СТАРИНИ Oрган на пенсионерното дружество Старини, първоначално излиза в неопределено време. София, п-ца Добруджа. 4. Ц. 1 лв. 3000-3500 тир. 1 1-10 септ. 1922 – 28 дек. 1923 2 11-12 31 ян. – 22 март 1924 3 13-18 12 май – 1 дек. 1924 4 19-24 5 ян. – 12 дек. 1925 5 25-38 15 ян. – 3 дек. 1926 6 39-56 5 ян. – 10 дек. 1927 7 57-77 28 ян. 1928 - 2 апр. 1929 8 78-108 19 апр. 1929 - 30 дек. 1930 9 110-122 8 ян. – 10 дек. 1931 10 123-133 15 ян. – 30 дек. 1932 11 134-160 25 ян. 1933 – 30 ноем. 1935 12 161-169 24 ян. – 28 дек. 1936 13 170-177 20 ян. – 11 дек. 1937 14 178-186 20 ян. – 6 дек. 1938 15 187-194 6 ян. – 27 ноем. 1939 16 195-204 25 ян. – 30 дек. 1940 17 205-225 20 ян.1941 – 15 ян. 1942 18 226-242 28 ян. – 31 дек. 1942 19 243-225 27 ян. – 30 дек. 1943 20 256-258 6 март – 22 авг. 1944 За 109 сведения липсват. От 13 излиза месечно; от 89 – два пъти месечно. От 88 ред. Хр. Михайлов; от 123 ред. и Ненчо Михайлов; от 155 ред. : д-р П. Тончев и Хр. Михайлов; от 187 ред. Хр. Михайлов. Печата се и в п-ца Борис А. Кожухаров. 19 погр. означен 1924 вм. 1925; 77 погр. означ 76; 109-111 погрешно означени 110 и 111. Притурка от 1 апр. 1924 Първият брой на вестника излиза през септември 1922 г. Според уводната статия (1, 1) едни от основните проблеми след “общата европейска война” са тежката икономическа криза и превратът в културния живот. Хората са се променили: “Дойде едно помрачение и затъпяване. Престъпленията почнаха да се гледат като подвизи.” В най-тежко положение се оказват пенсионерите: “Ние сме гладни, голи и боси.” Държавата е глуха за проблемите на пенсионера, старите ветерани са оставени на произвола на съдбата. Налага им се да се организират и борят за правата си: “Мислят, че ние сме в тяжест на държавния бюджет. Това е голяма заблуда...” Така в уводната статия се очертават основните цели и задачи на дружеството “Старини” и неговия вестник: да се извоюва увеличение на пенсиите и да се поведе борба срещу чиновниците. “Трябва да признаем, че в една благоустроена, правова държава, подобни организации са една печална аномалия… Срамно е… да се излагат на всевъзможни унизителни хлопания и ходатайства пред вчерашни свои ученици и подчинени, за да просят… Зоват се всички пенсионери да се сплотят в дружеството.” Вестникът се ограничава в публикуването на Равносметки за бюджета, Отчети, Протоколи от събранията на дружеството, Законопроекти, Организационни проблеми, Из живота на дружеството, Из вестниците, Срещу разколниците от Пенсионерския съюз и в. “Пенсионер”, поместват се във всеки брой имена на починали членове на дружеството и т.н. Още с първите си броеве „Старини” стъпва на определена политическа позиция. В статията “По сливането” (1, 8) се поставя въпросът: Република или конституционна монархия. Според неизвестния автор: “Има дребнави, нечестни, егоистични партизани, които поставят своето лично благо над отечественото… Но те са една опасна гангрена в организма на нашия народ… те са истинските виновници за всички досегашни злини. Те ще и да погубят нашето отечество, ако своевременно не се ампутират.” Според анонимния автор на статията “Германските войски през България” (17, 209-210) не само сме намерили сила да бъдем зрители, но и да участваме в осъществяването на “нов Ред”. За очертаване на общата физиономия на вестника ще посочим и още една публикация – “Защо се увеличиха самоубийствата” (8, 98-99), от Ас. Тодоров, бивш прокурор от Върховния касационен съд – критически очерк в отговор на д-р Кирил Чолаков и статията му “Психофизиология на самоубийството” (сп. “Философски преглед”, 1930, кн. 2). Очеркът започва с тезата на д-р Чолаков, че самоубийството е болестна проява и че социалните условия го засягат косвено. Главната причина е в самоубийците, а не вън от тях. Ас. Тодоров не е напълно съгласен с това твърдение. Той отдава значение на социалната среда и обществените условия. Разделя самоубийците в три категории според причината: 1 – ревност, любов, страх, лудост; 2 – обществени или природни бедствия, глад, икономическа криза; 3 – самоубийства поради старост и икономическа криза, поради душевна или физическа недъгавост. Според автора съществува “триене, търкане”, равно на съпротивлението, което волята среща при своето движение – живота. Понякога волята изчезва, идва отчаянието, след това самоволното прекъсване на живота. Според Ас. Тодоров след войните “триенето” в живота вследствие душевната и финансова криза се увеличава особено при победените народи. Волята е съкрушена, отслабва инстинктът за самосъхранение. За да се засили волята – според автора – трябва се увеличи икономическото благосъстояние, просветата и възпитанието. Посочените текстове са показателни за проблемите, темите и настроенията, които интересуват списващите вестника. Това е рамката на “Старини”. Присъствието на художествената литература в изданието е незначително и е подчинено на целите на дружеството. По тематика творбите не излизат от кръга на социалните проблеми, бедността и окаяното положение на българския пенсионер. В отдела за поезия през 1922 г. се появява името на Иван Вазов – Из “Философията на съзвучията” (1, 3-4), чиито редове са буквално съзвучни с болките и апелите на вестника: …От глад по- страшна сила познавате ли вий? Той праща в небесата орела да се вий! Пълний джоб не вярва продраното сито, Всичките са сити за гърлото сито! Останалите публикации в този отдел са изключително немощни като художествени текстове и функцията им е преди всичко да продължат в друга форма политиката на изданието: Ив. Пчински – “Благодетел” (3, 15), посветено на някой си Н. Шишенджиев, завещал къщата си на дружество “Старини”; М. Калоянов – “Пенсионерски идеал” (14, 185), “Пенсионер от преди световната война” (3, 13) от К. (неразкр. иниц.). В отдела за художествена проза са представени повече имена, макар че не представянето на писатели е цел на изданието, а както вече бе казано, продължаването на политиката му в друга форма. Тук отново се търси темата за пенсионерския безрадостен живот и рядко се промъкват други текстове. От Федя Чорни (псевд. на Тодор Кожухаров) е отпечатан разказът “Пенсионер” (4, 24). Текстът разгръща една тягостна и отчайваща картина на пенсионерското съществуване. В началото се разказва за един старец, който отива да получи пенсията си, по пътя за дома му идва на ум да сложи край на живота си – толкова са малко парите. Но се сеща за внучето си. Спомня си последното писмо на своя син, загинал на фронта: “Възпитай го да бъде честен и скромен гражданин, научи го да обича България.” После старецът се прибира примирен у дома. Жена му е болна. А внучето му иска нова униформа. И като няма какво да му предложи, старецът му казва да сложи “белия кръст, купен с кръвта на твоя баща” и така да влезе в строя на другия ден. После старецът се отдава на тежките си мисли. “Госпожицата от горния етаж изсвири на пиано тъжното ноктюрно от Шопен - сякаш мъката на целия човешки род се изливаше от душата на великия композитор.” Старецът се връща към младостта си: “Един вечерен вестник безпомощно стърчеше в ръката му… Мисълта му хвърчеше далеч от тази малка стая, от този печален затвор на неговата нерадостна старост.” Часовникът унило тиктака. Старецът се връща в зората на надеждите за политическа независимост на България и идеалите на онова време. Часовникът продължава да тиктака и г-н Бързописов започва да сънува…. Втората част на текста е построена на основата на самият сън: Стои старецът на входа на Орландовските гробища, задава се шествие - немощни, безпомощни и дрипави старци с бастуни. На врата на един от тях виси табела с надпис: “Осъдени по пределна възраст”. После похотлива и напудрена дама се приближава до Бързописов и му казва, че го познава. Бил директор на гимназия, бил честен, но наивен и глупав…После тя го пита дали той познава тези хора - те са пенсионерите на България.. и започва да се смее