КООПЕРАТИВНА ЗАЩИТА Седмичен вестник за кооперативна политика и просвета. Урежда ред. к-т. София, п-ца Франклин. 2о. Год. аб. 100 лв. 2500-2000 тир. 1 1-40 3 окт. 1924 – 28 септ. 1925 2 41-81 7 окт. 1925 – 24 септ. 1926 3 82-120 2 окт. 1926 – 26 септ. 1927 4 121-155 20 окт. 1927 – 2 юли 1928 5 1 (156)-41 (196) 3 септ. 1928 – 4 юли 1929 6 1 (197)-40 (236) 5 септ. 1929 – 5 юли 1930 7 1 (237)-40 (274) 12 септ. 1930 – 1 юли 1931 8 1 (274)-40 (312) 6 септ. 1931 – 4 юли 1932 9 1 (313)-40 (351) 6 септ. 1932 – 10 юли 1933 10 1 (352)-40 (361) 12 септ. 1933 – 1 юли 1934 11 1 (397)-40 (436) 16 септ. 1934 – 4 юли 1935 12 1 (437)-13 (449) 1 май – 15 дек. 1940 13 1 (450)-16 (465) 1 ян. – 31 дек. 1941 14 1 (466)-12 (477) 15 февр. – 25 дек. 1942 15 1 (478)-14 (490) 10 февр. – 25 дек. 1943 Год. 1 загл. и на френски език. От 28 подзагл. Вестник за кооперативна политика и просвета; от 165 – Орган на Съюза на приятелите на кооперацията в България; от 397 – Издание на Д-во “Българска кооперативна книжнина”; от 437 – Вестник за кооперативни, обществени и културни въпроси. Орган на Съюза на приятелите на кооперацията в България. Основатели: Ангел Гечев, Григор Попов, Ст. Ив. Поплуков и Георги П. Минчев; от 1, 15 ред. Г. П. Минчев, урежда ред. к-т; от 129 гл. ред. Г. П. Минчев; от 165 – 197 ред. к-т; от 437 ред. Николай Д. Исайев. От 130 – 196 изд. д-во “Българска кооперативна книжнина”. Печата се и в п-ци Типограф, Гутенберг, Напред, Кооп и Борис Т. Петров. От 1 (237) – 40 (361) има грешки в общата номерация; при двойни броеве се означава само годишната като двойна, не и общата, напр. 8-9 (360); след 15 (366) погрешно следва 16 (337), и т.н. Грешките се изправят при 1 (397). Приложение към год. 11. Вестник кооперативна защита. Първа десетгодишнина (1924-1934). 8о. 59 с. От год. 12 излиза със страница “За семейството” и др. Уводната статия “Нашата програма” (1), оповестява излизането на “Кооперативна защита” и заявява намерението на редакторите да водят с вестника “здрава, постепенна и неуклонно следвана кооперативна политика”; да защитават и подпомагат кооперативното движение у нас в борбата му с вътрешни и външни врагове, т. е. да го предпазят от “ширещия се сепаратизъм” в него; обявяват се за “политически неутралитет” и “нареждане българския народ под чистото кооперативно знаме”. Задачите, които изданието си поставя, са свързани с пропагандиране на кооперативната идея и “издигане кооперативното съзнание сред народа”.1 (Със същия текст на програмната статия се открива и втората годишнина на вестника – 47.) Така замислен, в. “Кооперативна защита” целенасочено оформя своя облик и последователно се придържа към тематичните му и идейни характеристики през всичките 15 години на съществуването си. Като седмичник той залага преди всичко на информацията и с годините променя структурата на страниците си в посока към оперативност и динамика в поднасянето й, съкращаване на обема на материалите, обновяване на организацията на публикациите в разнообразни рубрики, в които се обглеждат различни страни от същността и практиката на кооперативната идея и движение в България и зад граница. От самата си поява вестникът започва да обсъжда както по-общи теми – за същността на кооперативното движение, за неговата организация и пр., така и по-частни – за дружествените и кооперативни банки, за печалбата, спестяванията, детската спестовност дори. Във втората годишнина, чрез авторски и преводни материали, редакторите проявяват стремеж към поставяне на родното кооперативно движение в международен и исторически контекст, с което очевидно целят да формират самочувствие у привържениците на кооперативната идея, да ги провокират да се преживяват като част от историята и в крак със съвременността. В колоните на рубр. “Общ преглед”, “Хроника”, “Из живота на кооперациите”, “Отговори и бележки” акцентите са поставени върху информацията и коментарите и в тях много рядко могат да се прочетат имената на авторите им. Най-често в първите годишнини на вестника за добрата информираност на читателите по кооперативните въпроси се грижат Лазар В. Бакалов, Хр. Ганев, Ст. Чешмеджиев, Т. Попратилов (год. I); Д. Караиванов, Г. П. Минчев, Кр. Коеджиков, Хр. Гръблев (год. II); Г. П. Минчев (год. III); Д. Парпулов, К. Т. Бозвелиев (год. IV), и др. От год. V се забелязва една по-обмислена организация на поднасяната информация, разпределена още в рубр. “Вести и отзиви”, “Из обществения живот”, “Кооперативен бележник”, “Из кооперативното движение в чужбина”, “Из печата”, “Книжнина”. В последните две рубрики се представят публикации в периодиката (наша и чуждестранна) и новоизлезли заглавия на кооперативна тема. Още от год. I вестникът коментира и се опитва да спори по кооперативни въпроси с тематично сродни издания – в. “Кооператор”, в. “Пробуждане”, в. “Търговско-промишлен глас”, помества материали от френския в. “La vie cooperative”. В следващите години тук се представят новоизлезли броеве от различни издания – “Икономия и домакинство”, “Трезво дете” и др. В год. VI се появява рубр. “Кооперативна галерия”, поместваща много фотоматериали, статии и отбелязваща важни годишнини из живота и дейността на кооперациите. Макар фотоси да се появяват спорадично още от год. II, едва сега вестникът започва да придобива по-съвременен облик, залагайки и на визулната информация, която в следващите години все повече съпътства словесната. В последните предвоенни годишнини (IХ-ХI) балансът между двете е добре постигнат, вестникът прави впечатление и с актуално съдържание, и със съвременен за времето си графичен дизайн. Известно отстъпление от постигнатото в това отношение бележат последните годишнини (ХII-ХV), ала трябва да се има предвид, че те излизат през вече военните 1940-43 г. През своето съществуване в. “Кооперативна защита” неведнъж взема отношение и изявява позиция по важни за България и света актуални проблеми и събития. През 1928 г. на неговите страници излиза позивът “Към българските кооператори” (143-144), подписан от Управителния комитет на Съюза на приятелите на кооперацията в България. С него се призовава към събиране на помощи за пострадалите от разрушителното Чирпанско земетресение. В края на 1931 г. излиза специален брой, посветен на разоръжаването, мира и опасността от нова война (290). По темата в него са поместени “Мисли върху войната” от Октав Мирбо, без отбелязан преводач, и “Един спомен от войната” на И. Коджабашев, възкресяващ събития от 1916 г. И през всичките години вестникът наистина се стреми да пази “политически неутралитет”, редакторите и сътрудниците му не коментират, нито се намесват в междупартийните спорове и конфликти; не изявяват отношение и към конституционното устройство на страната, макар все пак да допускат на страниците му един малък знак за това, че монархията не е техният идеал. Примерът е отбелязването на кончината на цар Борис III (487-488). Броят е поставен в траурна рамка, но едва на стр. 4 са поместени само три фотографии, документиращи смъртта на царя и скръбта на царското семейство. Няма придружителен текст, единствено над тях стои насловът “Нова страница в историята...”. Десетгодишнината на “Кооперативна защита” е отбелязана с нарочен юбилеен брой (401-402), на чиито страници редакторът Г. П. Минчев пише “Защо се създаде и какво даде в. “Кооперативна защита”, а проф. Д. Мишайков, Досю Негенцов, д-р Христо Мутафов, Хр. Ганев, К. Т. Бозвелиев и др. оценяват мястото на вестника в общественото пространство. От тези материали се разбира, че за десет години в него са публикували около 250 сътрудници. Ако условно прибавим и новите имена от останалите почти стотина броя на вестника, то те навярно биха наброили над 300. През годините на страниците на вестника се печатат и очерци за видни дейци на кооперативното движение: за К. Т. Бозвелиев – “Бащата на българската кооперация” (465) от Хр. К. Пунев, за главния секретар на Съюза на приятелите на кооперацията и главен редактор на вестника Г. П. Минчев по случай негов юбилей (456-457), нарочен брой е издаден по повод смъртта на Кирил Г. Попов (114-115). Епизодично, по повод годишнини, вестникът възкресява и спомена за бележити личности от националната история: напр. за Васил Левски, наречен “най-чистата и свята фигура” в анонимната публикация “Безстрашния Левски” (453), по повод 68-годишнината от смъртта му; за Христо Ботев – есето на Христо Венковски “Великите образи” (485-486); за Пейо Яворов и неговото четничество в македонското движение – “Революционерът Яворов” (466) от Хр. К. Пунев. Тук могат да се отбележат и няколко възпоминателни материала, отбелязващи смъртта на представители на българската култура и литература: за маестро Георги Атанасов (285) от Ст. Д. Куртев; за проф. Асен Златаров по повод четиригодишнината от смъртта му и за Антон Страшимиров (449), наречени “живата съвест на нашия народ”; за Йордан Йовков – “Три години без Йордан Йовков. Певецът на българската земя” (445). През 1940 г. “Кооперативна защита” отваря специално място на страниците си за култура – рубр. “Културен преглед” (от 438) и “Четете!” (от 445). Обособява се и колона с творби за детската аудитория – “Кътче за малките” (от 444), водена от Никола Никитов. Въвеждат се още рубр. “Българско семейство”, “Здравни въпроси” и “Красота и здраве”. Вестникът очевидно все повече се стреми да надхвърли просветните си задачи, търси една по-широка читателската аудитория, насочвайки се към културната публика, жените и децата. В постоянния му литературен подлистник се появяват млади тогава, но даровити автори, които в следващите години ще формират облика на съвременната ни литература. През 1941 г. вестникът отново променя графичния си облик, сменя главата, издателите се опитват да го поддържат в крак с времето. Първият му брой от 1941 е 450-и по ред и в уводната статия по повод юбилея главният редактор Г. П. Минчев припомня задачите му и чертае перспективите му – “прочее трябва да се развие дотам, че да стане един общ популярен орган, свободен, независим и обективен, който да изразява кооперативните принципи” (450). В тази годишнина се въвежда рубриката “Кооперативна теория”, водена от Борис Иванов. Появява се чисто журналистическата рубрика “Нашият репортаж” – с репортажи за живота и работата в различни кооперации. На 4-а страница през брой се редуват “Страница за семейството” (в нея се вграждат съществуващите вече рубрики “Кътче за малките” и “Здравни въпроси” с ново загл. “Лекарят ви говори”), и “Ние младите творим”, замислена по примера на младежките страници на в-ците “Заря” и “Кооперативна България” и посветена на младежките кооперативни дружества, но в нея освен дописки и репортажи се поместват и произведения от млади, начеващи автори. В постоянния подлистник на стр. 2 редовно се печатат разкази от млади и талантливи български автори. В края на год. ХIII се оповестява нова рубрика за следващата година – “Български поетеси”; за жалост тя се появява само веднъж в “Страница за семейството” (466) и под загл. “Наши поетки” представя само Мария Грубешлиева. През 1942 г. се появява рубр. “На пост”, насочена към негативните явления в културния живот, еднократно и подлистник “Критика” (468). Културният облик на вестника се оформя все по-доминиращо, разбира се, без да накърнява основния облик на изданието. През последната годишнина инцидентно се публикува и художествена критика (Ангел Вълчанов. “За българските художници. Светът е все още красив”, 477-478). Общо взето това ново лице на “Кооперативна защита”, постигнато през 1940-41 г., остава до края на съществуването му. Тук трябва да се отбележи само, че през последната, ХV годишнина вестникът става отново по-семпъл като графика и полиграфично изпълнение, последната му страница като “Страница за семейството” се поддържа през брой, рубр. “Кътче за малките” се редуцира по обем и се преименува в “За малките”, младежката страница изчезва напълно, след като позалинява още предишната година. Известна умора и вялост започва да лъха от страниците, навярно войната създава не само практически и финансови трудности да се поддържа едно седмично издание, но и психологически вече не е същото. Все пак до края на съществуването си (последният брой излиза на Коледа 1943 г.) “Кооперативна защита” успява да балансира между просветно-кооперативните си задачи и културното си мисионерство сред широки читателски среди; проявявайки добър вкус и по отношение на литературата, без да изневерява на първоначалния си замисъл. Спирането му не е предизвестено, но така или иначе причините за това оправдано могат да се търсят в актуалната политическа ситуация за България, за Европа и света. * * * До петгодишната пауза в издаването на в. “Кооперативна защита” (юли 1935 – май 1940) литературата на страниците му се подбира само по критерия “кооперативна просвета” и респективно има определено дидактично-образователен характер, стремейки се да гради у читателите кооперативно съзнание, да ги възпитава в кооперативните ценности. Имената на авторите най-често са случайни от гледна точка на художествените критерии. В поетическите опити преобладава призивността към сплотяване на кооперативните редици, патосът е по правило приповдигнат, клишетата изобилстват: “На кооператора-борец” (99), “Напред, живота свой да обновим!” (138), “Напред!” (273) от Хр. П. Константинов; “За нов живот...” (240), “На скъпия покойник” (304), “Пророчески завет” (310-311) от Ст.Ц.Данчев. Прокрадва се епизодично и антивоенната идея сред стихотворенията: “Бунт на майчино сърце” (343) от М.Ал.Петрова. Няколко творби от поети-класици намират място по страниците на вестника до 1940 г. Всички те са препечатани от вече излезли издания и са подбрани с оглед пропагандните цели на “Кооперативна защита”. В тези години вестникът все още е по-ограничено идеен, по-целенасочено ориентиран към българските кооперации и техните членове, още не се е ориентирал към по-широка читателска среда. Ето защо, независимо от авторовите послания, “ключът” за четене на тези творби е зададен от идейния и съдържателен контекст на вестника, а той е обвързан с прокламираните идеи на кооперативното движение и качествата, които изданието се опитва да внуши като ценност на читателите-кооператори. Така, разчитайки не на художествените качества, а на буквалното четене, а и безспорно на известността на имената на поетите, редакторите публикуват по два пъти “Утопия?” (199 и 273) и “Идеалът” (236 – без загл., и 273) от Пенчо Славейков; пак два пъти “Духът на въжделението” из “Подир сенките на облаците” на П.К. Яворов под загл. “Враждата” (202 и 273); цели три пъти се появява стихотв. “Дъгата” (198, 236 и 273) из “Светлата книга” на Ив. Карановски, в което изглежда привлекателен за вестника двубоят между “зарите и тъмите”. Пак от Карановски е поместено и стихотворението “Завистта”. Ако се добавят и трите публикувани стихотворения от Иван Вазов – “Апатията” (216), “Тор” (222) и “Да бъдем великодушни!” (223), чието зададено четене е подчинено на все същата просветителна цел на вестника (“И моят род, поля заспали, / заспал е в непробуден сън...”; “На таланта – воля! Път на мисълта!”), ще бъде напълно завършена картината на поетическото присъствие в “Кооперативна защита” до прекъсването му през 1935 г. С възстановяването си през 1940 г. вестникът, както вече бе посочено, все по-определено залага на литературните рубрики. Новата обществена ситуация и отминалото време са породили и нови личностни ситуации, нагласи и творчески дирения. Появили са се и нови имена в литературата ни, за които вестникът отваря гостоприемно страниците си. Независимо от това обаче той продължава да следва набелязаните в началото свои идейни задачи. И макар подборът на художествените текстове да е много по-качествен в сравнение с предишните годишнини, и сега не липсват пропагандни и най-често неуспешни стихотворения, въпреки че под редица от тях стоят имената на талантливи и перспективни наши поети. Най-често тези стихове са от тематичното поле “кооперативна идея-колективен труд-обнова-просперитет” или пък съдържат определени социалнокритически внушения и интонации: Младен Исаев – “Кръв” (442), Боян Балабанов – “Трактористи” (445), Радой Ралин – “Пролетен вестител” (447), Ами Бакалов – “Човечество” (448), Петко Тихолов – “Пролетен вятър” (454), Никола Зидаров – “Ратайство” (455), Иван Бурин – “Кооператори” (455), Никола Стайков – “Земя” (456-457), Никола Монев – “Кооперативен Великден” (458), Ст. Тотев – “Конче мое” (458) и “Ще дойде пролет” (460), А. Муратов – “По жетва” (459), Асен Босев – “Нова година” (465) и “Кооперативна песен” (481-482), Емил Кръстев – “Марш” (462), Катя Георгиева – Родна песен” (464). Разбира се, при толкова имена не може да става дума за равностойност на поетическите качества. Въпреки често срещаните трафарети (“нови, светли дни”, “нова ера”, “ново слънце”, “нова светлина”, “нова пролет”, “буря мятежна”, “нов живот и светли дни”, “по-честити дни”, призивът “Напред!”, “победен химн”), все асоцииращи с идеализираното бъдно и импулсиращи към възможна социална промяна, могат да се откроят някои текстове или фрагменти от тях, означаващи от художествена гледна точка културния език, на който литературата ни в началото на 40-те години общува с аудиторията – градските топоси в поезията, вглеждането в социално значимите неща през съкровеното или лично-делнично, явната или скрита диалогичност на аз-а със себе си, с другите и с времето. И в това отношение правят впечатление отбелязаните стихотворения на Ами Бакалов, Ал. Муратов, както и стихотворенията на Богомил Райнов, Блага Димитрова, Невяна Стефанова. Определено стихотворенията на Б. Райнов, които при това не са единичен епизод в “Кооперативна защита”, най-сериозно представят и “защищават” присъствието на това младо и все по широко разгръщащо таланта си поколение. Разработвайки утвърдената от Ат. Далчев в една нова стилистика градска тема, конотираща към породените нови философски, психични и емоционални нагласи на поетите от военните години, в “Попътен вятър” (462), “Майка” (464), “Край” (469) Райнов преплита успешно голямото и малкото, съдбоносното и делничното, световното с лично значимото, преодолявайки клишетата, на които по една или друга причина робува вестникът. Същата посока на поетическа отзивчивост спрямо съвременността и човека в нея следват Бл. Димитрова в стих. “Поле” (466) и Н. Стефанова с “Перачка” (477-478). Антиномичното противостоене на града и селото, на цивилизацията и природата, на войната и човека, звучащо в стихотворението на Димитрова, задава авторовите интенции към “решаване” на антиномията в полза на естеството, част от което е и умореният съвременен човек и в други стихотворения: “Писмо от село” (467) от В. Веселинов, “Антей” (489-490) от Николай Стайков. Ала този паралел е само по линия на смислови сходства, не и по отношение на цялостните художествени решения. Градската тема в повърхностни и сантиментални стихотворни интерпретации се среща още при Мария Грубешлиева – “Живот” (466) – от неизлязлата по това време стихосбирка “Улица” (1942), и при Светлин (Димитър Светлин, по това време ученик във Враца) – “Вечер на Главната” (473-474). Още една, ясно формулирана и обществено актуална тема вълнува поетите в “Кооперативна защита” през тези години – темата за войната, по правило разработена в интонациите на антивоенния патос. Някои от авторите я съчетават и с кооперативно-пропагандните задачи на вестника, противопоставяйки на войната щастливия живот под “дъгоцветните знамена” на кооперацията. Трудно е при такива позиции да се говори за художествени постижения, безспорно става дума само за стихове-еднодневки: Асен Босев – “Вяра” (453), Стоян Каролев – “Молитва” (463), Цветанка Томова – “Майка” (485-486). Единственото стихотворение, което се откроява на този фон, е Вапцаровото “Крали Марко” (461), подписано “Н. Йонков” и публикувано тук за първи път. В предпоследния брой на вестника, преди да спре окончателно, е поместено и едно антивоенно стихотворение, писано през Първата световна война – “Скръбта на пленника” (487-488) на Н. В. Ракитин. От откриването на рубр. “Кътче за малките” (444) през 1940 г. до окончателното си спиране вестникът целенасочено се обръща и към детската аудитория. Първоначално водещият Никола Никитов предлага на малките читатели кратки образователни четива, насочени към детската любознателност. Покрай тях се публикуват и други текстове с поучителен характер, които се стремят да възпитават в трудолюбие, любов към учението и знанието, колективизъм и пестовност, т.е. в ценностите на кооперативизма. Не са пропуснати и забавленията за деца – в три последователни издания на рубриката (446, 448, 449) се поместват популярните и до днес картинкови серии “Из приключенията на патока Доналд”. Откровената дидактика обаче не е рядкост за тези колони на вестника, тя присъства и в почти всички стихотворения за деца, поместени в тях. Всъщност поезията е по-слабо застъпена в рубриката за деца. Тя се открива с три гатанки от Никола Монев (444), които са и най-стойностните текстове от този род – истинско изобилие от образи, дъхтящи на уюта на родното, деликатно внушаващи любов към труда, дома и земята. През 1941 г., когато излиза дебютната му книга “Радостен живот”, Асен Босев публикува откъс от поемата за деца “Село Черешово” (454)2 и стихотворенията “Нова къща” (456-457) и “Къщовница” (459). Въпреки дидактичния патос и натрапчивите мащабни алегории, внушаващи респект от колективния труд, стихотворенията със сигурност са били добре приемани от децата заради лекия стих и звучните рими – първи белези на таланта на детския поет. Без впечатляващи художествени качества са другите две стихотворения в рубриката – “Лошият Иван” (463) и “Радост” (465), подписани с инициалите на редовния сътрудник в младежките страници на вестника Емил Кръстев. Въпреки поетическата пъстрота на страниците на цялото течение на вестника и в редица случаи “помощното” присъствие на поезията за постигане на основните цели на кооперативното издание, той все пак представя щрихи от двудесетилетната й картина, случайно или не регистрира смяната на поколенията и поетическите езици. Подборът на прозата в “Кооперативна защита” следва през годините общо взето същите критерии, съобразен е с основните пропагандни задачи на вестника. В периода до 1935 г. всеки друг избор изглежда напълно случаен, а и по отношение на художественото качество на целия корпус прозаични текстове може да се гледа със снизхождение. Прозата с не по-малък успех от поезията може да бъде употребена с утилитарна цел и редакторите не се колебаят да използват всеки възможен текст – било от класиката (българска и преводна), било чрез препечатване от други издания, било чрез поръчване или подсказване на тематичните и идейни предпочитания, за да отстояват и пропагандират принципите и ценностите на кооперативното движение. При такава насоченост на подбора жанровото разнообразие е обяснимо: в колоните подлистника, в рубриките за семейството, младежта и децата се публикуват разкази, очерци, спомени, есета, откъси от романи, фейлетони, репортажи, дописки, приказки. Съжителстват естетически отживелици и модерни дирения, талантливи и бездарни, утвърдени и случайно отскочили в литературата автори. Имената са от Любен Каравелов, Лев Толстой и Антон Чехов до едва пописващи дописки и разказчета младежи. Предпочитаната тема в първите годишнини на вестника е съдбата на онеправданите в труда и живота. Текстовете обикновено по някакъв начин “твърдят”, че става дума за епизоди или скици от “реалния живот”. Героите в тях са най-често въплъщение на добродетелта (т.е. трудолюбиви, честни, спестовни) или пък обратно – на злото (лихвари, изедници, скъперници). Независимо дали поотделно или заедно – в социално и морално маркирана антиномична двойка, те се пренасят от текст в текст (разкази, очерци, есета, фейлетони), от брой в брой, от годишнина в годишнина и са на най-висока почит в кооперативния вестник до прекъсването му през 1935 г.: “Колю касиера” (8), разказ от Нино Сайков; “Маниерът и жестокостта на лихваря” (8), очерк от М. Тошев; “Кучета и човеци” (90), моралистично есе от Стоян Михайловски, препечатано от в. “Камбана”; “Хубава земя – лоши хора” (142), разказ от Звезданчо (неразкр. псевд.); “Рушители?” (176), анекдотична скица от Звезданчо; “Бирникът” (219), из повестта на Никифор Попфилипов “Бирникът дошел”; “Честен човек” (353), разказ от Бориян (неразкр. псевд.); и др. Отделен корпус текстове може да се обособи по белега “директна пропаганда на принципите на кооперативизма”. Най-често това са разкази, в чиято сюжетна основа е вграден конфликтът между привържениците и противниците на кооперацията, като по правило първите, на чиято страна стои авторовият глас, успяват по един или друг начин да докажат правотата си, да изявят качествата си на хора с кооперативно съзнание, а вторите се оказват принудени да признаят своята безпросветна заблуда и да поемат в добрия път на колективния труд. Общо взето тази е схемата, в която героите рядко са сложни характери, конфликтите са преди всичко външно действено изявени и повод за развръзката е много често някоя случайна, стояща вън от човешката воля случка (природните бедствия са експлоатирани за тази цел в не един и два текста): “Причините и цярът” (189) от Х. К.; “Дядо Трифон” (275), очерков разказ от Ст. Ив. Начев; “Хубаво, хубаво нещо е кооперацията” (354), разказ от Калчо Хаджиминев; “Малкият кооператор” (358), разказ от Ц. Анчев; “Кооператорката” (362-365, 367, 369-370), разказ в няколко “епизода” от Бориян; “Когато селото възкръсва” (366), разказ от Серафим Денков; и др. Добра работа за пропагандата на кооперативната идея сред селските слоеве от населението вършат и битоописателните разкази от литературата на втората половина на ХIХ век и редакцията не пропуска да се възползва от такива препечатки. Така се появяват двата разказа на Любен Каравелов “Българска селска сватба” (211) и “Бъдни вечер” (214); разказите на Христо Максимов – Мирчо “Нашата земя”, “Дядо Стоян” (212), “Зимна нощ край полите на Рила” и “Ханче” (215); разказът на Иван Вазов “Иван Гърбата (Някогашен