк – “Криле и огън над Вердюн” (6, 9), Роне Фонк – “Най-тежкия ми въздушен бой” (7, 9-10), Роберт Уинстън – “Колела над водата” (8, 1), Джими Колинз – “9g” (8, 6) и “Спомени на един летец” (8, 9-10). Това са хора от всякакви националности: немци, французи, американци, англичани, италианци, руснаци. Обединява ги любовта към небето, към откривателството, към предизвикателството на рекордите. Постепенно тези теми се сменят с голямата и задълго единствена тема – войната и свързаните с нея преживявания, воля за победа и чисто човешкото страдание: капитан Шулц – “Така превзехме Ваалхавен...” (9, 2-3), К. Хабенс – “Щуки против кръстосвачи” (9, 9-10), Карл Август фон Шьонебек – “Летецът” (10, 6-7), Щромайер – “Една щука се връща щастливо със 150 пробойни” (11, 1), Джиовани Мозоеро – “Подвига на двама млади аеромонтьори” (11, 9-10), Ханс Алт – “За себе си той помисли най-после!..“ (11, 9-10), Джино дел Буфало – “Възвръщане към живота” (11, 7-8), д-р Ерхардт Екерт – “Не бих ги дал нито за един изтребител в света!” (11, 7-8). Повратът във Втората световна война и смяната на редакционната политика въвежда текстове на. съветски, английски и американски пилоти, на френски и словашки летци. Водеща е темата за победите на антихитлеристката коалиция, акцентът е върху победите на Съветската армия, сега се митологизира съветският пилот в противовес на немския летец: подпоручик Франт Лоуцки – “Полет над Словакия” (13, 1); “Ние летим с “Як” (13, 3) – летците от ескадрилата “Нормандия” капитан Жанел, старши лейтенант Амарже, младши лейтенант Емоне и младши лейтенант Айшенбаум; А. Н. Яковлев – “За благото на Родината” (13, 6), Хъл, пилот – “Ние говорим от въздуха – самолет пленява подводница” (13, 8). Интересно е, че в новото време редакцията проявява желанието и предвидливостта да публикува и фантастични разкази: генерал Херера – “Мечта или действителност” (14, 6), “21 април 1975 година” (14, 9-10) – без посочен автор. Последната годишнина постепенно изоставя темета за войната и разнообразява съдържанието: А. Волков – “С новата машина в часовете на изпитанието” (15, 1), Пол Тунфланд – “Безмоторникът обгорен от светкавица” (15, 1), Юр. Иванов – “Мъжество” (15, 2), Н. Ярцев – “Героят от въздуха” (15, 5), И. Резникова – “Живият герой” (15, 5), Иван Кожедуб – “Светлина и радост” (15, 6-7), полковник Д. Ананьев и капитан Лускатов – “Командира във въздушния бой” (15, 9-10), С. Морозов – “Съветски полярен летец” (15, 9-10), Анри Жербер – “Клемен Адер – първия летец” (15, 9-10). При повечето текстове липсва означен преводач, а при други се изявяват: МилкоЯнев (от англ.), Ив. Антонов (от нем. и от фр.), Н. П. (Н. Петков) – от нем. и от итал. език; Калев (от нем.), порт. юнкер-летец Д. Кацаров (от нем.), Виктория Петкова (от итал.); И. А., вероятно Иван Антонов, редактор (от рус.); Кирил Минев (от англ.); В. С., не-разкрити инициали (от рус.); Ж. Русев (от фр.); Д. С., неизвестен преводач (от рус.); Вера Грамовска (от рус.), Ст. Г. Стоянов (от фр.). Всички материали се отличават с високо качество на превода и с отлично владеене на български език. Макар и епизодично, в “Летец” присъства и хуморът в текст и карикатури. Темите са из живота на авиаторите, а смешните истории са разказани и нарисувани от външни сътрудници. Рубриката се нарича “Хумор на летеца” и се списва от порт. юнкер В. Тенев, а от год. 13 – от П . Г. Петров, поручик-летец. В 15, 6-7 е поместена хумореската “Хеликоптера и пътешествието на двама луди-млади” без означен автор и/или преводач, но с ниско качество на текста. “Един ден от живота в София през 19. . год.” (11, 6) е опит за надникване в бъдещето, обвързано с романтиката на авиацията. За съжаление авторът на текста и карикатурата не е известен. В рубриката “Книжнина”, която се списва непоследователно, най-вече се рецензират научни трудове, свързани с въздухоплаването. Понякога се появяват и отзиви за художествена проза, повечето от които са с препоръчителен характер. Бележките са дело на В. Д. (Васил Кулев), Петър Спасов и/или на други неозначени автори. В материала “Габриел Д’Анунцио и авиацията” (2, 3-4) неизвестният автор сравнява големия италиански поет-пилот с Леонардо да Винчи и с Галилео Галилей поради “жажда към безкрая”: “Авторът на “Огъня”, “Наслаждение”, “Може би да, може би не” и “Нотюрно” е възпял в класически строфи и с необикновен патос епопеята на човешкия полет... Защото, да си авиатор, значи да притежаваш нещо от безкрая... Борбата с въздушния простор дължи на Д’Анунцио своите най-лирични и най-възвишени строфи. Затова не само Италия, но и целият културен свят цени неговия гений. “ В една кратка бележка към “Notturno” – J. Dornis” (2, 10) се твърди: “И до днес, художествената литература е трудно достъпна за авиационните идеи. Има твърде малко книги, в които е отразена по някоя частица от борбата с въздуха. Но в замяна, Габриеле Д’Анунцио е достатъчен, за да остави дълбоки следи в художествената литература, следи от своя авиационен живот през войната.” Такъв тип книги търси да препоръча редакцията на своите читатели – или като помества откъси от тях, или чрез рецензия. На българския книжен пазар от това време те не са много: “Борис Маковски: “Земята остана тяхна” (5, 4-5), Георги Ст. Георгиев: “Един от първа дивизия” (Спомени на участник)” (5, 4-5), “Ангел Каралийчев и Матвей Вълев: “Крилата помощ”, пиеса в 3 картини” (6, 7-8), “Борис Маковски: “Царственият воин” (7, 1) – книга за бойните подвизи на царя (печатат се и два откъса от разказите “Победа” и “Слънце”), Владимир А. Балан: “Спомени летят...” (8, 3-4). Чак в 15, 6-7 отново се появява рецензия, но този път за съветски филм. Бележката е дело на А. С. (вероятно Алексей Сегренски). С една дума литературната критика не играе роля в списанието, отзивите препоръчват еднозначно и рядко изследват и анализират творба или автор. Интерес предизвиква поместената статия “Бъдещето” (15, 6-7) от Алберт Айнщайн, която е без означен преводач. Световноизвестният учен известява за създаването в Принстън на комитет от учени по атомна енергия и апелира всички хора по света да се включат в разрешаването на въпроса за световната сигурност: “Ние, учените, трябва да бъдем великодушни, като даваме на света знанието, което имаме за природата, и природните сили, след като получим пълна гаранция, че няма да се злоупотреби с него.” С този и други поместени в год. 15 материали най-после темата за войната отпада и вниманието се насочва към мирния живот. Глобалните въпроси на следвоенния период вълнуват редакцията на “Летец”, но освен тези препратки към световната политика нищо друго не се предлага. Във вътрешен план интересът е насочен към подготовката на парламентарните избори, към Отечествения фронт и към присъствието на Съюзническата мисия в България – чак до края на изданието през 1947 г. На пръв поглед техническо и военно специализирано списание като “Летец” не впечатлява, но с всяка следваща книжка и годишнина то става все по-интересно и разнообразно. Започнало като популяризаторско издание, то се превръща в значим фактор със свой голям принос към българската белетристика. На неговите страници се появяват и се развиват нови жанрове, налагат се имена на непрофесионални автори, поощрява се интересът към нови теми и идеи, свързани с различни насоки на техническата цивилизация. Автори като Н. Вапцаров, Н. Марангозов, Ламар, Ал. Геров, Ч. Мутафов, М. Вълев и др. утвърждават новата романтика и новия герой на съвременността – летецът. Документално-художествената проза на авиаторите-сътрудници обогатява родната история и литература и открива неподозираните възможности на човешкия дух в овладяване на далечното и неизвестното, на природата. В този смисъл голяма е заслугата на неговите редактори Васил Кулев и Георги Михайлов, които провеждат една конкретна и плодотворна линия в развитието на списанието, в подбора на материалите, в привличането на нови сътрудници, в създаването на широка обществена основа на интерес към авиацията, към възраждането и развитието на българското въздухоплаване. Съдържанието на “Летец” се изменя в духа на политическите промени и това е неизбежно. Новата обстановка изисква и съответната нагласа, а това значи нови теми и идеи, нови сътрудници, нови жанрове и оперативност на списанието. В различните периоди от историята ни натежават едни или други тенденции. Най-значимо и с най-голям принос списанието е във времето на първите си осем годишнини. Независимо от това сп. “Летец” оставя ценен влог в българската публицистика и белетристика. Веселина Димитрова

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds