СВОБОДНА МИСЪЛ ЗА ЛИТЕРАТУРА, ТЕАТЪР, ИЗКУСТВО И КРИТИКА Ред. Ив. Ст. Андрейчин. Съред. В. Стефков. София, печ. Право. 4о. Год. аб. 120 лв. 1 1- 8 30 май - 16 юли 1921 Продължение на “Свободна мисъл”. “Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика” е от поредицата списания, които Ив. Ст. Андрейчин издава в различни години (“Из нов път”, “Бисери”). Официален съредактор е Васил Стефков, но на практика изданието се ръководи и списва почти изцяло от Андрейчин – поет, белетрист, есеист, преводач, литературен теоретик и критик, един от първите театрални критици в България. “Свободна мисъл...” е списание, което се редактира с умението и вещината на опитния културтрегер – това веднага проличава от външния вид на изданието, от организирането на материала, от наличието на графични илюстрации и т.н. Очевидно е, че в “Свободна мисъл...” Ив. Ст. Андрейчин е съвсем различен отпреди 10-14 години – времето на “Из нов път” и на “Бисери”. В началото на века той е от първите проводници и теоретици на модернизма у нас, популяризатор на френската символистична естетика и на съвременните европейски тенденции, с претенции за водеща фигура в литературния ни живот. Още оттогава е видно, че Андрейчин не е последователен в художествените си търсения и на практика изданията му са еклектични; той силно се влияе от различните модни навеи в изкуството, но по-скоро е техен регистратор, отколкото идеен сподвижник и убеден защитник. Сп. “Свободна мисъл...” отразява привързаността на редактора към добилото популярност през 20-те години движение “Родно изкуство”, което, от една страна, е своеобразна реакция срещу печалните резултати от Първата световна война и несправедливия за България Ньойски договор, а от друга, се изразява в повик за възвръщане към родното, към преоткриване и интерпретиране по нов начин на българската традиция (най-вече в изобразителното изкуство). Уводната статия “Направление” (1) убедително заявява необходимостта от българска школа в изкуството: “Народ, който няма своя собствена култура, не може да има никакво значение в обществото на другите народи. Той не може да има бъдеще... Ние трябва да творим наша, собствена култура, ако искаме да заемем място между другите народи. Всичките области на нашата духовна култура са лишени от печата на българския гений.... Причината за липса на български гений в творенията на нашата духовна култура е, може би, липсата на наши, български школи... Не е ли време да се обърнем към нашето, за да се научим от него?...” Ив. Ст. Андрейчин препоръчва обръщане към българския фолклор и традиции, към образците на българската духовна култура, като намеква за нуждата от обединяващо звено между различните художествени кръгове, очевидно визирайки себе си (при това без излишна скромност). Амбицията му да направи от “Свободна мисъл...” водещо списание, което да отразява важни общокултурни събития от българския духовен живот, се сблъсква с новите художествени промени, с които той не се съобразява. Още в първата книжка Андрейчин помества отворено писмо до Николай Лилиев и Сирак Скитник, съредактори на сп. “Златорог”, в което ги упреква за сътрудничеството им с Владимир Василев. Ругателните думи на Андрейчин са по повод рецензията “Литературният сборник “Сняг”, поместена в рубр. “Преглед” на “Златорог” (год. ІІ, кн. 1-2). В нея Вл. Василев критикува безпринципността на българската интелигенция, която не отстоявала ясни естетически критерии, в частност това се отнася и за съставителите и участниците в сборника “Сняг”. Критиката е адресирана конкретно към произведенията на Стоян Михайловски, Кирил Христов, Людмил Стоянов, Емануил Попдимитров, Николай Райнов, Людмил Вълчанов, Димитър Христодоров, Панайот Керемедчиев, а безспорно най-силните думи се отнасят за Андрейчин: “Ето един писател, който притежава способността вечно да се ражда, да се явява, когато вече сме забравили за неговото съществуване и помислили, че най-подир се е разбрал и – млъкнал. Но той възкръсва, без да претърпи никакво преображение – отново в стария си познат образ, по който времето не е изменило ни една чърта. Един писател, лишен и от най-малкия дар на оригиналност – от способността не само да претвори чуждото в нещо самобитно и свое, но просто да го елиминира. Неговото “творчество” винаги е било имитация и голямата му “начетеност” и перчене с чужди автори го насочи най-подир в пътя на истинското му призвание – на съставител на разни антологии, книги за театъра, за жената, за слугините и пр. Дразни най-много в това маската на служител, на жрец на някакво изкуство, под която иска да прикрие своя практицизъм. Още продължава той да парадира с разни девизи, да издига това и онова литературно знаме, въобразявайки си, че може да излъже хората. Неговото писателство винаги ми е правило впечатление на демагогия. Ето и сега – изглежда, че имаме работа с нова антология от бабини-дивитини, т.е. от народни приказки, преразказани от него. Приятно е да се слушат приказки, но от който умее да разказва. А Андрейчин може само да убие от досада – да обезцвети най-свежите цветя на народното творчество и да ни даде голи, ошмулени стръкове, лишени от дъх и краска.” На тази унищожителна критика (която може изцяло да бъде отнесена и към сп. “Свободна мисъл...”) Андрейчин не противопоставя никакви аргументи, а обвинява Вл.Василев в “глупост” и “шарлатанство”. Подобно иронично отношение към Андрейчин като писател изразява и Цветан Минков в статията си “Българската книга”, поместена в редактираното от Антон Страшимиров сп. “Наши дни” (1921, кн. 7): “Третата посока (“порнографичната” – б.а., Цв. М), в която се движи българската книга, бе означена от лекомислената и буйна еротика на К. Христов, а после утвърдена от “българановците”, измежду които изпъква А.Протич. Сподвижник и теоретик на тая посока се яви по-късно Ив. Андрейчин.” Макар и не по този повод, а в най-общ смисъл срещу “литературното менторство” (в това число и на Андрейчин), изразява мнението си Вл. Василев в “Дон Кихот и неговият копиеносец” (сп. “Златорог”, 1921, кн. 4-5). И друго издание проявява отрицателно отношение към Андрейчин и “Свободна мисъл...” – сп. “Нова комедия”, редактирано от Ст. Гендов, в рубриката “Хроника”: “Ако това списание не застане на принципиално становище, отсега можем да му предскажем скорошния трагичен финал, защото на всекиго е известно, доколко неговият редактор е амбициозен и заядлив в своите статии.” Засегнатият бърза да отвърне с публикацията “Ковчеже за глупости, невежество и шарлатания” (1), като забравя, че самият той доскоро е публикувал в сп. “Комедия” (предходник на сп. “Нова комедия”), също под редакторството на Ст. Гендов, – чиито достойнства отрича напълно: “Читателят няма защо да се чуди: в нашата литература, между другите сортове писатели и редактори, има и този сорт – невменяеми.” Ето в какво се изразяват полемиките на Андрейчин и редактираното от него списание – обвинения, дребнави заяждания и лични обиди. Очевидно той е конфликтна фигура от едно по-старо поколение литературни дейци, за които дискусията се изразява във всичко друго, но не и в смислена критика – един стил, който през 20-те години на ХХ век все повече излиза от мода, но никога от употреба. Нещо повече – скаран с голяма част от по-старото и средно поколение художествени творци, но без да открие и наложи млади и нови таланти, Андрейчин остава изолиран в “Свободна мисъл...” с малък брой сътрудници: Васил Стефков, Христо Казанджиев, В. Минев, Надежда Ив. Андрейчин, Еким Ст. Андрейчин и някои други. Поместените текстове (обикновено негови собствени, като използва и псевдонимите Ерик Светлооки и Михаил Жеков) са много дълги, по 4-5 страници, при големия формат на списанието, така че в изданието доминират естетическите предпочитания на фамилията Андрейчин. Списанието съдържа литературен отдел с поезия, белетристика, теория и критика, но превес в него вземат публикации за театъра и други видове изкуства (кино, опера, оперета, архитектура) – статии, рецензии на нови постановки, портрети на видни артисти и др. С особено внимание Андрейчин и В. Стефков пишат по въпросите на българския театър, като първият редактор има грижата да указва направлението и да дава препоръки за развитието на театралното дело у нас, а вторият помества рецензии и постановки. Това поделяне на задачите разнообразява в известен смисъл съдържанието, но внася малко ново като идейни и творчески търсения. Така например в статията си “История и музей на театъра” (6) Андрейчин се опитва да докаже, че в периода на Българското възраждане театърът е изиграл една от най-важните роли в процеса за пробуждането на националното ни съзнание: “У нас театърът е бил един от най-важните фактори за национално съзнание. В епохата на Възраждането той будеше народа наравно с огнените слова на Левски, Ботьов, Раковски, Каравелов... на всички малки и големи апостоли на свободата.” Тази интересна и будеща размисъл теза не е защитена, а се приема априори и то с цел да бъде противопоставена на тогавашния обществено-политически момент: “У нас театърът е бил винаги народен... само от две десетки години той престана да бъде такъв.” Андрейчин обобщава, че българският театър вече не е народополезен, че е престанал да служи на обществото така, както по времето на Възраждането, без да отчита промяната в историческата действителност. Според него “идеал” на съвременния театър е единствено зрелището, а комерсиализацията му е покварила и актьорите, за които професията им е единствено средство за препитание и нищо повече. В тази връзка Андрейчин критикува ръководството на Народния театър (с директор Хр. Цанков-Дерижан) и за това, че актьорският състав е прекалено голям, но без нужния талант, че на сцената не са говорили правилен книжовен език и че в това културно средище въобще няма изкуство. Тук е мястото да отбележим, че във всичките си материали, поместени в “ Свободна мисъл”, редакторът е крайно субективен и пристрастен и винаги изказва отрицателни оценки и съждения за всякакви общокултурни проблеми и явления, без да се стреми да вникне в тях, тезите му са предпоставени, а защитата им е неубедителна или изобщо липсва. Ето още една подобна несъстоятелна теза: “Само театърът може да даде най-силен тласък за възраждането на нашата литература, а покрай нея и на нашите изкуства.” Покрай подобни идеи все пак могат да се открият и полезни предложения на Андрейчин: да се напише история на театъра у нас (докато все още има живи свидетели и участници в някогашни представления), да се създаде музей на театъра, който да съхрани всички документи (пиеси, афиши, програми и др.) и реквизит от времето на първите ентусиасти, и най-важното – непрекъснато да се повишават художествените критерии. В статията си “Народният театър и българската художествена мисъл” (5) Андрейчин изказва мнение по идеята на Министерството на просветата български писатели да обикалят страната ни, като четат реферати и изнасят беседи с просветна и образователна цел. Редакторът предлага да се устройват вечеринки и утра на българската художествена мисъл чрез обединените усилия на поети, писатели, артисти, критици, художници, скулптури и музиканти. Към идеята му се присъединява и В. Стефков – в статията “Театрални конферанси” (3). Малко неясно съредакторът на “Свободна мисъл...” предлага въвеждането на статута на театралните конферанси, за да се четат сказки върху творчеството на различните драматурзи с цел “по-сериозно и по-тясно духовно единение между автора и критиката от една страна и от друга публиката”. Похвална е идеята на списанието за рубриката “Хора” (списвана от Андрейчин), в която наред с литературнокритическите статии, посветени на творчеството на Хр. Ботев, Петко и Пенчо Славейкови, са поместени и театралните портрети на двама големи артисти – Неделчо Щърбанов (2) и Христо Ганчев (3). Тези материали проследяват творческия път на нашите изпълнители и дават висока оценка на техните актьорски постижения. Андрейчин смята, че приносът на Н. Щърбанов е в новия му подход към образите на интриганти като Яго и Тартюф, а силата на Хр. Ганчев открива в типизацията му като актьор. Театралните портрети са написани с вещина, добронамереност и стремеж към справедлива оценка на актьорските заслуги, търсят се приносни моменти за развитието на българския театър и като цяло твърде много се доближават до съвременни гледища за театъра. Тези портрети са най-доброто в “Свободна мисъл...”, излязло изпод перото на Андрейчин. За жалост не можем да се произнесем по същия начин за театралните и оперните рецензии на съредактора В Стефков: “Елга” (2), “Засадата” (4), “Фатаница” (5), “Едип цар” (7) и “Синята мазурка” (8). Известен за времето си журналист и литературен деец, Стефков помества в изданието пространни преразкази на пиеси и либрета, но му убягва професионалната преценка на актьорската игра и на режисьорската интерпретация, а където се домогва до такава, той е безпомощен. Особено лошо впечатление прави неговата самовъзхвала за съвместния (с жена му) превод на пиесата “Засадата” от Анри Кристмекер. Материалът съдържа елементи на полемика със сп. “Нова комедия”, което пък е критично настроено към драматурга и изказва съмнения относно художествената стойност на творбата му. Този факт е по-скоро свидетелство за личните взаимоотношения между редакторите на двете съперничещи си издания, отколкото обективна преценка на действителните качества на пиесата. С това се изчерпва участието на В. Стефков в съредакторството на “Свободна мисъл...”. В духа на всеобщата критика и отричане е и професионално написаната статия на Хр. Г. Казанджиев “Народната опера” (1). Публикацията на Георги Стефанов “Театър или тържище” (6) е насочена срещу редакцията на сп. “Театрален преглед” и е опит да се разгори полемика със сродното по характер издание. Този опит е неуспешен, защото Евг. Илиин и редактираното от него списание отбягват всякакви спорове – било от прекомерна толеранстност, било защото изданието има съвсем други, най-вече информативни, цели и задачи. “Свободна мисъл...” откликва и на един важен обществено-културен въпрос – правописната реформа от 1921 г., провеждана от Министерството на просветата начело със Стоян Омарчевски. Своя принос към обсъждането на проблема изданието дава чрез статиите на Ив. Ст. Андрейчин “Правопис и език” (4) и на Еким Ст. Андрейчин “Нашия правопис” (7). Редакторът насочва вниманието си към съществените промени в езика, отразени в творбите на българските писатели от Освобождението насам; към “развалата” и “обезобразяването” на нашия език с русизми; към задачите на езиковедите за изучаването на родната реч; към отговорната роля на писателя като творец на словото. В статията се изказват похвала и блогопожелания за появата на “Българска реч” и в познатия ни полемичен дух изцяло се отричат всички правописни промени, преди още да са въведени. За разлика от брат си Еким Ст. Андрейчин, прогимназиален учител в Габрово, в обстойния си материал внимателно разглежда проблемите и се стреми научно да се аргументира за ползата от опростяването на българския правопис. Той предлага към обсъждането на реформата да бъдат привлечени не само учени-езиковеди, но и учители, филолози, писатели и публицисти, а обществената полемика да бъде в демократичен дух. Внимание заслужават статиите на Ив. Ст. Андрейчин (с псевд. Ерик Светлооки) “Синема” (2) и “София” (6). В текста, посветен на столицата, той разглежда някои проблеми на архитектурата й (нещо рядко за чисто литературните издания от онова време). За жалост – освен констатациите, че София е грозна и мръсна, без елементи на единен архитектурен стил, без разнообразие и вкус – Андрейчин не дава доказателства за собствено становище. Вероятно този материал цели да предизвика спор, на което редакторът действително е майстор, но краткотрайността на изданието не позволява да