СПИСАНИЕ НА ДРУЖЕСТВОТО ЗА БОРБА С ПРЕСТЪПНОСТТА Месечно издание. Ред.: Хр. Киров и Ив. Джамджиев. Урежда ред к-т. София, п-ца Балкан. 8о Год. аб. 80 лв. 2000 – 1000 тир. І 1 – 12 февр. 1924 – март 1925 ІІ – ІІІ по 10 книжки годишно апр. 1925 – март 1927 ІV 1 – 10 апр. 1926 – 30 дек. 1927 V 1 – 10 апр. 1928 – март 1929 VІ 1 – 10 апр. 1929 – ян. 1930 От І 2 ред. Хр. Киров, урежда к-т; от ІV 3 – 6, ред. Д. Благоев; от V ред. к-т.: А. Дончев, Дим. Благоев и Ив. Темистоклиев (до 4). Печата се в п-ци: С. М. Стайков, Типограф, Графика и Родопи на Тод. Л. Клисаров. Списанието е издание на Дружеството за борба с престъпността и като такова се подчинява на задачите на организацията. „Да буди и поддържа у всички обществени слоеве съзнателен интерес към борбата с престъпността“ е целта на Дружеството, формулирана в неговия Устав (1, 1). Списанието няма само пряко пропагандни цели. То се стреми по-скоро към научно представяне на проблемите, свързани с престъпността. На страниците му се появяват статии из областта на криминалната психология, социалната политика; засяга се темата за престъпността в политиката, за реформа в българските затвори. Няколко публикации са посветени на младежите – за улицата като „училище“ за престъпност, за изоставените деца, за възпитаването им в законосъобразен живот и т.н. Автори на тези публикации са Рачо Райков, Ванко Георгиев, Досю Д. Драганов, Ил. Янулов, Д. Божков, Н. Хр. Петлешков и др. Прави впечатление поредицата статии на д-р Младен Николов, който се занимава с психологическия аспект на разглежданото явление – „Психология на престъпността“, „Прогресивно развитие на душата“ и „Душевна регресия“, „Съдебно дирене и психоанализ“, „Причини за отцеубийството“. Едно-единствено литературно произведение се появява в списанието – разказът на Ст. Н. Коледаров „Избягалият затворник“ (1, 6). Изборът на герои и нравствената проблематика мотивират появата на текста в списанието. Откритата му тенденциозност е обаче и основният му недостатък. Това е и една от вероятните причини за липсата на художествена продукция в следващите годишнини. Списанието се съсредоточава предимно върху коментиране на фокусния проблем за престъпността. Почти във всяка книжка от първата годишнина се отделя място на литературата, интерпретирана през отношението ѝ към престъпността. Всъщност профилът на изданието предопределя подобна гледна точка към художествената литература. Не е оформена рубрика, но цикъл публикации на Цветан Минков създава впечатление за такъв замисъл. Поредицата започва още в първа книжка – с поместването на статията му „Порнографията в литературата и престъпността“ (1, 1). Текстът има за изходна теза „органическата взаимност между живот и литература“. Като форми на мисълта, изкуството и науката са „порождение на действителността“, но от друга страна, „внасят промени в живота както на отделния индивид, тъй и на обществените групи и цели общества“. Смисълът на историческото развитие според автора е в „издигането“ на живота до „все по-високи степени на човечност“. Настоящето – „болно“ и „ненормално“ време – изобилства със случаи на „извратяване“, на „изплъзване от контрола на здравия разум и висшия човешки морал“. Така изкуството, което по същността си „по-лесно изпада в субективни отклонения и крайности“, се превръща в „славословие на безсмислието в пороците, на животинското у човека“. Понятието „порнография“ се появява в такъв контекст и според автора на статията изглежда не се нуждае от точно определение. То е квалифицирано като „отрицателно направление“ в изкуството, даващо израз на „животинските рудименти у човека, подхранвани от неговия атавизъм“. Налице е от момента на възникване на изкуството и е скрита или явна антитеза на „възвишения идеал на човечността“ в него. Така, дори в „светлото творчество“ на Пушкин, Хайне, Гьоте, Мопасан и Зола има и „тъмни петна на груб еротизъм, на натуралистически цинизъм, на порнографичност“. Понятието „порнографичност“ авторът определя както в синонимната му заменяемост с „болно“, „ненормално“ и „животинско“, така и в „превода“ му чрез неговите „по-слаби“ варианти като „еротично“, „натуралистично“, „цинично“. Така списъкът от примери на „порнографичност“ се разраства. Той започва от Библията, преминава през комедиите на Аристофан, който е „прям и циничен“, през Лукиан и Марциал, които „скандализират