ТРИУМФ Периодичен лист за философия, наука, критика, литература. Орган на съвременната недоволна младеж, Плевен, п-ца Единство . 2 °. 500 тираж. 1 1-4 30 март- 12 юни 1922 Ред. Ст. Тодоров. "Триумф" е Велзевул на периодичния печат. Публикационната му идеология може да се обобщи с лаконичното: тотално злонамерено отрицателство. Обявено като "Орган на съвременната недоволна младеж" и именувано с нарцисичното "Триумф", изданието безкомпромисно и методично жигосва всичко, на което спира вниманието си, демонстрирайки безапелационна самоувереност. Единствено ограничеността на редактор-издателя и кратковременното съществуване на вестника "спасяват" от обругаване целокупната българска и съвременната европейска култура и литература. "Триумф" се списва еднолично — от Ст. Тодоров, — който в бр. 1 съобщава, че вестникът е изпълнен само с неговото име. Под главата на вестника е изписано "Орган на съвременната недоволна младеж", но най-вероятно е въпросният орган да е фиктивен - не е установено зад Ст. Тодоров да стои някаква организация. Институцията на недоволните млади е измислена, за да оправдае наименованието "орган", което в случая е синоним на престиж. Единствената обособена рубрика, при това появяваща се спорадично, е "Критика". Анонсираните под главата на изданието "философия, наука, критика, литература" в собствения смисъл на тези понятия липсват — присъстват някакви странни техни ерзаци, представени еклектично, а най-често — хаотично. Изданието борави с един-единствен, специфичен "Триумф"-ски, пасквилен жанр, който примесва в произволни дози елементи от научната и от критическата статия, от рецензията и от отзива, всичките обаче — според възможностите на автора — в силно деформиран псевдовариант. Безспорно историята на периодичния печат ни устройва среща с издание, списвано неадекватно самонадеяно, с културни претенции без каквото и да било покритие. В "Триумф" са размити не само жанровите граници на текстовете, но и тяхната тематична насоченост. Засегнатите въпроси обикновено преливат един в друг, налагайки впечатлението за неорганизираност на мисълта, за липса на изначална концепция за проблематиката на публикацията. Т. нар. "научно философски студии" често навлизат във водите на литературната критика, текстовете на културни теми също често правят завой към литературата. Може да се обобщи, че голямата болка на издателя е именно литературата, а останалите сфери на духовния живот се привличат като един богат "интелектуален" фон. "Философските" текстове на Ст. Тодоров предлагат спекулативни разсъждения по различни проблеми. В "Умозрение" (1) с позакъсняла позитивистична борбеност се защищава опитът като път към умозаключението като се жонглира с понятия като "материя", "видоизменения в природата", "мъртво", "живо", "безкрайност" и пр. Във "Феномен" (1) авторът се заема да мотивира тезата, че броят на живите хора към 1922 г. е по-голям от броя на мъртвите от всички времена. Също толкова "философско" е спрягането на понятия като "цялост на света", "движение на материята" и пр. в хаотично написаното съчинение "Човекът" (1), приключващо с разясняване на предмета на отделните хуманитарни науки. В "Идеалният човек" (1, 3-4) се прави класификация на човека като "пещерен", "идеален", "световно дете". Впрочем излишно е да се преглежда цялата мътилка от объркани понятия за света и за науката, за да се докаже пълната несъстоятелност на претенциите на Ст. Тодоров да разкрива пред своите читатели тайните на философията. Достатъчен е следният цитат от "Изкуството и музиката" (3-4): "Що е изкуство? — Изкуството е начинът, способът, с който се възпроизвежда (по подобие и сходство) онова, което би ни послужило като средство, за да прокараме известна научна, нравствена, морална или социална тенденция, обективна или субективна." По отношение на литературата нещата стоят доста по-ясно: Ст. Тодоров има за свой естетически идеал Ренесанса, след който според него словеснохудожествени ценности не съществуват ("...