се осъществи и това намерение Много интересен е възгледът на Андрейчин за киното и неговите големи изразни възможности – “Синема” (2). Според него появата на киното “е подготвена от театралната техника на натуралистичната и импресионистичната драма”. Когато прави сравнение между изразните средства на киното и театъра, с усета на театрален деец той констатира, че ползата е на страната на киното като ново, динамично изкуство със свой собствен език. В свойствения си полемичен стил Андрейчин критикува българското кино от онова време заради “несъвършена техника, антихудожествена проекция, банални и глупави сюжети, поставени без разбиране, с лишени от всякакъв талант артисти”. Без да се приемат за меродавни оценките на Андрейчин, трябва да се отбележи интересът му към киното и фактът, че е един от първите у нас, които се занимават с тези проблеми. Без да са откроени ясно като обособени рубрики, “Книжнина” и “Културни разходки” са с характер на литературна и културна хроника. На практика в списанието липсват текущи рецензии за художествени творби, а поместените няколко отзива в “Книжнина” (повечето без означен автор, но вероятно са дело на Андрейчин) се отнасят за книги по право и психология. Амбицията на Ив. Ст. Андрейчин, подпомогнат от съредактора В. Стефков, да обхване в “Свободна мисъл...” целия общокултурен процес в България през 20-те години на ХХ в., като създаде и следва ново направление във всички области на изкуствата, на практика се показва безсилна и незащитима. По наше мнение тенденцията “Родно изкуство” е предпоставена и не тя е водещата линия в изданието. Оскъдността на поместените материали се дължи както на липсата на сътрудници, така и на противоречивата личност на Ив. Ст. Андрейчин. На практика “Свободна мисъл...” се превръща в място за полемики и трибуна за самоизтъкване. Идейният и художествен еклектизъм на отговорния за направлението редактор вече не се вмества в рамките на новите художествени промени и той изостава безнадеждно от действителното културно-историческо време. Без да съзнава, че принадлежи към една отминала вече културна тенденция, която има своето място в художествената история на България, Андрейчин остава сам в последния си опит да спре времето в някакви измислени от него “вечни” стойности, забравил колко често ги е променял той самият – от сп. Из нов път” през “Бисери” до “Свободна мисъл...”. Затова след осмата си книжка спира и последното редактирано от него списание – и по финансови причини, и най-вече поради липса на читателски интерес. * * * Художественият отдел на “Свободна мисъл...” включва поезия, лирическа проза и импресии, разкази и литературна критика. По-голямата част от поместените произведения са дело на редактора Ив. Ст. Андрейчин. Автори на поетически творби са Владимир Минев, Ив. Ст. Андрейчин (и с псевдоним Михаил Жеков), Ю.Тодоров, Райчо Славов. Неравностойни като художествени постижения са стихотворенията на Вл. Минев: “Борба” (1), “Магдалина” (2), цикълът “Земни песни” (4), “Разрушения” (6), поемата “Верхарн” (7), “Песен на усамотението” (8). Те са с различни мотиви – пейзажни, библейски, мотива за гордата душа на твореца и т.н. Интерес представлява поемата, посветена на белгийския поет, в която Вл. Минев се опитва да разчупи класическата форма на поемата, но остава все още при римувания стих и в резултат творбата губи откъм ритмичност и музикалност. Подобни опити с формата – въвеждане на бял стих – прави и Ив. Ст. Андрейчин в стихотв. “Материнство” (6). Резултатът от експеримента не е особено добър, но тъй като останалите поместени в списанието стихотворения – “Кога беснуваше смъртта” (5), “И всяка нощ така...” (7), “Последно желание” (7), подписани с псевд. Михаил Жеков, са със същото качество, т.