учител)” (216). Алегорични препратки към перспективите на кооперативното движение могат да се разчетат и в други препечатани текстове: разказът “Врагове” (197) от Йовковите “Вечери в Антимовския хан”; откъс от романа на Владимир Полянов “Слънцето угаснало” (222), две години след излизането му, в който курсивирано звучи: “В таз страна не грее слънце... Тъмно е в тая страна.”, и така модерната проза на Полянов от страниците на вестника конотира към други смислови полета. Всъщност прозата, пропагандираща кооперативната идея, която поради своето първо предназначение остава в периферията на литературата ни, но пък е почти в центъра на макрожанра на вестника, не напуска страниците му до неговото окончателно спиране. С други думи, дори и след 1940 г., когато “Кооперативна защита” започва да се стреми да е в крак с времето си по отношение на културата и дава място на автори и художествени текстове, които изразяват актуални естетически тенденции, основното тематично поле със забележителна всеядност предлага на читателите всичко, което се побира в него. Разбира се, в тези години се забелязва и известна промисленост на публикациите, поне що се отнася до разпределението им в рубрики. В подлистника директната пропаганда чрез художествени текстове е почти напълно изоставена. Тя е пренесена в полето на друг жанр – репортажът, фейлетонът, дописката, и й е намерено съответното място във вестниковото пространство. Еклектична е младежката страница “Ние младите творим”, но адресатът й оправдава това. Още в първите броеве на възстановения през 1940 г. вестник се появяват имената на Емилиян Станев, Павел Вежинов, Здравко Сребров, Андрей Гуляшки и др., успели през годините на прекъсване на вестника да заявят в публичното пространство талантливото си присъствие, да привлекат вниманието на критиката, а и на редакторите. Тук са още Георги Караславов, Крум Григоров, Славчо Васев, все писатели, свързани с левите интелигентски среди и издания. В този смисъл вестникът, без да афишира открито някаква политическа пристрастност, застава поне по отношение на литературата на страната на един формиращ се ляв културен фронт у нас. Темата за кооперацията и нейното бъдеще присъства и сега, при някои от тези автори, но тук тя звучи по-приглушено, по-малко декларативно. В центъра на повествованието застава съвременният човек и бляновете и надеждите му за щастие.”В този век на ротативни машини и оръжейни изстрели”, както го определя Павел Вежинов в разказа “Край прозореца” (443), човекът застава пред небето и безкрайността, за да потърси скрития смисъл на живеенето, на големите идеи и любовта; прехождайки през миговете, удавени в мизерия, се стреми да открие човешкото в себе си, голямото и малкото в света: разказът “Каменната стена” (440) от Емилиян Станев, препечатан от сб. “Примамливи блясъци” (1938); разказите “Стъпки в нощта” (451), “Чудното момиче” (452) и “Лотариен билет” (460) от Павел Вежинов3; откъсът от фантастичния роман на Здравко Сребров “Роман на едно откритие”4 – под загл. “Касетката” (446). Събития в тези творби са случки “върху тъмните плочки на паважа”, но – както казва гласът на разказвача в “Касетката” – “Не е ли по право най-голямо събитие за нас нашият собствен живот, като най-близък до погледа ни, и най-значително нещо – нашите болки?...”. Бездуховността в човешките отношения, настъпващата алиенация като белег на живота в модерния град, релативността на ценностите, загубата на морални, психически и емоционални устои – ето смисловите акценти в белетристиката на младите автори и в това отношение вестникът наистина успява да е в крак с времето си: откъсът от романа на Андрей Гуляшки “Смъртна присъда” (1940)5 – под загл. “Катерина” (449); разказът на Емил Кръстев “Новият квартирант” (461); “Филип Хубави и жените” (464), “Стая за двама” (469) и “Един герой” (472-473) от Павел Вежинов; “Шахматните ходове на сеньор Гарсия” (468) от Светослав Минков; “Кратка повест” (465) и “Убийство” (477-478) от Борис Светлинов; “Человек” (461) от Любомир Дончев; “Охридското езеро” (470-471) от К. Драганов; “Учебна година” (487-490) от Пантелей Зарев. Разбира се, тези белетристични текстове не могат да се равнопоставят по отношение на художествената реализация, на една ос ги поставя тяхната социално- и индивидуалнопсихологическа центрираност. Както вече бе споменато, в периферията на литературата остават разказите, пропагандиращи и през тези години кооперативните идеали. Сюжетите и героите са познати още от началните годишнини на вестника, не пресилено да се допусне, че това са разкази, писани по поръчка. Интересно е, че маргинални автори успяват да се справят по-успешно с тази тема, докато писатели като Павел Вежинов и др. очевидно се стараят да следват една пред-зададена схема, което предпоставя по-неубедителните в художествено отношение резултати: например “Земяри” (439) и “Вършитба” (447, под псевд. Велеслав) от Славчо Васев, “Учителят. Селска хроника” (445) от Крум Григоров6 – срещу “Сговорна дружина” (457) от Георги Райчев, “Жетварката” (445) и отчасти “Нощни случки” (448) на Павел Вежинов, “На пристанището” (454) от Андрей Гуляшки. При разработването на темата отново влизат в употреба очерковият разказ, фейлетонът: разказите “Петър Дрънкалото” (455-456) от Стефан Мечкарски, “Кажи, кажи, сине мамин” (479-480) от Никола Монев, “Аржентинецът” (483-484) от Крум Григоров; фейлетоните “Развален свят” (441) от Георги Караславов7 и “Бръснарница “Братство” (444) от Никола Монев. Пътеписите, макар и малко на брой в цялото течение на “Кооперативна защита”, също поддържат просветителския му патос, притуряйки му и допълнителни отечественолюбиви нотки: “През прозорците на влака” (191) от Звезданчо, откъс с пътеписен характер от романа на Тихомир Павлов “Благословена земя” (481-482)8, че дори и фрагмент от “До Чикаго и назад” (213) на Алеко Константинов. Подобна роля играят и спомените за детството на Никола Монев “Сенки от миналото” (462). Сред прозаичните текстове в рубриката “Кътче за малките” цари същата пъстрота на жанрове. За просветителските цели на списанието, изявени тук с още по-голяма откритост и настойчивост, се използват всички познати форми – разказчета, приказки (авторски и преразказани фолклорни), басни (най-често се интерпретират басните на Лафонтен). В повечето работи дидактичните похвати владеят целия текст – от заглавието до задължителната финална поука. На децата се внушава любов към родината (земята, традициите, дома, природата), семейството, труда, учението, взаимопомощта и