литературата от Ренесанса насам се омали дотам, че вече не е в състояние да задоволи и най-невзискателния вкус" — неозаглавен текст, 3-4). Във всички останали свои разсъждения за литературата Ст. Тодоров методично отстоява виждането, че в стремежа си да бъде оригинална, тя създава отвлечени и безсмислени образи; че е некултурна, неморална, че човек трябва да чете "по разум" ("Пита се", 1), което, според хаотичните представи на автора за света и в частност за литературата, означава да не се одобряват символизмът, експресионизмът — въобще модерното изкуство, защото то рисува живота само като положителен или само като отрицателен ("Човекът", 1), изопачавайки истинския образ на нещата. В този план са и многобройните критики, насочени към литературната периодика и към литературата въобще, оценена от Ст. Тодоров като "празна" — по подобие на "недъгавия" живот (3-4). Най-компактно и целенасочено написани са пасквилите от рубрика "Критика". Именно в тях Ст. Тодоров мобилизира цялата си публицистична енергия, за да я стовари върху жертвата си и да разгроми нейния литературен авторитет. Първият обект на критическото ожесточение на Тодоров е Ст. Младенов (2), който в сп. "Наши дни" (1921, кн. 2). публикува отрицателен отзив за творчеството на Пшибишевски и Арцибашев като безхудожествено. Издателят на "Триумф" яростно отстоява диаметрално противоположното мнение — за големите естетически качества на посочените творби, за високия морал, който те носят като послание. Аргументът на Ст. Тодоров е един-единствен — той чете с разбиране. Обиди, иронии и жлъч по отношение на Ст. Младенов не се пестят. Открай докрай отрицателни са критическите текстове на плевенския вестникар, адресирани като обръщение към избраника на неговото внимание. "Ив. Кирилову" (2) громи стиховете на едноименния автор като нагодени и непсихологични. "К. М. Скопакову" (2) е присмехулно съчинение за стихотворението "Скала" от плевенски учител, публикувано в сп. "Теменуги" . "Ник. Вас. Ракитину" (2) определя известния плевенски поет като творец, неспособен да надмогне своята "простота" и "безумица". Стихотворенията "Под цъфналите вишни", "Животът може би е сън", "Размирни години", "Преди да съмне", "От страната на белите лилии", "Родно село" и "Златни нишки" са наречени "бръщолевици". "Илбар Файлхему" (2) е отрицателна критика за романа "Маргаритки", определен като "енциклопедия на младежки празнословия и смехории". В "Г. Антону Страшимирову" (3-4) Ст. Тодоров се нахвърля срещу популярния български писател и публицист с упреци в егоизъм, липса на истинска заложба, остарели възгледи, консерватизъм, липса на "вътрешен" и "външен" колорит (?), липса на психологизъм и пр. — упреци абсолютно неаргументирани, отправени произволно и както винаги, неубедително. "Поп Д. Ташеву" (3-4) е поредният злонамерен отзив на публикация в тогавашната периодика — в случая на великденска проповед, публикувана във в. "Северно ехо". В "Г. П. Домусчиеву" (3-4) саркастично-заядливият, убийствено ироничният тон на Ст. Тодоров достига един от своите върхове. Тук авторът пробва и ново амплоа — интригантството, деленето на публикуващите плевенчани във враждуващи лагери. Гневът на Ст. Тодоров е предизвикан от публикация във в. "Северно ехо" (№ 17 от 1 май1922) от Г. П. Домусчиев, в която в. "Триумф" е определен като "мъка на мисълта", а авторът на текстовете в него — като човек със "забъркани понятия", който е чел "безсистемно". Ако трябва с днешна дата да вземем страна в спора, тя без съмнение ще бъде тази на Г. П. Домусчиев. Ст. Тодоров не пощадява и Вазов. В една от своите статии с непрояснена тематика — "Изкуството и музиката" (3-4) — той пише за "злоупотребеното изкуство", по повод на което хвърля мост към творчеството на Вазов. Негативизмът и тук е краен, но и тук — както обичайно — е немотивиран, саморазпалващ се. Смисълът на текста се губи в объркани словонаслагвания от типа на: "Вазов даде изискано изкуство, обаче писателят като посредственик писач отрази не своите идеи, а идеите на своите съвременници, които бяха всъщност и негови, защото и той бе пропит с тях — идеите на един общочовешки литератор тук липсваха — и това изкуство бе злоупотребено, защото тенденциите му бяха косвено насочвани против самото него и по такъв начин се убиваше всякаква хармония между средството и целта..." Статията завършва със следното обобщение, записано с главни букви: "ИЗКУСТВО НЕ СМЕ ИМАЛИ, НЯМАМЕ, НО ЩЕ ИМАМЕ." След подобно концентрирано отрицателство естествено идва въпросът, защо вестникът, който критикува безкултурието и безсилната художествена мисъл, се нарича "Триумф"; кой триумфира — кой е субектът на успеха и славата, къде са успехът и славата. Отговорът на тези въпроси би ни отпратил към сферата на моралните категоризации, което излиза извън задълженията на литературната история. "Триумф" е не просто слаб вестник — той е злонамерен вестник, — за щастие без никакво влияние върху литературния живот у нас. В историята на българската периодика изданията без обществен отзвук са стотици. Сред тях обаче "Триумф" се отличава със своя херостратовски характер, с будещото недоумение мегаломанско самочувствие на редактора си и с хаоса от представи и идеи у него. Огняна Георгиева