е. на слабо или средно равнище, то може да се направи извод, че опитът с формата и стихосложението не е сполучлив. Подражание на Кирил-Христовата поезия се открива в “Сред буря” (3) и “Златни блянове” (8) от Ю. Тодоров, но ако това влияние е донесло добри резултати, то подражанието на Яворовата поезия в “Симфония” (8) и “Илайяли, илайяли...” (8) от Райчо Славов не се е получило нищо смислено. Популярният за времето жанр лирическа проза е представен в “Свободна мисъл...” чрез сантименталните творби на Надежда Ив. Андрейчин “Поеми” (1) и “Импресии” (3), “Мак” (8) от Райчо Славов, “Очите” (5) и “Пролетен блян” (7) от Ив.Ст.Андрейчин, който ги подписва съответно псевдонимите Михаил Жеков и Ерик Светлооки. От всички тях само под последното заглавие се откриват определени художествени сполуки. Много по-добре се проявява белетристичният талант на Андрейчин в разказите “Душата на Соня “ (2), “Слепец” (4), “Женитбата на Исуса” (6), “Чудото на кръвта” (8) и “Леглото” (8). Както личи от заглавията, повечето от тях са с библейски мотиви, а в по-голямата си част те се доближават до импресиите, като носят белезите на овладяно белетристично майсторство. В раздела за художествена проза е поместен и откъс от повест на Хр. Г. Казанджиев – “Портрет на баща ми” (3). В творбата се чувства влиянието на романа “Под игото” а героят на Казанджиев удивително прилича на Вазовия герой чорбаджи Марко. Поместеният откъс носи отличителните белези на реалистичната проза, в духа на най-добрите традиции на българската литература. Интерес представлява художествено-документалният разказ на Вл. Минев “Мислещи народи” (5), посветен на току-що отминалата война. Чужд на шовинизма и патриотарството, героят на Минев – български офицер в Македония – при случайна среща със сръбски офицери поставя хуманизма над всичко. Този текст подтиква читателите към размисъл, тъй като писателят не поднася готови решения. На границата между мемоари и литературна критика е есеистично написаният текст на Андрейчин “Толстой” (1), очевидно предназначен да бъде водещ в рубр. “Хора”. Разделът за литературна теория и критика в “Свободна мисъл...” е обособен и в него се поместват три типа текстове: обобщителни (с елементи на творчески изследвания) - “Поезията” (8), “Романа” (7), “Светлина в един лабиринт” (2) и “Още светлина в лабиринта” (3); конкретни критически портрети от рубриката “Хора” – на Христо Ботев (4), Пенчо Славейков (5) и Петко Славейков (6); публикации от типа на рецензиите с елементи на полемика – “Наивен моралист” (2) и “Около една конфискувана книга” (6). Всички те са дело на Ив. Ст. Андрейчин. Спорни са съжденията на редактора в статията му за българската поезия: “Няма нищо по-безсмислено от нашата сегашна поезия. Ние нямаме поети, имаме само многобройни любители на поезията... По форма и по съдържание тая поезия е извън нашата култура, чужда на нашата действителност, противна на нашия народен гений и на гения на нашия език.” Твърде щедро Андрейчин хвърля обвинения към почти всички съвременни му поети, като ги набеждава, че са дилетанти, които подражават на чужди или наши творци, че “свръхпроизвеждат клишета”, че пишат само за себе си, презирайки талпата, че им липсват идеали и стремежи и дори войната не е в състояние да ги “събуди и стресне”: “Нашата поезия през време на войната не може да се нарече с друго име, освен с името срам. “ (подч. Ив.Ст.Андр.) Критикът не е конкретно-изобличителен, а стремежът му да обобщава отрицанията си може да уплаши и най-непредубедения читател: “Нашата поезия е подчинена на чужда метрика, несвойствена на езиковия гений и стеснителна за поетите.” Андрейчин има предвид, че съвременните му български поети рядко използват трисричните поетически стъпки дактил, амфибрахий и анапест и предпочитат двусричните ямб и хорей; от това предпочитание той е в състояние да изгради цяла обвинителна реч. Известни поетически достойнства признава на Ив. Вазов, П. Р. Славейков и П. К. Яворов, а за Хр. Ботев смята, че “едничек той изкупува нашето съществувание като народ”. Единствен път за българската поезия Андрейчин вижда във фолклора и призовава да се черпи от неговата съкровищница. Подобен