колективизма. Художествените средства са опростени – достига се най-много до олицетворението на природните сили и до алегоричната приказка за животни. Най-чест сътрудник в “Кътче за малките” е писателят Никола Монев. От него са преразказани приказките и басните: “Хитрият пътник”, “Лакомец” и “Мравка и яребица” (455-456); навярно той е автор и на “Орел и маймуни” (451), макар и четирите текста да са неподписани. Той публикува още разказите за деца “Лячко” (448-449), “Есента се прощава” (461) и “Клетва” (475-476), стремящи се да възпитат децата в почит към възрастните, към труда, животните и плодовете на земята; да ги приучат на спестовност или братско отношение един към друг. Два текста на Н. Монев излизат извън това тематично поле. Единият – разказът “Светената водица” (485-486), е с тема от войната и прави опит да внуши идеята за национално обединение с Македония. Другият – приказката “Божият жетвар” (487-488), се позовава на християнския календар, за да запознае децата с летния трудов цикъл от Петровден до Богородица. На Никола Монев или Ангел Каралийчев принадлежи увлекателната приказка със задължителния нравоучителен финал, диктуващ зачитане на кооперативните идеали “Мравешка история” (457), препечатана от “Народна кооперативна читанка”.9 Епизодично в “Кътче за малките” се появяват прозаични текстове на Ангел Каралийчев – баснята “Вълкът и неговата жертва” (446), Емил Кръстев – разказът “Най-лошото наказание” (463), Павел Вежинов – разказът “В пустата гора” (465), Асен Босев – разказът “Цървуланко” (481-482), и на Никола Никитов – приказката “Медената питка” (489-490). Сред тях единствен Павел Вежинов отстъпва от общия за рубриката открит нравоучителен тон. Интересът му към човешката природа, изявен в този разказ чрез означаване на нейните тъмни страни, демонстрира един друг път за постигане на възпитателен ефект чрез литературата за деца. Последният заслужаващ отбелязване жанр в “Кооперативна защита”, компилиращ похвати на литературата и журналистиката, е репортажът. Намерил място в общия раздел на вестника – обикновено на стр. 2, под заглавие “Нашият репортаж” (рубрика, въведена през 1941 г.), както и на страницата “Ние младите творим” (поддържана през брой пак от 1941 г.), той включва текстове, които запознават читателите с работата в конкретни кооперации в страната. Текстовете не следват някаква обща схема, авторите сами избират къде да поставят акцентите, как да построят репортажния разказ и дали и как да изявят личното си отношение. Ще отбележа само няколко текста от този жанр, които са допълнителен щрих към творческите биографии на изявени наши творци. Никола Вапцаров печата тук репортажа “Една малка кооперация, за която нищо не сте чули досега” (453), разказващ за “Шкембеджийско-пачеджийското отделение” на столичната кланица. С процеса на книгоиздаването запознава репортажът на Богомил Райнов “Животът на книгите” (467) – всъщност есе за пътя на една книга от писателя до читателя, за съдбата на книгите. За младежките кооперации разказват репортажите на Васил Воденичарски – “Неспокойна кръв” (452), Асен Босев – неозаглавен (457), “Народната култура на село” (467), и Емил Кръстев (464, 467). И за да бъде изчерпателна картината на присъствието на този жанр в “Кооперативна защита”, ще споменем и една препечатка от репортажните разкази на Николай Райнов, писани по време на Първата световна война – “Гнездо” (467). Този текст, много повече художествен, отколкото публицистичен, противопоставя лицата на мира и войната, на живота и смъртта и звучи актуално и през 1942 г. Тъй като литературата като такава не е във фокуса на “Кооперативна защита”, преводи на художествени текстове тук се печатат или ако обслужват кооперативната просвета и пропаганда, или напълно случайно. Така или иначе, относителният дял на преводите в цялото течение на вестника е съвсем минимално и е щрих без особено значение в облика му. В началните годишнини, когато за съставянето на броевете редакторите очевидно черпят материал от чуждестранната сродна преса, преводни текстове се появяват по-често. Стоящи на границата между художество и публицистика, те се печатат единствено заради пропагандното съдържание и патос: “Есенните кооперативни конгреси” (121) и “Конгресна засада” (122), фейлетони от маркиз дьо ла Роа; “Факел в тъмнината” (129), разказоподобен текст от А. Веди; поредицата фейлетони на Джон Бул под загл. “Кооперативен бележник” – на с. 3 в почти цялата четвърта годишнина и в някои броеве на пета; анекдотичните разкази с кооперативна тематика пак от Джон Бул “Забавни моменти” (160), “В кооперативния влак” (169), “Един разговор” (180). Всички те са без посочен преводач и като се имат предвид причините за публикуването им, това безспорно е без значение за редакторите. След год. V, когато е изчерпана поредицата на Джон Бул, до края на цялотото течение на вестника се появяват само 4 преводни произведения. Въпреки литературната именитост на авторите им, те също са подбрани, за да служат на просветителско-пропагандните цели на кооперативното издание: приказката на Лев Толстой “Зърно колкото кокоше яйце” (210) и разказът му “Филипчо” (450), поместен в рубр. “Кътче за малките”; фейлетонът на Бранислав Нушич “Педагог” (442); разказът на Антон Чехов “Ходатайство” (458) и разказът на Клод Фарер “Най-великата” (224-225). В контекста на вестника те звучат с дидактичен патос, насочвайки читателското съзнание към осмисляне на ценности като учение, възпитание, трудолюбие, почтеност, любов към дома и членовете на семейството – неща, към които имената на преводачите нямат отношение и не са посочени. В този ред напълно случайно изглежда да е попаднал откъс от книгата на Селма Лагерльоф “Йерусалим” – под загл. “Паника” (201) и също без името на преводача.10 Беглият преглед на още по-беглото присъствие на преводната литература във вестника само идва да потвърди, че за редакторите решаващото в подбора на текстовете няма общо с тяхното собствено художествено качество, още по-малко пък с качеството на преводната интерпретация. Перспективата на гледната точка достига максимум до авторитета и известността на авторите, от които се превежда, а и това се възприема на практика едва след петгодишно съществуване на изданието. Единствено като щрих в литературната биография на вестника трябва да се отбележат два напълно формално отнасящи се към драматургичните жанрове текста: “скиците от реалния живот” на Ник. Гегрунев “Динена кора” (109) и “Какво вижда пробудилата се съвест” (110), разискващи без каквито и да е художествени