хората с цинични остроти“, през „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, където се срещат „най-брутални сцени на неодухотворен еротизъм“, през творчеството на Сафо, която „ненапразно“ е обвинявана „както в безнравствен живот, така и дързък еротизъм“, през рицарската любовна лирика и „Декамерон“ на Бокачо – книга, която „страстно се чете от извратените души“, през Рабле и Лафонтен с неговите „порнографически отклонения на перото“, за да се достигне до маркиз дьо Сад, който е „образец на безсрамна порнография“. Онова, което особено тревожи автора – защото превръща литературата в още по-опасен „враг“ – е, че подобни произведения съчетават „кално животинско съдържание с изумителна художественост на формата“. Тук до Пшибишевски, Д’ Анунцио и Мирабо са поставени имената на Н. Райнов и Г. Райчев, „в чието творчество порнографическата струя се разлива понякога на широки вълни“. От една страна, „художествената изисканост на формата служи да се прояви едно нечисто съдържание“, а от друга, „литературата е оная форма на творчество, която поради своята общопонятност, е най-достъпна за читатели от всички уровени“. Художествената литература крие двойната опасност на привлекателната и в същото време достъпна форма, така че „ясно е колко гибелно може да бъде влиянието ѝ“. Тъй като социалните трусове са предпоставка за „необикновен изблик на порнографическата литература“, съвременността също е свързана с „вълната на преводната и оригиналната порнография“, със засилването на „уличния характер на литературата ни“. „Уличната литература“ според автора е „възведена до степен на висша форма на поетическото творчество“. В този процес имат дял не само „малоталантни“, но и „даровити“ наши писатели и художници. Така според Цв. Минков модернизмът се оказва официализирана форма на порнографията: „...под маската на някакъв модернизъм и в името на борбата с „еснафската рутина“ в нашата литература (представителите на направлението – б.м., М. Х.) поискаха да я „обновят“ с отровата на уличната кал. Те възпяха сладострастието, оргиите, пороците и престъпленията“. Оказва се, че престъпността е резултат на буквализирането на поетически метафори в действителния свят, че е резултат от реализирането на равнището на действителността на основните естетически принципи на авангардизма. Така във финала на статията вече е идентифициран главният „виновник“ за престъпността – авангардното изкуство, което се е превърнало в „улична литература“, в „порнографическа литература“, която „раздвижва животинските страсти“ у читателите и „ги прави престъпници“. Това е истинският „враг“, „злото“, с което статиите на Цветан Минков повеждат „борба“. Ето защо и следващата му статия носи заглавие „Порнографията и борбата с нея“ (1, 2). Тонът ѝ е далеч по-уравновесен, вероятно поради осъзнаването на неясните граници на понятията, с които предходният текст е боравил – „порнография“ и „улична литература“. И тук авторът се заема с точното им определяне – защото „един необмислен подход срещу уличната литература, неориентиран за нейния произход и същност, би бил дръзко посегателство за оная свобода, без която е немислимо никакво научно и художествено творчество“. „Безогледният пуританизъм“ и „фанатичният аскетизъм“ в борбата с „уличната литература“, в които самият автор изпада в предходната си статия, са според него крайни позиции, които по-скоро ще навредят, отколкото да бъдат полезни. Според него трябва да бъдат намерени по-точни определения на „злото“, защото „за да се изтреби едно зло, трябва да се открият причините му и да се отстранят условията, които го подхранват“. За да разграничи „еротика“ от „порнография“ – разлика, която предходната статия не познава, Минков цитира определението на Иван Блох: „Порнография е само оная книга, която е съставена единствено и изключително с цел за полово възбуждане, чието съдържание е насочено да пробуди грубата животинска страст у човека“. Налага се изводът, че „характерен признак на порнографическото произведение не е съдържанието, а намерението на автора и формата, в която е облякъл съдържанието“. Това намерение трябва да обхваща съответното произведение изцяло. Една книга може да бъде квалифицирана като „порнография“, когато „съзнателно се превърне в атентат против нравите“, когато „играе ролята на сводник и извратител в областта на половото чувство“. За