историко-теоретичен анализ прави той и в статията си “Романа”. Интересни, но незащитени са тезите му: “Мъчно е да се нареди романа между другите литературни родове... Той не отговаря на никаква определена нужда и затова не можем да му дадем никакво определение... За романа е най-добре да се каже, че той представлява рамка, в която може да се сложи всякаква картина.” В исторически план Андрейчин има и някои верни наблюдения: “Нашия роман, доколкото го имаме, е реалистичен... Когато едно творение служи на известна цел, то е отрицание на художеството. Такива са ония произведения на Любен Каравелов, които литературната история нарича тенденциозни. Те съставляват по-голямата част на неговото творчество.” Андрейчин смята, че “Българи от старо време” е прекалено повлияна от руски автори (Глеб Успенски), а също така упреква Каравелов в липса на наблюдателност и на пълнота в очертаните характери. Под същия знаменател критикът поставя и писатели като Ив. Вазов, Алеко Константинов и Елин Пелин, без обаче да се мотивира. В свойствения си полемичен стил със стремеж към обобщения Андрейчин обвинява съвременните му български романисти в посредственост. Известно изключение прави за творбите на Тодор Влайков, но със забележката, че и той не е достатъчно реализиран като белетрист. Предмет на изследване в статиите “Светлина в един лабиринт” и “Още светлина в лабиринта” са преводите на чужди художествени творби, подражанието, влиянието им върху българската литература и побългаряването им. Андрейчин дава добра оценка на побългаряването на чужди пиеси за развитието на българския театър през Възраждането. Наред с тези проблеми статията съдържа и редица дискусионни моменти. Критикът твърди, че има застой в българската литература, защото “новите мисли и новите форми не се пренасят у нас” (подч. Ив. Ст. Андр.). Според него чуждото изкуство изтласква българското и “за да се осветли лабиринтът на нашата мисъл, трябват много факленосци”. Без да е изрично упоменато, очевидно редакторът на “Свободна мисъл...” визира себе си като “факленосец” на новите идеи и форми, но не съзнава противоречието между чуждото, привнесено отвън влияние и тенденцията “Родно изкуство”, която се стреми да прокара чрез линията на списанието. Както изброените по-горе материали, така и литературните портрети от рубриката “Хора” са естетично написани в духа на една по-скоро чужда (френска), отколкото българска традиция в този жанр. Съществената разлика е, че в тях Андрейчин формулира и защитава тези, чиято непреходност е очевидна и днес с много малко не бихме се съгласили или отхвърлили. Статията “Христо Ботйов” (4) разкрива във философско-исторически план възгледите на Ив. Ст. Андрейчин за личността и поезията на големия наш творец: “Ботйов беше пръв между хората на своето време.., защото ги надминаваше и по ум и по чувствителност. Техният свят беше България. Вселената беше негов мир, - и там той готвеше завидно място за страната, която го беше родила. Той умря за България в името на човечеството.” За Андрейчин статията за Ботевата поезия е повод да потърси и доказателство за връзката фолклор–духовна култура и така да уплътни тезата “Родно изкуство”: “Силата на Ботйова е в неговата поезия. Пръв между хората, той е единствен между поетите... Ботйов е самобитен певец..., той е широкият, разнообразен, неизчерпателен ритъм, създаден от гения на нашия народ... Ботйовите песни са начало на родна поезия, на българска ритмика... Ботйовата поезия стои като жив укор в нашата литературна история. Тя чака друго време на социална съвест, на народен подйем и възраждане, за да упражни своето благотворно влияние за еволюцията на нашата духовна култура.” С верни наблюдения и изводи се отличават съжденията на Андрейчин и в статията “Петко Рачов Славейков”. Като поставя акцент върху борческата личност на поета, върху историческите му и обществени заслуги, сред които нарежда и прекрасния превод на Библията, той търси онзи негов