БЪЛГАРСКИ ВОИН Седмичен литературен лист с илюстрации. Урежда ред. к-т. София, п-ца на Арм. воен.-изд. фонд. 4о. Ц. 2 лв., год. аб. 80 лв., 6 500 – 55 500 тир. I 1 – 48 1 март 1923 – 12 февр. 1924 II 49 – 92 1 март 1924 – март 1925 III 1 – 24 апр. 1925 – март 1926 IV – VII по 20 кн. годишно апр. 1926 – 31 март 1930 VIII 1 – 10 апр. 1930 – март 1931 IХ 1 – 10 апр. 1931 – март 1932 Х 11 – 20 апр. 1932 – март 1933 ХI 21 – 30 апр. 1933 – март 1934 ХII 1 – 10 апр. 1934 – дек. 1934 ХIII – ХVIII по 10 кн. Годишно ян. 1935 – дек. 1940 Продължение на Отечество, № 4929. От I, 11 – подзагл. Седмично списание; от IV, 2 – Двуседмично списание; от VIII – месечно списание. От III, 20 гл. ред. Ив. Стойчев, урежда ред. к-т; от V гл. ред. А. Ганев, ред. Г. Караиванов, урежда ред. к-т; от V, 7 гл. ред. Юр. Пеев, ред. Г. Караиванов, урежда ред. к-т; от VI, 12 гл. ред. Теодоси Даскалов, ред. Г. Караиванов, урежда ред. к-т; от VII, 10 гл. ред. Тр. Трифонов, ред. Г. Караиванов; от X, 13 гл. ред. А. Балтаков; от X, 19 гл. ред. Механджиев; от XI, 25 гл. ред. П. Божилов; от XII, 3 гл. ред. Хр. Стойков; от XIII, 4 гл. ред. Ст. Недев; от XV гл. ред. Д. Братанов; от XVII, 6 гл. ред. Кубадинов; от XII, 8 гл. ред. Илия Илиев. „Български воин“ е списание, предназначено най-вече за читателя – армеец, но то предполага и една по-широка читателска аудитория. В първата си книжка то се самоопределя чрез идеята за миналото величие на нашата нация и заявява намерението чрез нея да търси ценностни опори за съвременното българското битие, т.е. да укрепва патриотичното съзнание, чиято някогашна обединителна мощ се осмисля като сериозно застрашена в следвоенната политическа и културна ситуация. Това е списание за военна литература, или по-точно – за литература с военна тематика. Подобен съдържателен периметър дава възможност за безпроблемно съчетаване на текстове, ориентирани към различни прозаически и поетически жанрове. Редом с това избраното тематично поле допуска и „примирителното“ съжителство на твърде раздалечени в културното пространство типове дискурс, включвайки както документалистика, така и модернистични произведения. Пресечната точка, която изданието намира между тях, е в отстояваната висока представа за родното като неуязвима общностна ценност. Затова „Български воин“ подбира и съчетава текстове, които неизменно изтъкват героичността, смелостта и готовността за саможертва, проявени в критични моменти от нашата история. Всички водещи публикации, независимо от това дали са субективизирани, или привидно неутрални, обслужват идеята за свръхзначимостта на родното в най-широкия ѝ национално-културен репертоар – от патетичната възхвала на нашата природа, през разкази за смелостта на българските войници в скоро отшумелите войни, до богатата историческа фактология, илюстрираща величието на българския воински дух. Като цяло, списанието последователно гради и отстоява идеализираната представа за българското в разнообразните му върхови проявления. Това, от една страна, сродява стратегията му с познати от късното ни Възраждане културни механизми, но от друга, изявява и желанието бързо да бъдат преодолени травматичните за националното ни самочувствие последствия от участието на България в Първата световна война. В тясна връзка с генералната и несъмнено официозна линия на „Български воин“ е и калейдоскопичната му структура, а именно – опитът българското да се показва и внушава като стойностно чрез многообразните си, далечни и скорошни изяви и превъплъщения, докато в същността си то остава идеологически единно и ценностно неизменно. Но бидейки съсредоточено около националната идея, списанието понякога успешно разчупва нейното банализирано и еднообразно представяне. В първите му броеве например не са обособени постоянни рубрики, които да задават устойчива рецептивна схема. В тях неравномерно и „артистично“ се редуват кратки „военни“ разкази с патетични стихотворения, като прозаическите творби количествено доминират над поетическите. Това вероятно се дължи на факта, че по онова време списанието настойчиво търси аудитория, по-широка от армейската. Подтвърждава го и разнообразният илюстративен материал, съпровождащ публикуваните в „Български воин“ текстове – снимки на действителни събития, картини и склуптури. Те са свързани предимно с военната тематика, като водещата идея е да се представят и проследят най-важните етапи от българската история в периода от Априлското въстание до Първата световна война. Но редом с фотоси, изобразяващи моменти от военното битие (сражения, смърт, ранени бойци), се срещат и илюстрации, поставящи силен етнографски акцент – носии, обичаи, фолклорни стилизации и предмети, атрибутиращи родното. Въпреки превеса на прозаическите текстове редакцията се опитва да внесе разнообразие в изданието чрез подборката на различни типове проза – художествени разкази и повести, дневници, писма, пътеписи, спомени на участници в сражения, документални възстановки на исторически събития. В тях с лекота се смесват фикционално и действително, като стремежът е литературното да започне да се възприема като реално и обективно. Това се постига, като художествените текстове имитират документалистика, а историческите статии са обогатени с множество типично литературни елементи (например диалози). В първите си броеве списанието лесно си намира сътрудници (предимно чрез обява) поради устойчивата си и смислово прояснена идеологическа концепция. По това време в него печатат Николай Райнов („Бранни притчи“, I, 1; „Клетва“, I, 5; „Цар Симеон“, I, 29), Георги Райчев („Лало“, I, 1 ; „Диви патици“, I, 3; „Прародина“, I, 6), Людмил Стоянов („Меч и слово“, I, 2; „Балканът“, I, 3), Стоян Загорчинов („Ужасът“, I, 15), Антон Страшимиров („Езеро“, I, 29), Дора Габе („Впечатления от Добруджа“, I, 10–11), Йордан Йовков („Добрич“, I, 26; „Земляци“, I, 28–29), Добри Немиров („Джим и Хари“, I, 30; „Тържество“, I, 37), Елин Пелин („Хитрец“, I, 28). Въпреки индивидуалния стил на всички тези творци разказите им не се различават в тематично-концептуален план. От I, 34 се появява и хумористична рубрика, която разнообразява облика на списанието, но и видимо разколебава сериозния му пропагандно-идеологически „ореол“. В следващата книжка тя, вече онасловена „Разни“, разширява тематичния си обхват и включва както басни, анекдоти, афоризми и ребуси, така и съвети за здравословен живот (хранене, хигиена, гимнастика), любопитни факти и истории, свързани с други култури. През втората годишнина на изданието в него се заделя постоянно място и за философска рубрика, или по-скоро за етико-философски фрагмент, като по този начин се търси баланс между развлекателното и сериозното, популярното и образователното. Текстовете от новата поредица се опитват достъпно да тълкуват важни антропософски проблеми, да разясняват различни морални категории и принципи, да градят съгласувана с християнския мироглед представа за света, човешкото битие и Божията воля. Тяхната поява ненатрапчиво разраства ценностната парадигма, към която се ориентира списанието, до внушителния тричлен „Бог – цар – Отечество“. По-осезаема промяна в концептуалната насока на „Български воин“ се забелязва през год. IV (1926). Тогава списанието видимо приглушава национално-пропагандния си патос и добива по-тясна ориентация, обвързана пряко с армейската читателска публика. Намалява делът на художествените текстове, като предпочитани са военните разкази, докато поетически творби се срещат вече твърде рядко. Малкото отпечатани стихотворения се придружават с коментар под линия, разясняващ техния смисъл, което сигнализира за стесняване на читателския кръг и снижаване на интелектуалното му равнище. Нараства присъствието на военната документалистика и историческите публикации. Предишната широкообхватна патриотична проблематика сега се разработва подчертано опростено и схематично. Тя се ограничава в елементарно развиваната опозиция свое – чуждо, като своето се натоварва с наивно-положителна семантика, а чуждото получава карикатурни очертания. Военната тематика вече не е една от многото експликации на българското – тя е почти единствената. Доказва го и използваният илюстративен материал, който отразява само моменти от военната ни история и армейския живот. Това, което се долавя като различен аспект в представянето на родното, е обръщането към фолклорно-легендарни текстове. През този период „Български воин“ често публикува народни легенди, които на пръв поглед слабо се съгласуват с неговите тематични предпочитания. Но те по простичък и общодостъпен начин разказват за героичното и така препращат към устойчиви нравствени ценности, свързани с воинския морал, които списанието пропагандира. Налага се и нова композиционна схема на изданието, като се оформят постоянните рубрики „Ратници за свободата“, „Нашата нова военна история“, „Военни престъпления и наказания“, „Именити българи“, „Описания на българските земи“. В тях доминира документално-популярният разказ, припомнящ важни дати и събития от националната ни история или географски обекти, свързани с нея. Формира се устойчиво ядро от публикуващи в списанието автори, сред които най-изявени са Хр. Братанов (подписващ се и с псевдонимите Брань, Брански, Хр. Б., Бр. Х.), Ив. Балканов, Й. Легурски, Д. Калфов, Й. Венедиков, Ст. Странски. Известни