претенции злободневни въпроси на кооперативното движение в България. Разноликостта на литературата ни, показвана почти две десетилетия в “Кооперативна защита” чрез художествени текстове, не буди обаче интерес сред колегията на вестника към едно критическо обглеждане на явленията в нея. И това е обяснимо с липсата на естетическа целенасоченост на изданието, което има свои си, други задачи. Ето защо текстовете, които могат да се отнесат към критическата рецепция на литературата, се появяват едва ли не случайно и заемат минимална част от колоните му. В спорадично пръснатите в цялото течение рубрики “Книжнина”, “Четете!” и пр. се преглеждат и препоръчват преди всичко специализирани издания за кооперативна просвета. Доста вън от контекста на вестника стои първата публикация, която може да се отнесе към раздела за критика, появила се едва в петата годишнина. Под загл. “Литературни спомени” (168) Ангел Панов се спира накратко върху “Мистерии” на Кнут Хамсун, “Бай Ганьо” на Алеко Константинов и “Проклятието на звяра” на Леонид Андреев, като ги нарича “трите най-ценни книги” на съвременността, воден в края на краищата от неясни за читателя мотиви за подобна обща оценка. Повече от десет години след това, във възстановеното през 1940 г. издание, в рубр. “Културен преглед” се прави следващият опит за интерпретация на художествено произведение. Под загл. “Една интересна книга на Вл. Полянов” (438) К. (неразкр. инициал) коментира драмата на Полянов “Ероика” от гледна точка на това “дали може да се счита за съвременна тази случка, когато авторът на драмата я познава както всички други – от вестникарските съобщения” и “доколко авторът познава героите, които той създава”. Тази постановка на критическо четене не просто звучи анахронично за времето, в което е формулирана; тя води вън от литературата, пренебрегвайки същностните й качества на художествена условност. Оттук насетне нищо друго не остава на анонимния автор освен да отсече, че драмата, “следователно”, не притежава “някакви особено ценни качества”. Този отзив не би бил симптоматичен за отношението към литературата в кооперативния вестник, ако стоеше самотен на страниците му, ако в съседство с него друг един автор (а може и същият, подписан с иниц. В. К.) не беше се произнесъл още в заглавието на своя текст: “Обикновеният човек търси в художественото произведение действителния живот, истината...” (438), след което от тази гледна точка се опитва да представи “как един босяк на Максим Горки разсъждава за изкуството”, илюстрирайки този модел на четене с разказа “Коновалов”. От гледна точка на префункционализирането на художествения текст в макрожанра на специализирания вестник тези публикации обясняват механизмите, по които се осъществява това, и мотивират достатъчно ясно подбора и разполагането на литературата в него. Не отива много по-далече в критическото четене и Ангел Каралийчев, който в рубр. “Четете!” (445) препоръчва книгата с разкази-спомени на Никола Монев “Отколе”. Не може все пак да се премълчи, че освен върху “скъпоценните добродетели”, възкресени от писателя, рецензентът обръща внимание и на стила на разказите, на речта на героите, макар и той да е воден от аргумента “познаване на действителния живот”. Изобщо този аргумент застрашително за литературата се фетишизира на страниците на вестника и неговата невинност се дължи единствено на факта, че “Кооперативна защита” нито има претенции, нито участва в актуалния литературен живот, т.е. на практика това се оказва фактор без последици. Разбира се, от позициите си редакторите правят всичко, за да пропагандират идеите на кооперацията (“най-сполучливата икономическа форма”), адресирайки посланията си скрито или явно към широка аудитория и в тази пропаганда се увличат да отправят съвети и към българските писатели, които незадоволително отразявали “здравото социално чувство” на народа ни и “историческата необходимост от сцепление и единство”, а любима тема им била делбата на бащиното наследство: статията “Кооперацията и българският писател” (458) от Петър Горянски (псевд. на Петър Николов Матеев). Утвърдени с полезността си за просветителската работа на вестника – и чрез публикуването им, и чрез отзива на Каралийчев, работите на Никола Монев се препоръчват на читателите и след излизането на втората му книга с разкази-спомени “Свят” (1941). Пак в рубр. “Четете!” (463) Дамян Данев вече по-свободно се впуска в анализирането на художествените качества на книгата, разбира се без да забравя да обърне внимание на “сърдечността” и “трогателността” в нея. Известен поврат в критическото обговаряне на литературата във вестника бележи 1942 г., когато е публикувана статията на Николай Райнов “Творецът и словото” (468). Далече съм от идеята, че някой от редакцията се е привлякъл точно от естетическите му възгледи, че се е интересувал именно от тях. По-скоро известността на името му11 е била важна за страниците на вестника, който през 40-те години започва да се ориентира и към интелигентски читателски среди. След есеистичното встъпление за душата на думите и творческото майсторство Райнов описва художествените перспективи на отношението изкуство-действителност, полемизирайки в този смисъл с изявените дотогава възгледи по този въпрос във вестника. Не е трудно да се предположи как автор като него ще определи резултата от едно сляпо следване на действителността в творчеството – като отсъствие на художественост, като “анекдот”. Като белег на художествеността Райнов сочи феноменологичното съпреживяване и продължаване на текста в читателското съзнание: “Най-силното средство, с което писателят работи върху четеца, е неговата способност да поражда в човешкото съзнание безобразни впечатления... четецът участва в творчеството, той твори себе си”. Спира се още върху използването на езиковото богатство, върху усета за нюанса на думите и т.