принос, който ще остане в нашата литература: “По-голямата част от неговото творчество има нетраен, временен характер и интересува историците и филолозите. Това не се отнася само до неговите вестникарски статии, но и до неговите поетични творения... Но всичко излязло от неговото перо се отличава с прекрасен български език, способен да предаде всички нюанси на мисълта и чувството. Славейков Петко е първомайстор на нашия книжовен език.” Буди интерес и статията “Пенчо Славейков”. Някои от твърденията на критика за творчеството на П. П. Славейков са спорни, други – интересни, но едно е безспорно – Андрейчин се прекланя пред поетическия му гений: “Характерното за неговия талант не е лириката: драмата на първо място, а после епосът – ето двете страни на този талант. Всичко създадено от него е пълно с движение. В неговата поезия има всичките елементи за драматическо творчество... Той е творец на символи, защото се спира само при вечното... Той е гений, чието творчество е неравно и неравноценно.” Малцина са тези, които до този момент са писали и оценявали така Пенчо Славейков и чест прави на Андрейчин неговата обективност. Макар да е язвителен и саркастичен към съвременниците си, в преценките си за класиците на българската литература Андрейчин рядко греши. Написани есеистично, тези статии са лишени от спокойния тон на учения и изследователя, те подканват към дискусия и не могат да оставят безучастни читателите. В този смисъл са и два материала с характер на рецензии, но с такъв острокритичен и полемичен тон, че трудно се вместват в класификацията на критическите жанрове – “Наивен моралист” и “Около една конфискувана книга”. Чрез тях Андрейчин продължава полемиката със сп. “Наши дни”, като се прикрива зад критическите си намерения. Той рецензира критическите бележки на Ст. Младенов, поместени в изданието на А. Страшимиров. Младенов извежда мисълта, че творби с “неморално” съдържание като “Санин” на Арцибашев насажадат “полова разпуснатост”. Андрейчин го иронизира, наричайки го наивен моралист, а неговото убеждение е, че единствено социалните процеси и явления са причината за промяната на морала. Неизвестно защо той хвърля обвинения срещу българската интелигенция, че е “истинската виновница за днешна развала, защото даде користно всичката си подкрепа на една економическа и политическа акция, която покри снагата на България с всичките най-страшни язви, от които ще я отърве само ножа на хирурга.” Своеобразно продължение на тези размисли за литературата и морала е “Около една конфискувана книга”. Андрейчин изразява своето отношение към свободата на словото и опитите за ограничаването му от партийни, лични и държавни интереси. Той иронизира Ст. Младенов и К. Христов за техния консерватизъм и подчертава връзката на морала с изкуството: “Творенията на изкуството са израз винаги на господствующия морал, а не създатели на нов морал. Има ли такива, от които старият (подч. Ив. Ст. Андр.) морал си закрива очите, значи, че нов е вече създаден. Литературата и изкуствата не могат да имат нито морално, нито неморално влияние. Те са само изразители на една или друга етика и толкова.” * * * Като почти лично издание “Свободна мисъл за литература, театър, изкуство и критика” е свидетелство преди всичко за личността на самия редактор – сложна и противоречива фигура, която предизвиква нееднозначно отношение към самия себе си с опитите да наложи една тенденция в развитието на българското изкуство, да поучава и да отсъжда промените в културния ни живот, да се утвърди като духовен водач във време, когато нито е възможно, нито има смисъл. Времето на големите европейски промени обезсмисля всякакъв тип вождизъм и може би Ив. Ст. Андрейчин е разбрал най-после това. Приносът на редактираното от него и от В. Стефков списание “Свободна мисъл...” е твърде скромен, но не маловажен, защото е още един нюанс в палитрата на българската периодика, а оттам – и на българската литература. Веселина Димитрова