подигравателно. Обяснява, че тези хора отиват да се погребат заедно: “Както знаете, едно погребение струва днес 15-20 хиляди лева. А те всички са бедни, честни старци и никой от тях не може да плати тази сума… веднъж в живота си са измислили нещо практично. Решили те да се погребат едновременно, с един масраф, за сметка на пенсионния фонд…” Тогава старецът ядно я попитал коя е, как се казва. Тя му отговаря: “Казвам се мадам Корупция, мой добрий, мой наивни старче, и претендирам да съм по-великодушна от вашия пенсионен фонд”.. После от шествието се отделя друга жена в черно и започва да утешава стареца: “Коя си ти?” – “Аз съм вашата нещастна и измъчена майка - аз съм България.” Тогава старецът излива нещастието и скръбта си върху нея, нарича я несправедлива и жестока, готов е да я удуши. От Витоша и Люлин се чува гръм от гласове: “Българийо за тебе те умряха една бе ти достойна зарад тях!” Старецът чува и гласа на сина си Крум, който пее най-силно, и иска прошка от майката засрамен… Следва бележка на редакцията (с автор д-р М. Панчов): “Благодарим от сърце на този благороден Федя Чорни… да забележим само, че неговия герой, сравнително е все пак между щастливците, защото получава поне 4175 лева за тримесечие и има само едно внуче… Дължим същевременно да разясним едно малко недоразумение. В картината, когато Бързописов скача разярен и се нахвърля върху майка България.… някои читатели са съзрели един вид готовност у пенсионера да удуши своето отечество заради своите материални интереси… Това, според нашето дълбоко вникване в картината е съвършено безосновно. Авторът много вярно е нарисувал умопомрачението и озлоблението… достатъчно вярно очертава душата и неизменното настроение на пенсионера - неговата трайна, беззаветна любов към Родината и готовността му да понесе всичко заради нея.“ Приведохме съдържанието на този разказ подробно, за да очертаем границите на внушенията и посланията на вестника към читателите и обществеността. От тях не излизат и другите разкази. В рубр. “Пенсионерско щастие” е поместен разказът “Хамалинът Али” (4, 23), из новоизлязлата сбирка на Петроне (неразкр. псевд.) “Между лудите”, препечатан от в. “Мир”. Той описва беден хамалин, който е млад и здрав и с труда си после забогатява. Навремето имал благодетел – един началник. Но началникът се пенсионирал и заживял в бедност и немотия. Накрая хамалинът тайно му изпраща пари по пощата, за да му върне старата услуга. След разказа е поместена редакционна бележка: “Изглежда, че хамалинът Али има по-съчувствено сърце от много наши държавници”. Подобна социална и политическа дидактика съпътства всъщност почти всяка публикация. Ето защо и уместно за регистъра на вестника звучи бележката “Малко предистория” (5, 32-33) – за излезлия нов закон за пенсиите, в която се казва: “Много ни допринесоха и трогателните до сълзи разкази от Петроне… и особено този на Федя Чорни… последва най- после наредбата да се приготви нов законопроект за пенсиите.” В началото на 40-те години, с разгара на Втората световна война, в “Старини” се появяват текстове и с патриотичен характер. От Георги Савчев са поместени: “Последните минути на Левски” (17, 205-206), по случай предстоящото честване на паметта му, откъс от исторически разказ; “Оборище” (17, 207), историческа скица; “Смъртта на Васил Петлешков” (17, 208); “Героят на Перущица” (17, 220); “Една безсмъртна песен на Вазов” (17, 223); “Хан Крум” (18, 235), исторически разказ; “Хан Омуртаг” (18, 237). Войната е отразена в прозата на Ст. Дандолов: “За теб Хитлер и хилядите вдовици и сирачета” (18, 226), разказ с прохитлеристки нотки; “Безкръстният гроб”, коледен разказ (19, 247). Хуморът се застъпва във вестника посредством публикации на Павел Анастасов: “Всеки със занаята си”, хумористичен разказ (17, 216); “Нова епоха - нови епитети”, малък фейлетон (17, 222); “Нашият фейлетон – съвременни теми” (18, 236). От чужди автори са поместени няколко текста: “Завещание” (19, 253), разказ от Андре Мороа в прев. на Ст. Дандолов; както и преводи от италиански на Божидар Хр. Михайлов: “Индийски села” от Арналдо Фракароли (19, 255), “Индия – Делхи, древните столици, Ганди” (20, 256) и “Индия - факирите” (20, 257-258). Литературната история и критика в “Старини” също е със случайно място тук. Изданието не проявява каквито и да е амбиции да следи културния и литературния живот, така че рубр. “Книжнина” е само витрина на инцидентно забелязани заглавия. Сред публикациите в този условен раздел на вестника интересни са спомените на Иван Грозев, поместени под заглавие “Преди и след Освобождението – из спомените на един свищовец” (16, 197-198). В тях авторът разказва за един южнославянски пансион в гр. Николаев – Русия, и за ръкописния вестник, който там издавал Алеко Константинов. В този вестник Алеко е описвал вътрешния живот в пансиона, публикувал е хумористични разкази и закачки. Още тогава е проявил творческите си качества: “Тогава той написа и една оперета. – пише Грозев. – Текстът и музиката на тази пиеса не беше нищо освен комбинация от разни руски опери и някои оперети, които се даваха в града. В Алековата оперета имаше и балет. Главен танцьор беше пансионерът Димитър Рашев…” За пълнота тук могат да се споменат и два очерка: “Паисий” (17, 218) от Хр. В. и “Народните будители” от Светозар Димитров (17, 220). В споменатата рубрика “Книжнина” са анотирани книги на изд. “Хемус” (5, 37-38), излезли по случай 50-годишнината от Априлското въстание: “Христо Ботев” от Михаил Теофилов и “Нашите опълченци” и “Народното въстание” от Никола Станев. Тук е представено сп. “Отец Паисий”- обществено-културно-политическо издание на всебългарския съюз “Отец Паисий” (7, 67-68), като е изложено съдържанието му за 1928 г. и са посочени статии на проф. Ив. Шишманов и др. В “Книжнина” се откриват и няколко кратки отзива, които са далеч от претенциите за литературна критика, но все пак акцентират повече върху автори и книги. През 1931 г. Сама Мак (псевд. на Сава Боновски, сътрудник на редица всекидневни и седмични вестници през 30-те години) публикува очерка “Антон Страшимиров” (9, 120) – по случай предстоящия юбилей на писателя. Авторът го определя като противоречива личност и предизвикателен творец, оприличава разнопосочното му дело като “огромна настръхнала планина, в която има страшни изненади” и изтъква динамичната сила на творчеството му. Под заглавие “Певецът на Добруджа” (17, 220) П. Господинов пише за Добруджа в творчеството на Йордан Йовков по повод 4 години от смъртта му. От други вестници са препечатани два отзива (11, 158) за историческия роман “Христо Ботев” от Георги Савчев: на Д. Коцев – из в. “Заря”, и на и П. Керемедчиев – из в. “Дъга”. По повод седмица на книгата през 1941 г. е отпечатана статията “Книгата и нейната сила” (17, 213). Неизвестният автор Ив. акцентира върху ролята на книгата за събуждане на българския дух в годините на робство. Споменават се животът и делото на братята Кирил и Методий, Климент Охридски, П. Р. Славейков, Ив. Вазов, сочат се и имена от световната литература и култура, пише се за Прогреса и неговите жертви – Джордано Бруно, Галилей, Коперник, Декарт, за универсалността на книгата и познанието, което тя носи. Няколко броя след това е поместена и статията на Г. А. Георгиев “Мисията на българската книга” (17, 217), според която книгата трябва да превъзпитава нацията, а трябва и да се осмисли нейната историческа мисия, тъй като тя поражда динамична сила, отстояваща срещу чужди влияния. С беглото си присъствие в “Старини”, публикуваните тук литературни произведения нямат отношение към текущия литературен живот. Не се открояват нито значими имена, нито текстове, които да определят на вестника стойностно място в историята на литературната периодика. Единствено спомените на Иван Грозев за Алеко Константинов съдържат любопитен щрих към биографията на големия писател. Надежда Господинова