разлика от предходния си текст, тук авторът има предвид и исторически променливите граници на понятието. Това, което съвременността нарича „порнография“, т е. „безнравственост“ и „полова аморалност и извращение“, у древните гърци и римляни „са смятани в реда на нещата“, „нещо обикновено, в духа на нравите“, „съставна част от моралния кодекс“. Нещо повече, деморализацията на съвременното общество като цяло затруднява разпознаването на явлението, размива неговите граници: „Преследването на порнографията е особено затруднено днес, когато моралното разложение след войните е взело чудовищни размери и сексуалните извращения са взели форми, каквито най-буйното и най-изобретателно въображение не е в състояние да измисли“. „Лекуването“ на „болестта“ е възможно чрез закона и неговото компетентно прилагане. А за това е необходимо според автора учредяването на „една художествено-съдебна секция при министерството на правосъдието и при министерството на просветата“, която да „контролира подозрителните научни и художествени произведения“. Предложението на Цветан Минков за „художествено-съдебна секция“ го приближава до темата на следващата му статия „Изкуството и законът“ (1, 3). Текстът се противопоставя на схващането, че „изкуството е една съвсем независима от законите на обществото и от задълженията на морала област на духовно творчество“, тъй като „обществено-индивидуалната природа на човека му налага ограничения и го задължава в нравствено отношение“. Литературната критика според автора е форма на контрол, която обществото упражнява върху литературната продукция, защото тя, макар и да „дава преднина на естетическия елемент“, „не изключва нравствената и социологична оценка на произведенията“. Цветан Минков смята, че „в творчеството на голяма част от т. нар. модерни писатели и художници проповедта на разврата, на злото, на престъплението заема значително място“. Препоръчителният списъкът на забраненото включва Бодлер и Верлен, Пшибишевски и Оскар Уайлд. Под забрана според Минков трябва да бъдат и „някои танци, оперети и кинематографии представления“. „Кинематографът в повечето случаи няма нищо общо с изкуството. Понякога един кинематографски филм може да бъде по-опасен от модерните сексуални танци“, той според автора е „школа за проституция, пиянство и лекомислена безсъдържателност на живота“. Статията се интересува от „влиянието на безнравствената литература и изкуство върху младежта, която е главен консуматор на порнографиите, криминални и т. н. произведения“. Следващата публикация на Цветан Минков – „Организация на борбата с порнографията“ (1, 4) продължава анализа на проблем за порнографията и младежта, тъй като "внушенията на порнографичност намират благоприятна почва в неоформената психика на младия човек и усилват податливостта му на тия внушения“. Ето защо според него борбата с порнографията трябва да бъде мотивирана от мисълта за бъдещето на младите. Една от пречките в това отношение е „нравственото безразличие и разложение, с които се характеризира епохата след войната“, която е издигнала „безсрамието като добродетел“. От друга страна, психологията на младежта през пубертета, характеризираща се с „неуравновесеност и липса на съпротивителна морална сила“, я прави податлива на „зловредното влияние“. Така старата идея на Цветан Минков за „художествено-съдебна секция“ прераства в предложение за формирането на „младежко движение за борба с художествените извращения“. Последното „може прекрасно да се постави под патронажа на Дружеството за борба с престъпността и да бъде негова секция“. Според автора организираната борба с „художествените извращения“ ще унищожи „много заблуждения върху изкуството, тъй широко разпространени сега у нас“, ще бъде „бойкот на порнографично-уличната литература“ и в същото време ще посочи на младежта „истинските художествени ценности“, „здравата художественост“, „здрав художествен вкус“. Това движение според Цветан Минков ще доведе до намаляване на престъпността, тъй като „ще се преследва не самата престъпност, а един от нейните фактори – порнографията“. „Безнравственото и изкуството“ (1, 7-8) е последната статия, с която Цветан Минков се представя в списанието. В нея той се опитва да изясни „безнравственото“ и неговите измерения в изкуството – проблем, поставен в предходната статия. Текстът извежда определението за „безнравствено“ от понятието „срам“: „безнравствено“ е онова, което оскърбява чувството за срам, това е „деяние, книга и пр. нещо, което корумпира, извратява, което погубва в нравствено отношение“, а авторите на подобни произведения са наречени „атентатори на публичния морал“, „разпространители на разврат и извращения“. В следващите си ходове текстът на Цветан Минков върви в позната посока – използва определението си за „порнографическа литература“, за да характеризира „безнравственото“ в изкуството. Въпросът за това, „до каква степен законът може да обхване изкуството от гледище на безнравственото“, остава открит. Следващата статия от автора обаче не е публикувана по неизвестни за нас причини. Темата за престъпността и изкуството е фокусирана и в „наблюдения и мисли“ на адвоката Досю Д. Драганов „Кинематографът и неговото влияние върху престъпността“ (1, 3). Авторът изказва съжаление за това, че „кинематографът“ се е превърнал в нещо „безполезно“, че той вече има „вредно и дори пагубно възпитателно значение“. Другото, което го терзае, е естетическият вкус на зрителите: салонът е празен, когато „се дава картина със сюжет от прочут роман или пиеса на знаменит всесветски писател“, а когато представят „невероятните подвизи на корумпирани професионални крадци и убийци“, салонът е препълнен. Посетителите на този тип филми са „празни студенти, празноскитащи господа, закачливи госпожици, ученици...“ Както авторът уточнява, патосът на статията е не да отрече „кинематографа“ въобще, а да насочи вниманието към „кинематографиите картини с развращающе съдържание, дето се възбужда въображението, замъглява се разума“. В заключенията си Досю Драганов е съвсем категоричен: „Трябва цензура: цензура на картините, които предстои да се разпространят чрез филма“. Защото „всички съзнаваме голямата нужда от възстановяването на в значителна степен разколебаният морал на днешното общество“. Във втората и третата годишнина на списанието проблемът за изкуството и престъпността, за литературата и престъпността повече не се дискутира. Изключение правят статията на Б. Савов „Престъпността и изящната литература“ (3, 6–7) и преводната статия „Самоубийството на децата в изящната литература“ (2, 7) от непосочен автор. В четвъртата годишнина на списанието тази проблематика напълно липсва. Б. Савов разглежда литературата като източник на информация за криминалната наука. Размислите върху „Престъпление и наказание“ на Достоевски например са мотивирани от това, какво криминалистът може да научи за психологията на престъпника и престъплението. По-нататък текстът глобализира интереса си по посока на „славянката душа“ („въпрос важен за криминалиста-социолог“) и на „българската душа, която е една разновидност на славянската раса“. Според автора „бурната пълна с вътрешни дисонанси българска душа търси един подвиг, за да се опие от силата си – макар в едно идеализирано престъпление. Много нечисти примеси има още в златото на българската душа. Тъй е нарисувана нашата психика в романите на Добри Немиров и Николай Райнов, разказите на Георги Райчев, в драмите на Антон Страшимиров.“ Статията завършва с предчувствието за „едно велико слънце“, което ще се роди в „мрачните глъбини на гениалната българска душа“, предчувствие за „обособяването“ на българския дух, „разсеяно в произведенията и лицата на най-младите ни писатели“. В преводния текст интересът към художествената литература и към онези произведения, които се занимават с детското самоубийство, е резултат от интереса към психологията на детето самоубиец. Текстът се занимава с причините за самоубийството и мерките, които обществото може да вземе, за да предотврати това явление. Спряхме се по-обстойно на статиите за литературата и изкуството и отношението им към престъпността, защото съдържат интересни щрихи от актуалните проблеми на обществото през 20-те години, които то отнася и до ролята на културата за формиране на поведенчески модели. Освен това в публикациите на Цветан Минков се четат опитите на българските литератори да формулират понятия и явления, които са нови за културата ни. Парадоксалният преход от „криминалната наука“ през „изящната литература“ до „българската душа“ е ключ към „духа на времето“, мотивирал появата на списанието и текстовете в него. С това се мери и стойността на присъствието му в каталога на българския печат. Марияна Христова