литературни творци все по-рядко се появяват върху страниците на „Български воин“, което е симптом, че списанието се отклонява от първоначалния си замисъл – да бъде литературно издание с единен идеологически център. По това време факултативни сътрудници на изданието са все още Елин Пелин („Китка за юнака“, V, 12; „Нова година“, VI, 14; „Нане Стоичковата върба“, VI, 15), Йордан Йовков („Седемте“, V, 4; „Водачката“, VI, 11), Добри Немиров („В полето на честта“, V, 3; „Разезд“, VI, 15). От 1930 г. „Български воин“ започва да излиза веднъж месечно и сменя своя формат. Списанието придобива научно-популярен облик и негов тематичен център стават битът и ежедневието на българския войник. Структурата му клони към енциклопедичност. Пиететът към миналото се запазва и в исторически, и в художествен план. Новото е, че последователно се формира идеята за българска литературна „класичност“, като се отбелязват всички годишнини на известни български писатели от различни поколения – Иван Вазов, Стоян Михайловски, Алеко Константинов, Пейо Яворов. Юбилейните книжки се състоят от обзорни биографични статии и представителни за съответния автор творби. Слабо представена през този период е съвременната художествена литература, вероятно заради липсата в нея на текстове, отговарящи на тематиката на изданието. Предпочитаният от редакцията прозаик (год. ХI – ХIV) е Добри Немиров („При Черна“, XI, 2; „Ябълката“, XIII, 2; „Топлите пръсти“, XIII, 3; „Тя“, 13, 4; „Майко“, XIII, 5; „Героят баща“, XIV, 3). Открива се и нова рубрика – „Из нашето минало“ (списвана от Ив. Ив. Кепова), която хронологически проследява кулминационните моменти в нашата история от създаването на българската държава до падането на Първото българско царство. Така се съхранява стремежът на военното издание към неутралност и дистанцираност спрямо политическото съвремие. Траен обект на оценностяване, свързан с настоящето, остава само монархическата институция. Култът към българската държавност по странен начин се съчетава с различните практически съвети, които списанието публикува – за отглеждане на растения и животни, употреба на химически оръжия и защита от тях, както и с разясняването на проблеми, свързани с войнишкия бит. По това време се появява и единственият превод, отпечатан през всичките годишнини на „Български воин“. Той е на Криловата басня „Пияници“ (X, 17) и е дело на Георги Райчев. Но това не е в разрез с идеологическата позиция на списанието – утвърждаване на българското като ценност и отнемане меродавността на чуждото. То е по-скоро опит за алегорично въздействие върху един от основните пороци в армията – пиянството. Списанието рядко диалогизира с читателите си – то се обръща към тях само когато е принудено да огласи и разясни станалата очевидна промяна в издателската стратегия на редакцията. С подобно обръщение се открива год. ХI на „Български воин“, в което скромно се заявява, че списанието е „създадено да дава на младите доброволци хубаво и родолюбиво четиво“. От год. ХIII (1935) започват да излизат по 10 книжки годишно, като видимо се променя обликът на изданието. Разраства се относителният дял на художествената проза, в която военната тематика вече не е доминираща. Разнообразява се художественото оформление на списанието – всяка книжка се представя с различна корица. Редакцията успява да привлече за сътрудници известни тогава литературни творци – Ангел Каралийчев („Знамето на Средногорското въстание“, XIV, 1), Дора Габе („Самарското знаме“, XIV, 1), Йордан Йовков („Белият ескадрон“, XV, 4), Теодор Траянов („Балада за южния вятър“, XVII, 1) и Йордан Стубел („Птичата песен“ и „Житно зрънце“, XVIII, 8). Поддържа се промонархическата линия на изданието. През последния период на своето съществуване (год. ХIII – ХVIII) „Български воин“ не въвежда нови рубрики, а актуализира и обогатява вече познатите на читателя, достигайки до максималното развитие и изчерпване на своя концептуален модел. В него устойчиво присъстват патриотичната дидактика, документално-историческите публикации, фолклоризираната проза и поезия и творбите с военна тематика. Издаването на списанието е прекратено през 1940 г. Макар да е предназначено за специфична читателска публика, то по своята същност остава пропагандно-просветителско. Поместените в него художествени текстове са твърде различни по своите естетически качества, но са обединени от общата си тематика и идеологическа насоченост. Те поддържат самочувствието на българския армеец като наследник на героични дела и подвизи от миналото и укрепват патриотичното му съзнание. Емилия Корсемова