н. Текстът на Н. Райнов сякаш изиграва очистителна роля за критическите колони на “Кооперативна защита”. Почти веднага след него се появява рубр. “На пост”, посочваща негативни явления в културния ни живот. В същия брой (468) автор с псевд. Наблюдател12, под загл. “Литературна спекула”, се изказва остро срещу булевардната литература и долнокачествените издания на книжния пазар. А в подлистника на броя (там, където се публикуват обикновено големи и стойностни художествени текстове) Емил Кръстев коментира художествените качества на три книги със стихове: “Чайки над Аполония” от Чайка Миленова, “Японската кукла” от Анна Ведра (Ана Тодорова) и “Какво ли нашепва музиката” от Люба Касърова. Вдигайки високо критическата летва, авторът обединява трите заглавия в една обща оценка, афиширана още в заглавието на текста му – “Ненужна поезия” (468). Ала този поврат в критическото оценяване на литературни факти е съвсем ефимерен. Още един опит да се коментира литературата по същество е заявен през същата година, но остава само заявка. Под загл. “Репортажи за прокълнатите поети” (469-470) в два поредни броя анонимен автор се мъчи да обясни някои съвременни явления, съпоставяйки ги с поезията на френския символизъм (Рембо и Верлен), но се впуска в детайли от личната биография на поетите, разпилява мислите си и от целия текст остава внушението, че декадентските нагласи от края на ХIХ в. са отвели талантливи поети в плен на пороците и на личната самота и неблагополучията, а тяхната “своеобразна и опасна мода... за щастие, светът бързо забрави”. Един-единствен намек към поезията на Атанас Далчев дава възможност да се разбере от какви позиции и в каква точно съвременна българска поезия се прицелва автора: “Така те (“последните мохикани” на декадентството, според него – бел. П. В.) живеят своя безплоден и чудовищно анахроничен живот, подобни на балконите със зазидани врати” (подч. П. В.). Очевидно е, че кооперативният вестник не може да надскочи собствените си мерки, не може да предложи на читателите постоянно и интелигентно литературнокритическо присъствие на своите страници, а и по всичко личи, че това не му е нужно, за да следва целите си. Затова и отново се връща към познатата практика да препоръчва полезни за кооперативната просвета книги. Така се стига и до последната публикация, посветена на литературата – статията на Ст. Недялков за Тихомир Павлов, отбелязваща петгодишнината от смъртта му (481-482). Авторът присъжда на Т. Павлов “значително място на белетрист и публицист в нашия културен живот”, акцентира върху “социалния идеал” в творбите му, нарича го “писател-гражданин”, близък по идеи до кооперативното движение. И препоръчва на читателите романа “Благословена земя”, за който стана вече дума. Статията на Недялков е последният пример за стратегията на “Кооперативна защита” по отношение на читателската аудитория и нейното “превземане” чрез литературата – в името на кооперативните идеали. * * * Многолетното съществуване на в. “Кооперативна защита” е показателно преди всичко за устойчивостта на българската специализирана преса и има значение преди всичко за културно-историческото проследяване на нейния развой, за развоя на обществения вестник у нас в периода между двете световни войни. По отношение на литературата изданието нито има претенции, нито играе някаква съществена роля по отношение на процесите в нея. “Кооперативна защита” е далече от целта да “служи” на литературата; той е свидетелство за това как се “употребява” литературата за други цели. И независимо, че през втория период от съществуването си се стреми да поддържа един съвременен облик и по отношение на нея, присъствието й на страниците му е белег за префункционализирането на художествените текстове, за контекстуалното им преозначаване по посока на други, непринадлежащи на художествеността им смисли. Ето защо, оценявайки приноса на вестника за литературата ни, можем да кажем, че той е незначителен. Ала участието му в процеса на културната комуникация, при адресирането му към широки и разнообразни социални и читателски среди, го прави ценен източник за културологични наблюдения върху рецептивните аспекти на пресата. Пенка Ватова (Footnotes) 1 От една бележка, поместена под главата на вестника (3) се разбира, че той е бил замислен със заглавие “Кооперативно съзнание”, така е бил и обявен предварително. Ако се опитаме да разчетем промяната, би трябвало да приемем, че инициаторите му са предпочели за главна своя задача да отстояват кооперативната идея пред “външните и вътрешни врагове”, отколкото да се отдадат на спокойна просветна работа – неща, които впрочем вършат в еднаква степен през цялото му съществуване. 2 Поемата е включена в “Радостен живот”, но не е възможно да се реши коя от двете публикации е по-ранна, тъй като и двете са през 1941 г. 3 Разказите на Вежинов в “Кооперативна защита” не са включени в книгите му от тези години, но могат да бъдат отнесени към проблематиката и стилистиката на сборника “Дни и вечери” (1942). 4 Романът излиза за първи път под загл. “Утопин” (1942), в следващите си четири издания е озаглавен “Роман на едно откритие”. “Касетката” е първият въвеждащ текст в романа, следван от “Пролог” и романовия текст. Футуристичната визия в творбата поставя редица философски и морални въпроси, книгата е оценена като твърде дръзка за времето си – и с философския пласт, и със синтетичната си стилистика. 5 Романът е втората сериозна заявка на А. Гуляшки за литературно присъствие. Както първия му роман “Дон Кихот от Силвеция” (1938), така и този лявата критика определя като декадентски, като “непознаване на живота”, плод на “чужди влияния”, обвинява го, че в тях няма образи на “истински комунисти” (по това време Гуляшки е активен функционер на комунистическата партия) – черти, които писателят не отрича. Вж. Бъклова, К. Андрей Гуляшки. Литературни анкети. С., 1978. 6 Разказът излиза на следващата година в сб. “Бразди из чернозема” (1941). 7 Включен е по-късно в сб. “Сега му е времето” (1944). 8 Първото издание на романа е от 1933 г. А второто (1935) е осъществено от дружество Българска кооперативна книжнина, с което очевидно е получил атестат на полезно за кооперативната просвета четиво. 9 “Мравешка история” е поместена не в “Кътче за малките”, а в подлистника на вестника. Това разполагане във вестниковото пространство я адресира много повече към възрастната аудитория, както е впрочем адресирана и “Народна кооперативна читанка. Наредили Ангел Каралийчев и Никола Монев”, издадена от Съюза на попул. банки (С., 1934). 10 В бележка към публикацията е казано, че откъсът е от предстоящото издание на книгата “Йерусалим”, ала такава книга от С. Лагерльоф така и не излиза. 11 По това време Н. Райнов е професор в Художествената академия, една година по-рано е издал осемте тома на “Вечното в нашата литература” и дванадесетте на “История на пластичните изкуства”. Безспорно двете поредици не могат да не въздействат респектира. 12 За жалост нито един от авторите, които според Иван Богданов (“Речник на българските псевдоними. С., 1978) използват по това време псевдонима, не е сред сътрудниците на “Кооперативна защита”, за да може да се идентифицира.